Scrigroup - Documente si articole

Username / Parola inexistente      

Home Documente Upload Resurse Alte limbi doc  

 
CATEGORII DOCUMENTE




BulgaraCeha slovacaCroataEnglezaEstonaFinlandezaFranceza
GermanaItalianaLetonaLituanianaMaghiaraOlandezaPoloneza
SarbaSlovenaSpaniolaSuedezaTurcaUcraineana

електроненизкуство култураикономикаисториякнигакомпютримедицинапсихология
различнисоциологиятехникауправлениефинансихимия

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ - И ДРУГИ ИСТОРИИ

книга

+ Font mai mare | - Font mai mic






DOCUMENTE SIMILARE

Trimite pe Messenger
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ - И ДРУГИ ИСТОРИИ
КОСМИЧЕСКАТА КОНСПИРАЦИЯ НАЙ-ИЗНЕНАДВАЩИЯ И УЖАСЯВАЩ ЗАГОВОР НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА
Айзък Азимов - КРАЯТ НА ВЕЧНОСТТА 2

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ

И ДРУГИ ИСТОРИИ

Осмата нощ

Една нощ неговият прадядо пасял овцете си далеч от селото, в закътана поляна досами корията. Унасял се, когато след полунощ по вещерно време нещо го бутнало отзад по рамото. От страх начаса онемял и оглушал. Отзад нямало никой. Някоя от овцете се била размърдала и се отрила в гърба му. Остатъка от дните си изкарал в глухота и немота. Тази история винаги го разсмивала като дете. Една овца.

По-късно я разказвал като най-ужасяващото нещо, което някога бил чувал. Защото тя какво доказва - че смъртта няма дамга на челото си Една овца.

 

Една вечер се прибирал, както обикновено, от работа. По това време вече го тормозела мисълта, че бавно изгубва слуха си. Случвало се да не чува часовника, телефона и някои по-тихо казани думи. Дори почнали да се шегуват с тоя му страх. Отключил вратата, отвътре го блъснала миризмата на три препълнени пепелника с фасове, бил поканил предната вечер колеги, опънал се на дивана и включил радиото до главата си. Радиото светело, но от него не излизал никакъв звук. Пуснал веднага телевизора, там някаква жена четяла последните за деня новини, но нищо не се чувало. Нищо не се чувало. Нищо

И точно тогава, секунда преди да умре от ужас, чул съвсем ясно думите Що се прайш, че не ме чуваш, ма?, дошли нейде отгоре, от горния етаж, от вечно пияния комшия, който редовно биел жена си. Това било откровение. Човекът бутнал звука на телевизора и ясно чул как говорителката му пожелала Лека нощ. После се сетил, че изключеният звук бил само една шега на снощните му гости.

Седем месеца по-късно той наистина оглушал напълно. Като на шега.

 

 

Дами и господа,

В течение на моите много, на моите прекалено много беседи забелязах, че се предпочита личното пред общото, конкретното пред отвлеченото.

Така господин Хорхе започна седмата си нощна лекция позовавайки се на своята 'скромна лична слепота'. Този мъж предвидливо избра слепотата за тема на седмата си нощ, а ако питате мен и за тема на всичките си предишни и следващи нощи. Слепотата, дами и господа, както сами се досещате, дава далеч повече правомощия на този, който я ползва. За разлика от глухотата, от скромността на личната ми, частична глухота, с която ще ви занимая в осмата, извънредна нощ на така щастливо приключващия ни семинар.

И така, твърде късно разбрах, че ние сами настояваме с необяснимо усърдие през целия си живот за нещастията, които съдбата (или каквото име дадете на тази инстанция) ни отпуска с впечатляваща щедрост. Помня как като деца си измислихме една игра, според която трябваше да избираме между две злини. Без крак ли би предпочел да останеш или без ръка. Естествено беше да предпочетеш запазването на крака си ,без да мога сега да дам точен отговор откъде идеше тази естественост. Другият отчайващ избор беше между окото и ухото. Какво би предпочел да ти се случи - да останеш за цял живот сляп или цял живот да бъдеш глух?

Деветнайсет години по-късно, загубвайки напълно слуха си с едното ухо и частично, но прогресивно с другото, осъзнах с каква жестока лекота съм предпочел някога глухотата.

Дами и господа,

Спомнете си сега не ви ли се е случвало да пожелаете бавното си и неумолимо угасване, достойното и уж безразлично посрещане на това, което има да идва, неотразимото впечатление от последните ви думи, сълзата в световното око, този път отронена за вас. Е, това желание ще се сбъдне, дами и господа. Бог чува всичките ни молби, но рядко прави разлика между добро и зло.

И така, избирайки някога глухотата, в продължение на много години се опитвах да поправя непоправимото, да се освободя от нея. Диагнозата беше neuritis acustic, съпроводена с постоянен шум в ушите, прогресивна загуба на слуха и вероятност за последващи нарушения във вестибуларния апарат. Лекарите, които изредих през тези години, се деляха на две катгории: откровени и обещаващи. Първите: 'Сега вече и господ не може да ти помогне', вторите - 'Сетивните нервни окончания наистина трудно се регенерират, но ние разполагаме с широк регистър невромедиатори, съдоразширяващи и помагащи оросяването лекарствени средства. Човешкият мозък е ' Естествено, избрах вторите въпреки съмнителната им логорея. Така отдадох тялото си на дълги процедури с постоянно сменящи се, все по-силно действащи и съответно по-силно отчайващи след това лекарства. Приемах ги по-скоро като редица от имена. Внушавах си, че точно в имената е силата им, включвах ги в странни медитативни практики, повтаряйки безкрай - nivalin, duzodril, dibazol, tanakan, betaserc, vastarel и пак nivalin, duzodril, dibazol Изговарях ги на глас, за да влязат директно от външното ухо през средното (auris media), да се плъзнат по евстахиевата тръба, да минат невредими през чукчето, наковалнята и стремето и да отдадат лечебните си фонеми на сложно устроеното вътрешно ухо (auris interna). Там в началото на ципестия лабиринт лежеше като Минотавър един Охлюв (cochlea), който също трябваше да се премине, без да се убива, за да се стигне най-сетне до Кортиевия орган, подслонил мъртвите слухови клетки. Тук трябваше да се случи чудесното възкресение. Но явно фонологичната енергия на онези имена не беше достатъчна. Затова минах към по-екзотични, алтернативни на горните назовавания като жен-шен с пчелно млечице от планините в Северен Китай, мумийо от Монголия, загрят гръцки зехтин и тамян на кристали до географски родното ми изсушено говеждо лайно (затоплено). Върнах се до 17 век и ровейки в някакъв Лековник открих следното: 'Ако фучи ухо, скълцай ново капиново лиске, смеси с мед и зехтин, сгрей го и капни и от гъска сало' и друго, още по-категорично 'При оглушаване - козя кръв и пловка лой измешай и вливай в ушите.'

Дами и господа, болестта ни прави да изглеждаме деца и да тичаме подир всяко хвърчило. На седмата година от моето предварително обречено лечение захвърлих всичко и й се отдадох. Никой до тогава не беше желал толкова дълго тялото ми и аз повече не можех да й отказвам. Ухото ми се обърна навътре в себе си, към своето си тяло и необезпокоявано вече от нищо продължи да произвежда собствените си шумове. Ако притиснете черупка от мида или рапан до ухото си ще придобиете бегла представа за тях. Дали ухото чуваше нещо, което бе неуловимо за всеки здрав слух, или от рецептор, посредством странните преобразования на болестта, се бе превърнало в генератор на някакъв нов език, нов говор, в говорещо ухо.

По този начин ухото, господа, обръща гръб на обществото като един истински пич, като скучаещ денди, като обхванат от мирова скръб

романтик . То се затваря, дами, подобно на онези лалета, които прибират чашките си привечер и при лошо време. Това отвърстие на тялото става щит, мек и розов щит, корсет за вътрешния ни мiр.

Разбрах и друго, изгубването на слуха връща света към едни близки, видими граници, към пред-телекомуникацията. Телефонът и радиото излизат от употреба, глухият изгубва невидимият звук. Утешението е в един нов обозрим свят с граници стигащи до видимостта на устни, мимики и жестове. Тогава, дами и господа, окото става истинското ухо. Вторачвайки се в добре артикулиращите устни, окото улавя звука в момента на самото му раждане, на излизането от утробата, в оня миг, когато се сдобива с кратко тяло, по-точно с чезнещите му контури.

Така окото улавя добре окръгленото О, леко сплесканото Е, билабиалните експлозии на Б, П и пр. Око-ухо, охо или уко.

Една нощ, наскоро след като бях отказал всякакво лечение и разполагайки все още с остатъчен слух, реших да се отдам на събиране на звуци, които трябва непременно да чуя преди да оглушея съвсем. Някакъв златен фонд, пълна колекция записи, които в дългите глухи часове паметта би могла да възпроизвежда. Ето малка част от СПИСЪК НА НЕЩАТА, КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ЧУЯТ или ЗЛАТЕН ФОНД НА ГЛУХИЯ:

Есенен дъжд над ябълкови градини;

Дишане на двама в първата нощ;

Звук от пръсване на презряла диня;

Шуртене на струята на уриниращ мъж;

Шумолене на свличаща се коприна;

Протяжно звънтене на мухи в селска къща към два след пладне;

Хрип на задавено в кръв току що заклано прасе;

Звън на лъжичка в порцеланова чашка с цейлонски чай

Прозявката на баща ми преди лягане;

Шмугване на гущер сред ягодите;

Къкрене на тенджера върху печка с дърва;

Скърцане на твърд молив върху хартия;

()

 

И накрая, какво друго бих могъл да ви кажа, дами и господа, освен че звукът от протоколните аплодисменти не влиза в списъка, с който току-що се запознахте. Ухото ми отказва да разпознае вече този звук, а окото ми вижда само длани, които се събират и разделят.

Време е да се разделяме и да се отегля в 'Шахрияр', хотела, който внимателните домакини на този семинар така любезно ми предоставиха. В крайна сметка всички сме тук, за да си разменим няколко истории и си платим нощувката.

 

 

 

Една нощ като разбрал, че окончателно ще загуби слуха си, решил да си вземе котка. Бил чел, че котките имат фино устроено ухо и други тънки усети. По цял ден я гледал как наостря уши по посока на вече недостижими за него шумове и така се чувствал спокоен и предпазен от изненади. Обичал да казва, че котката е неговото куче. Минало се така известно време и човекът започнал да си въобразява как това не е никаква котка, а собственият му изгубен слух. Виждал в нея само едно голямо мъркащо ухо, неговото.

Една нощ този човек внезапно изчезнал заедно с котката си и никой повече не ги видял. Известно време клошарите с ужас разправяли,че около казаните за боклук и в мазетата се появявал човек с котешка глава или по-скоро огромна котка с човешко тяло. Но никой не се учудвал и това се забравило.

 


Човекът с многото имена

Само празните ходове са печеливши.

Гаустин

 

 

 

Никой в градчето не знаеше нито откъде се е появил, нито какво е истинското му име. Според онова, което вършеше, той сам си избираше имена. От деня, когато осъмна в града, бяха минали двайсетина години. Някой твърдяха, че в началото, когато бил по-нормален са чували самият той да казва, че рожденото му име било Гаустин. Гаустин обаче не означаваше нищо за тукашните хора и те сами го прекръстиха на Гошо, Гошо Центъра. На центъра можеше да бъде видян винаги. Беше от онези градски луди, кротки и незлобливи, които по онова време можеха да бъдат открити като по разпределение във всяко градче. Носеше се слух, че на младини се побъркал от много четене (за всички това беше основателна причина за побъркване). Знаел гръцки и латински и бил изчел де що имало написано на тези езици. Така се говореше в градчето и този слух помагаше на хората да обяснят доброто си здраве и непокътнати спосособности.

Гаустин, или Гошо Центъра, освен на площада обичаше да се разхожда и по пазара (той самият именуваше пазара тържище) и да философства на всякакви теми. Често около него можеха да се видят малки групи, които се забавляваха да слушат странните му приказки. Хората от града си го обичаха, черпеха го, а той пък си плащаше черпнята с нова беседа. От това живееше и не се боеше, че ще остане гладен. Доскоро още се помнеха в градчето беседите му за мухата и червея, които били двата ангела небесни на безсмъртието и вечния кръговрат. Защото техният неблагодарен труд бил в това да връщат всичката леш обратно в земята, да разлагат органичното в неорганично, а се знае, че тъкмо неорганничното е нетленно.

Помнеше се и беседата му за розата, която неслучайно растяла по-къса от човешки ръст, за да може човек, като иска да я помирише, да се наведе, сиреч да й се поклони. Знаете ли, питаше, на кого се покланя човекът, когато се покланя на една роза. И ако някой избърза и рече, ами на кого, на розата се покланя, той пак ще запита: а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде. И като те обърка съвсем, ще си признае, че и той самият не знае точния отговор, а трябва много да се търси. И можело да се окаже, че като се наведеш да помиришеш розата, се кланяш и на градинаря, отгледал тази роза, ама и на Оня Градинар, който е отгледал и розата, и градинаря й.

Ей така говореше, и от едно нищо и никакво цвете, можеше да те заведе където поиска. Хората не си даваха труда да го слушат много внимателно, пък и не всичко разбираха, но усещаха, че това, което казва не ще да е никак глупаво.

Запитат ли го наистина ли се казва Гаустин, ще отвърне, че понякога, в пазарен ден, името му е Сократ. И ще обясни добронамерено как някой си Кратил твърдял, че имената били правилни по природа, но същият този Кратил не знаел, че природата никога не е една, и според многото природи, едно и също нещо можело да придобива много имена. Или нещо подобно. Никой не можел да запомни и предадде точно думите му.

По някое време Гаустин, Гошо Центъра или Сократ, ще седне на бордюра пред Безистена, ще извади омачкано тефтерче и нагризан химически молив, ще го плюнчи, докато езикът му стане син, и ще драсне нещо в тефтерчето. И ако някой по същото време го запита: 'Е, Сократе, какво пишеш сега?', той ще отвърне, без да вдига глава: 'Когато пиша, аз вече не съм Сократ, а Платон.'

Ей такива работи приказваше. С което не даваше голяма информация на гражданите. За тях Платон беше доста мътна и объркана работа и по-начетените го свързваха единствено с платоничната любов, нещо, което определено не одобряваха.

Ако пък някой го свареше на реката да лови риба, загледан в мътните лениви води на Тунджа, и го запиташе примерно: 'Ей, Гаустине, Гошо, Сократе или Платоне, кълве ли рибата, кълве ли?', той щеше да отвърне спокойно:

'Когато съм край реката името ми не може да бъде друго освен Хераклит.'

И щеше да добави, че никой не може да извади две риби от една и съща река.

Този човек със сигурност сменяше имената си по-често отколкото дрехите си, тъй като носеше един и същ пуловер лете и зиме и ходеше винаги бос. Добре, че тук зимите бяха меки. Брадата му, все още черна, растеше на воля, макар няколко пъти милиционерите да му я бяха стригали, заради нарушаване на общественото приличие, но скоро и те вдигнаха ръце от него. Нощем не спеше, а продължаваше безкрайните си обиколки из площада, слизаше до градинския мост, бродеше край реката и като нямаше с кого да си говори, изнасяше беседите си на жабите.

Покрай Нова година той беше неизменният Дядо Мраз (по-късно замалко и Дядо Коледа). Градската управа го обличаше с един съшит от юрган червен костюм, нахлузваха му обуща, ръсваха му малко трици на брадата и децата търчаха да се снимат с него. За няколко дни можеше да носи новият си костюм и новото си име и тогава усмивката не слизаше от брадата му. Разказвачът на тази история също се гордее с подобна детска снимка. И това беше снимката от последната година, в която човекът с многото имена беше Дядо Коледа. Една седмица по-късно го намериха удавен в хладните януарски води на Тунджа. Но за това накрая. Преди няколко години един приятел на семейството, д-р Асъзов, ми разказа следната история, в която участва и човекът с многото имена. Предавам тук разказа на доктора (сам участник в историята), както съм го записал в онази вечер.

Бяхме се събрали точно на първи януари вечерта при Омира да изтрезняваме. Омир държеше един гараж и му беше турил името 'Илиада', а на входа стоеше стар поцинкован щит на Ахил от реквизита на театъра, който приличаше повече на капак от казан за варене на компоти, ама това е друга история. Лирическа натура. Оттам му остана и името. Късно беше и бяхме останали само тримата в гаража - аз, Омира и един приятел, редактор на хумористичната страница в местния вестник и сам епиграмист. Пием си ние по малко, приказваме си, тъкмо бях почнал да разправям една история и в гаража влезе Сократ. Така си беше решил да се казва онази вечер, така му и казвахме. Поканихме го веднага на нашата маса, поръчахме му едно червено вино, дадохме му виличка и той сам предложи тази вечер да сме си направели един симпозиум, както сме се събрали тука четиримата. Омир понечи да протестира, понеже мразеше комунистите барабар с конгресите и симпозиумите им, но Сократ обясни, че симпозиум било гръцка дума и щяло да рече нещо като пиене и приказване на няколко лица заедно, а можело да се разбира и като пир. Съгласихме се веднага и пирът започна. После Сократ раздаде на всички ни имена. 'Ти ще бъдеш Ериксимах', и посочи мен. Кой е Ериксимах, Сократе, запитах аз. 'Лекар като тебе', отвърна кратко той. После даде на нашия приятел сатирика името Аристофан, което наистина му прилягаше, а на Омир, демек съдържателят, даде абсолютно непознатото име Агатон, понеже така се казвал някой си домакин у Платон.

Тъй като при идването на Сократ бях вече започнал да разправям една история с мен като дете и как се бях много изложил тогава, решихме да си я довърша и после всеки от нас да разкаже също по една история за първата си преживяна конфузия или лична история за първото крушение, както го определи Сократ. Предупредих ги, че моята е малко гнусна и не е много за маса, но те настояха да разказвам. И започнах:

Като дете много мразех кисели краставички. И ги мразех не за друго, а защото, като дойдат гости, баща ми все ме пращаше в мазата да вадя от големия бидон кисели краставички за ракията. Колко страх съм брал тогава само аз си знам.

Та по това време нашето семейство беше поканено на вечеря у едни много важни тогава и по партийна и по всякаква друга там линия хора в града. Помня, че нашите започнаха да се приготвят от обед за тая вечеря. Майка ми смени три рокли, докато избере най-подходящата за една брошка, баща ми си удари две контри, поряза се под носа и псува в банята, а на мене ми сложиха костюмчето, с което свирех в оркестъра по училищните празници. За малко да закъснеем. Стигнахме най-сетне, звъннахме на вратата, звънецът изсвири 'Катюша' до половината и влязохме. Няма да разказвам за обстановката вътре и за огромните кожени кресла. Усетих, че и нашите се притесняват. Аз обаче забравих всичко, като видях дъщеря им. Невероятно русо, щях да кажа руско, създание, което на всичкото отгоре се казваше Зинаида. Имаше и за нас място при големите, сервираха ни в края на масата по една чинийка кисели краставички и сок от вишни и майката на Зинка каза да си правим сами компания. Бях толкова срамежлив, че никаква дума не излизаше от устата ми и механично се тъпчех с краставичките, за да имам някакво извинение за темерутщината си. Знаех че с пълна уста не се говори. Изобщо не усещах вкуса на омразните кисели краставички. За нула време опразних чинията. Питаха ме искам ли още и аз само завъртях глава. Така и не помня как изпразних втора, после трета чиния. Зина ме гледаше стреснато и както ми се стори трогната от моите способности. Баща ми няколко пъти ме погледна особено, майка ми се опита да каже, че никога преди не съм обичал кисели краставички, но нищо не даваше резултат. Добре че майката на момиченцето предложи да отидем да си играем в детската. Този път нямах нищо против, но още като затворихме вратата на стаята усетих такава остра болка долу в стомаха, че само успях да се сгъна надве и с извинение, се насрах за секунда. Един миг гледах като идиот момиченцето, което се беше облещило от ужас срещу мен и хукнах към тоалетната. Заключих се отвътре, пуснах чешмата и се разревах. След малко майка ми и баща ми цъфнаха пред вратата, увещаваха ме да отворя, но аз бях пуснал непоколебимо райбера и за нищо на света нямаше да изляза. Исках начаса да умра, там, в тоалетната, да се напъхам целия в гърнето и сам да си дръпна казанчето, та да потъна завинаги. Час и половина по-късно проговорих с плачлив глас и поставих моите условия, за да изляза. Накарах всички да се махнат и да угасят лампите навсякъде. Като утихна в коридора отворих рязко вратата, с няколко скока стигнах до входа и изчезнах в тъмнината на квартала. Е, това беше историята, такъв срам, да се накензаш пред първата жена в живота си, дето се вика.

Всички се смяха до сълзи на тази история и най-вече Сократ. Така дойде ред на Омир, пардон на Агатон, да подхване историята си. Тук ще добавя, че той пописваше, ала тайно. Което ще рече, че за това му занимание знаеха много повече хора, отколкото ако беше публикувал някъде, но както и да е. Беше най-младият сред нас, току-що уволнил се, и разказа как като ученик в началните класове по време на един рожден ден на някой си от класа, след като свършили филиите с лютеница и курабийките, решили да играят на шише. Смела игра за онези години и Агатон призна, че благодарение на нея същата вечер за пръв път целунал момиче. Та тази първа целувка се превърнала в първата конфузия или крушение пред другия пол. Угасили значи лампата, Агатон тръгнал да целува момичето, намерил го криво-ляво, само допрял с устни бузата му и като запалили лампата, всички в стаята изпопадали от смях, защото мазната от лютеницата Агатонова уста се била отбелязала на бузата на онова момиче. Този случай струвал на нашия приятел осем години време до втория опит за целувка. Одобрихме историята на Агатон и подканихме Аристофан да започне. Доколкото си спомням, той разказа нещо, което лично на мен ми се струваше, че съм чувал като виц, но Аристофан се кълнеше, че наистина му се е случило и ако се е превърнало в анекдот, той даже би се гордял. Накратко историята беше от времето, когато Аристофан работел няколко години като готвач в ресторанта към хотела. Една вечер гостувал някакъв намахан софиянец, извикал лично готвача и го попитал какво може да му приготви за вечеря. Аристофан самонадеяно отвърнал, че всичко, което си помисли оня, може да му го предложи. Не щеш ли, софиянецът рекъл уж на шега: 'Тогава искам камилско око с лук.' Аристофан се замислил малко и отвърнал, че след два часа го има. Оня се облещил и казал, че ако му сервират след два часа камилско око с лук, веднага му брои сто лева на ръка, а ако не - Аристофан ще му се извинява цяла вечер по микрофона на оркестъра. Хванали се на бас и гостът излязъл да се разходи из града, докато стане окото. Като се върнал след час и нещо софиянецът изумен видял една камила кротко да пасе теменужките пред хотела, а едното й око превързано с черно парцалче. Влязъл той съкрушен в ресторанта, извадил парите. Аристофан обаче го посрещнал още по-омърлушен и му рекъл да си прибира парите, щото той камила намерил, обаче по това време било такава криза за лук в района, че не можал да открие кьорава глава.

Така, викаше Аристофан, загубих сто лева заради една глава лук и трябваше да се извинявам официално по микрофона на оркестъра. Добре, че не осакатих камилата на цирка, който беше тогава в града, ами само й вързах парцалчето колкото да взема акъла на онова леке.

Това му беше историята на Аристофан, но аз и досега смятам, че е съчинена. Както и да е, дойде ред и на Сократ да разкаже своята. Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.

А личните ни истории са единствените ходове, така каза, единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме замалко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения, каза Сократ и се усмихна, а очите му бяха още мокри. И тогава никой от нас не знаеше, че това ще бъде последната ни среща.

Такава беше историята за онзи страховит симпозиум, която ми разказа докторът. Няколко дни след това щяха да намерят човека с многото имена удавен в реката. Тялото му се било заплело в тръстиките близо до градинския мост. Говореше се, че в безкрайните си нощни бдения може да е станал нежелан свидетел на обир или убийство, каквито тогава не липсваха в градчето. А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа.

 


Една втора история

Това трябва да ви го разкажа - започна Корнел Ещи. - Последният път някой заяви в компания, че не би пътувал в страна, чийто език не говори. () Рядко съм имал такова преживяване, защото, както знаете, говоря десет езика всъщност само един единствен път, когато на път за Турция прекосявах България.

Дежо Костолани, 'Корнел Ещи'

 

 

 

 

Пътниците във всички нощни влакове, пресичащи границите на Балканите, особено си приличат. Тънкият народопсихолог би търсил разлики, но няма да стигне по-далече от различната степен на речовитост, някои перифрази на общи в корена си псувни, различни марки евтини цигари, пушени предимно в купето, и толкоз. Натрапчивите сходства с другите балкански народи вече не носят онова скептично панбалканско доволство. След 89-а това мило балканско-славянско семейство, събрало се на Черноморието, да речем, в идиличната конфигурация мъжът - българин, жената - чехкиня, децата - унгарчета, се е разпаднало необратимо на съставните си народности. Подобно хора, които предната вечер са вършили ред непозволени неща в една така сложила се близост, а на следващия ден предпазливо се отбягват и нищо не могат да си спомнят.

Свикнал съм с мисълта, че като пътувам с влак, неизменно се натрисам на разговорливи бабички, старци, помнещи в подробности последните си петдесет-шейсет години, лелки с лукави снахи и подобни персони. Хубавите жени винаги сядат в съседните купета.

Този път още като влязох в купето и видях кестенявата дама до прозореца, първо погледнах билета си с мисълта, че явно съм сбъркал мястото. Не бях.

- Балкан експрес, нали? - запитах, все още не смеейки да седна.

Момичето кимна благосклонно, както ми се стори, и се усмихна. Нямаше грешка. След малко влакът потегли. Бяхме сами в купето, вагонът - полупразен. Извадих цигари, предложих й, тя благодари, но извади от чантата си своите, поднесох й огънче и запали. Знаех, че трябва да кажа нещо, да завържа разговор, но естествено всяко начало ми се струваше банално и предварително обречено на неуспех. Винаги съм пътувал забил поглед в някоя книга, за да не бъда въвлечен в разговор. Първото ми изречение изненада и самия мен.

- Дядо ми пътуваше 48 години по тази линия. Беше кондуктор. - Сметнах погледа й за насърчителен и реших да продължа. - Много се гордееше с една своя история. Разказваше я два пъти в годината, на Коледа и на Великден. То си беше ритуал. Имаше си едно шкафче, само негово, където държеше една стара кондукторска чанта. Всички знаехме какво ще извади оттам - пожълтял вече брой на 'Железничарски глас' от 1939 година. Отваря значи той броя, подава ми го и аз започвам да чета. Чета един разказ, ама целия. Помня, че изпълваше предпоследната страница. Разказът беше от някакъв унгарец, всъщност май не беше и разказ, а глава от роман, но това нямаше значение. Авторът разказваше как си говорил няколко часа с един български кондуктор, при това без да знае думичка български. Кондукторът изобщо не бил усетил и унгарецът много се гордееше с какво умение бил подготвил тази сцена и как часове се наслаждавал на разприказвалия се българин.

Всички знаехме, че този кондуктор е дядо ми. Знаех и точно на кое място, там където беше описан като 'дебеличък българин с черни мустаци', дядо ми ще промърмори, че тук унгарецът бил притурил от него си. Когато приключвах с четенето, всички се умълчавахме, дядо ми палеше цигара и чак на третото изпускане на дима започваше разказа си. Говореше бавно, имаше самочувствие на добър разказвач и ние всеки път почтително слушахме. Забавлявах се да откривам разликите от предишните му разкази, новите подробности, които се появяваха всеки следващ път.

На това място влезе кондукторът и прекъсна за малко историята. След като излезе, попитах жената дали не й досаждам.Тя само поклати глава и ме подкани с поглед да продължа.

- И така, дядо ми се усмихваше загадъчно и разказваше своята версия за срещата с унгареца. Вървял си една вечер по коридора на влака за Истанбул, било след полунощ, пътниците похърквали. Само във вагона на първа класа пушел един добре облечен господин - нисък, възпълен, с рижа брадичка - подчертаваше дядо ми, като че си отмъщаваше за онова 'дебеличък българин с черни мустаци'. Вече му бях проверил билета и щях да го отмина, продължаваше дядо ми, но на него явно му се говореше, защото ме спря и ми предложи цигара. Предложи ми я на български, така е, ама нещо в гласа му не беше баш българско. Вярно е, че цигарите бяха хубави, 'с позлатен мундщук', такива по нашенско не се намираха. Изглеждаше свестен човек, един такъв благ, усмихва ми се, а бе не му се седи сам. И на мене не ми се седи сам, ама като знам само български и малко влашки, за какво да си приказваме. Запитах го все пак на български, може пък да го знае, всякакви хора. Господинът откъде е, разбира ли ни езика. Поблагодарих му и за цигарата.Той само кимна нещо с глава и приятелски ме потупа по рамото. Та още тогава аз го претеглих, че грам не отбира от езика ни, ама кой знае защо не иска да се издава. Негова воля, рекох си, сигурно го е страх да не ме изпусне като компания.

И тогава ми текна, на мене ми текна, натъртваше дядо ми, да се хвана на въдичката. И започнах да му разправям всичко, дето ми се беше насъбрало. Всичко можех да кажа пред този човек, защото той дума не разбираше. За войската му разправях, за службата по влака, за чешитите, дето съм срещал тука. Много хубаво слушаше оня човек. Нас, българите, ни дай да прекъсваме и да викаме: а-а, ми това нищо не е, аз, да знаеш, какъв случай имах Не се оставяме да ни свърши приказката. А оня господин, вперил очи в мене, дума да не изтърве. На едно место се усмихне, на друго кимне, от време на време пусне по едно 'да, да'. Не винаги ги натаманяваше, ама не му връзвах кусур. Правех се, че го вземам за нашенец и на него му беше драго. Пък и на мен ми беше драго. Всичко можех да му кажа. На малко хора човек може да каже всичко. А тоя, дето се вика, можеш и да го напсуваш, и да му се оплачеш, все ще го приеме. Ще излезе, че най-хубаво се разбират хората, дето изобщо не си разбират езика. И на него му е драго, и на мене, уж и двамата се лъжем, пък ни е хубаво.

Дядо ми явно твърде се е отпуснал да му разказва, щом се е стигнало дотам да му показва двете метални копчета (за това споменаваше и унгарецът в разказа си). Той си ги носеше винаги със себе си и това беше най-скъпият му спомен. Те бяха единственото останало нещо от баща му, убит в Балканските войни някъде по тези места. Дядо ми почти не помнеше баща си и тези две копчета от шинел му бяха много скъпи. Никога не се разделяше с тях. Показал ги той на чужденеца, а оня започнал да си ги подхвърля в ръката и да се смее. За него това си били две копчета. Тук дядо ми не издържал и се разплакал като малко дете (това според разказа на унгареца), а според версията на дядо само го изгледал кръвнишки и бързо си взел обратно копчетата. За малко да се стигне до бой, разказваше дядо ми, така се бях унесъл да му разправям, та сам забравих, че оня господин нищо не разбира. Хлътнах в капана, дето уж сам заложих. После ми стана криво, че бях груб с него, извиних му се, ама вече не бях сигурен, дали ме разбира. Като че ли допреди малко езиците ни ги нямаше, оставили ги бяхме зад гърба си и се разбирахме чудесно, а сега всеки си беше турил неговия език отпред като дувар да не може нищо да прехфръкне. Сбогувахме се човешки, ама и досега ми е нещо криво.

Това беше историята, която дядо ми раказваше само на празник, два пъти в годината, на Коледа и на Великден. Други празници той не признаваше. Онзи човек се оказал действително чужденец, и то не какъв да е чужденец, ами унгарец, както казваше дядо ми. За него унгарците поради езика си бяха най-големите чужденци. Освен това се оказал и писател.

След тази случка дядо ми пътувал още трийсетина години по влаковете, но никога не му се удало да срещне повторно онзи господин. Нито пък да си приказва тъй сладко с някой друг оттогава, както твърдеше самият той. И в края на историята, преди да каже наздраве, завършваше винаги с едно и също изречение, което всички на масата можехме да изрецитираме в хор. Виждате ли какво нещо е езикът, оня си мислел, че ме пързаля, щото не му се стояло самичък, аз си мислех, че го пързалям, щото и на мен не ми се седеше самичък, а се оказа, че езикът ни е изпързалял и двамата. Ама пък тъй драго никога не ми е било.

Е, това казваше накрая дядо ми, бившият кондуктор, и викаше наздраве.

 

Жената срещу мен продължаваше да ме гледа в очакване, сякаш не искаше историята да свършва. Приех погледа й като комплимент. Никога не съм умеел да разкажа добре и един виц, а този път като че ли се получи. Все пак паузата ми се стори неловко дълга, запалихме по цигара и тогава тя неочаквано ми протегна ръка и каза:

- My name is Kathrin. I don't know your language but it was a great story.

 


История с гара

На всички централни гари по света се заформят едни и същи сюжети с център гаровите тоалетни и с участието на наши хора. Историите се въртят около това как да се надхитрят автоматичните врати на тези тоалетни, т. е. как присъствието на българин около тези врати прави невъзможно функционирането на системата автомат-монета-един нуждаещ се.

Посредством една монета и бързо приплъзване на телата едно след друго може да бъде постигнато облекчаването на цяла група пасажери. При една от тези акции, чувал съм, на някаква немска гара автоматът на тоалетната врата не издържал и блокирал. Останалият вътре малък колектив, като не знаел как да извика за помощ, започнал да крещи единствената позната немска дума, която вероятно бил научил от стари руски филми за войната. А именно:

Ахтунг!!! Ахтунг!!!

Което произвело неописуема паника на немската гара, опразване на чакалнята и повикване на групите за борба с тероризма. Така едните отвътре викали 'ахтунг', другите отвън отцепвали района и очаквали взрива.

Отговорът на въпроса 'Къде сме ние сега?' е аналогичен на горната история. От тоалетните излизат предупредителни викове. Всички са наясно какво става, но никой не отваря и никой не излиза. А единственият изход в тоалетната е надолу. Към тартара.

 

1996

 


Кристин, която маха от влака

Така реши - да маха на всеки.

Влакът минаваше през Средна Европа, нейде след Татрите, през цялото славянство на пейзажа, дълги редици окосена люцерна, глухарчета и маргаритки. Макът около релсите беше полудял. Имах чувството, че всички средноевропейски железопътни компании се издържаха основно от продажбата на опиум. Слънцето вече залязваше и залезът из тези равнини обещаваше да бъде безкраен, а надвесената през прозореца Кристин проблясваше като станиолена. Дойде ми наум, че според някои само едно махване на пеперудата с крила може да промени света.

Тя се обърна и ми заяви, че не е пеперуда още по-малко пък станиолена. Понякога наистина имаше изумителни способности. Надвеси се пак навън и замаха енергично с ръка на някакъв възрастен селянин и средноевропеец едновременно. Човекът я забеляза, поколеба се за миг, стори ми се, че дори се огледа свенливо наоколо, и отвърна на поздрава.

- Е - обърна се пак Кристин, - мисля, че здравата го зарадвах.

- Здравата се натресе в живота му - отвърнах. - Представи си сега как този мъж се прибира в къщи при застаряващата си и доволно отегчила го жена, хвърля сено на магарето, дава каша на прасето, прибира овцете и сяда на изкорубената седалка от камион пред дома си. И през цялото време, представи си, ти не излизаш от главата му. На всичко отгоре адски му напомняш някаква жена, която е забутал толкова дълбоко в паметта си, че не си е позволявал да мисли за нея вече 38 години. И колкото повече мисли и отпива от мастиката, защото той междувременно си е взел шишето, толкова по-ясно му става как всичко е минало покрай него като ей този влак. Просто влаковете не спират тука, в скапания му, малък, мръсножълт като препикана стена на гаров клозет животец. И точно сега на прага излиза жена му в поизбелял халат на розови цветчета и му вика да престане да се налива и да се прибира за вечеря, а той не я поглежда и му е толкова криво, че дори не му се иска да запрати бутилката по нея. И сега сякаш същият онзи влак отпреди 38 години се връща и много бавно минава отгоре му. Ужасяващо бавно

Усетих, че въображението ми набира някаква садистична инерция и млъкнах. Кристин се беше свила на седалката до прозореца и ме гледаше почти уплашено.

- Сериозно ли говориш?

- Предупредих те. Не можеш да се намесваш в живота на хората дори с едно помахване с ръка. Понякога, без да искаш, се превръщаш в съдбата им.

- Глупости. Отвратително е да вкарваш всичко в разни истории.

И за да покаже колко е убедена в думите си, тя се извърна рязко към прозореца и нарочно махна на един кантонер, застанал мирно в малко широката си униформа край минаващия влак. Кантонерът остана все така строг, само повдигна изразително вежди и докато можеше проследи с очи махащата Кристин. Сигурен съм, че поне няколко минути след това продължаваше да стои в същото положение със силно извърната наляво глава. Кристин наистина изглеждаше неотразима в така и несвършващия здрач.

- Защо той не ми отвърна, а?

В гласа й имаше такава обида, а в очите й обвинение, сякаш аз държах отговора скрит в известна само на мен история. Обясних, че той в момента е на работа и неговото махване би могло да се изтълкува по съвсем друг начин от машиниста.

- Въпреки всичко той те хареса - подхвърлих аз, - и определено мога да кажа, че едва се стърпя да не ти махне.

Тук тя направи някаква физиономия, която трябваше да изрази крайна незаинтересованост от това дали един кантонер я харесва. Но след малко подхвърли уж между другото:

- Все пак, ако толкова съм му харесала, би могъл да ми отвърне, каквото и да му струва това.

- Сигурен съм, че вече съжалява. Само си представи, че не се беше сдържал и се размаха като - щях да кажа като палячо, но това би я обидило и внимателно продължих. - Машинистът веднага би изтълкувал това махане бог знае как. Може би щеше да смени коловоза и сега ние с теб щяхме да летим срещу някакъв насрещен влак. И така твоят кантонер би изгубил всякакъв шанс да те срещне отново. Предполагам, че всичко това е минало за секунда през главата му и го е възпряло.

Тази версия определено й хареса, но тя очакваше да чуе цялата история.

- Само не се опитвай да ми пробутваш ужасии като предния път.

Успокоих я, че тук историята е съвсем друга и този път се е намесила съвсем щастливо в съдбата на младия кантонер. Бях принуден да разказвам с големи подробности как за него от този момент нататък нито един влак няма да бъде просто влак и нищо повече, а евентуален приносител на най-хубавото нещо, което е виждал в живота си. И как всички пътници отсега нататък ще виждат един влюбен кантонер, шарещ с поглед по прозорците на отминаващите влакове

 

Докато слушаше историята, Кристин пропусна да се намеси в съдбата на младо семейство с бебешка количка, три циганчета, махащи възторжено край някаква бариера, една баба и две кучета.

 


За краденето на истории

Във влака София-Бургас малко преди Чирпан се чу цигулка.

(Извънредно спиране: точно на това място, във влака, “малко преди Чирпан” и преди десет години се запознах с Мето от Строителни войски, който ми подари следния монолог. А може и да не ми го е подарил, може да съм го откраднал. Ето го: и старшината вика: вий сте чакълът на земята. И ако чакълът се свърши, откъде ще минава експресът София-Бургас? - вика старшината. После плесне един-двама по вратовете и пак: не бойте се, вика, чакълът никога нема да се свърши И, верно, не свършваше. Така свършваше монологът на Мето, със същото удивление, което ще видим сега по лицата на пътниците. Край на спирането.)

Всички пътници във вагона погледнаха стреснато вградените радиоточки, които никога досега не се бяха включвали. Мелодията не идваше оттам. След малко към цигулката се прибави и акордеон, а към тях от дъното на коридора се ухилиха двама цигани, единият (цигулката) с бомбе. С Минаха години, Еделвайс самотен нейде и Белите манастири успяха да покрият дъното на бомбето със стотинки и два по един книжни лева. После онзи с цигулката реши да смени темата, даде знак на акордеона да трае и в пристъп на признателност подкара едно неочаквано солово изпълнение. А стига бе, тоя мургав Найджъл Кенеди свиреше “Зима” на Вивалди и се справяше страхотно. Разбира се, преувеличено би било да твърдим, че всички пътници от коледния влак за Бургас можеха да разпознаят Вивалди. Найджъл Кенеди може би имаше повече шансове, тъй като точно по това време беше в България. Един от първото купе се провикна, че ще си прибере обратно парите, ако тоя не спре с изгъзиците. Найджъл сякаш не чу, но аверът с акордеона реагира моментално, сръга го и двамата в движение скършиха Вивалди на “Очи черные”. Забележителен преход, явно отработван в други подобни ситуации. С този ход двамата спечелиха още цели три книжни лева, поклониха се артистично, някой изръкопляска и като утихна всичко, циганинът с цигулката рече:

ІІ- Случайно да има човек от Карнобат?

Обади се една жена от купето, той влезе вътре, извини се и каза, че майка му живеела там, в махлата, първата къща на асфалтираната улица, синя, със салкъм в двора, Труфка й викали. Та ако минава оттам, само да й каже син ти е добре, много убаво свири, пари изкарва и му имат уважението. В този момент влакът закова на Чирпан и човекът хукна да слиза.

Вече към Стара Загора жената се сети, че не беше питала за името на циганина. Мето, казах аз, Мето му е името. Тя ме погледна изненадано, после реши, че се шегувам и подхвърли, че те всички цигани май точно тъй се казват.

Това е историята за Мето, който между Белите манастири и Очи черные, можеше да ти пробута на черно и малко Вивалди. С риск да отнесе някой шамар или поне да остане с празна шапка.

На другата сутрин вестниците щяха да пишат, че с виртуозното си изпълнение на “Годишните времена” Найджъл Кенеди скри шапката на софийските ценители снощи в НДК.

 

 

 

Гаустин седеше на пейка в парка и четеше вестник. До него се приближи циганка.

- Виждам те, цял те виждам - рече бързо циганката, - дай си ръката да ти кажа.

- Не, благодаря - кротко отвърна Гаустин, без да вдига глава от вестника.

- Черна магия имаш, бе човек, не ти ща пари, ще ти дам коренче да я развалиш.

- А стига де - рече Гаустин по-твърдо и отгърна следващата страница.

- Кажи барем какво пише за времето - примирено рече жената.

Гаустин потърси с поглед колонката долу вдясно на страницата, където винаги стоеше прогнозата, но този път там нямаше нищо такова. Сети се, че вчера от първа страница съобщаваха как са откраднали прогнозата за времето.

- Няма време. Откраднали са го - мрачно отвърна Гаустин, щеше да добави циганите, но се въздържа.

- А бе човеко, кажи ми поне колко е часът - примоли се циганката. - Мъж ми пие, децата голи

- 14 и 32!

Е, изкярих пак нещо от тая циция - помисли си циганката, макар полученото да беше твърде малко утешение.

Все успяват да си изкрънкат, лепи им се по ръцете, на и времето - помисли си Гаустин, извади от чантата малък тефтер и си записа нещо.

 

 

 

Влиза циганката в поликлиниката, отива право на рецепцията и вика:

- Каде е доктора по сиганчетата?

- Чакай сега, ако имаш болно дете, трябва да го доведеш.

- Аз болно нямам. Искам доктора да ми гледа за сиганчетата.

- Искаш да те прегледа?

- Искам, я. Моят да вземе да ми открадне мензишката и да ми тури там сиганчета. Два месеца нямам мензишка, а като я няма мензишката, имам сиганчета. Той много бара моя. Той и на други сиганки им е крадвал мензишката. Много бара, много. Един път от брат си два гюма крадна. Каде е доктора, да ми казва как да си я зема пак мензишката

(Последната история ми я подари моята приятелка Албена. Тя самата я откраднала преди петнайсетина години от една своя съученичка. Но историята не била и на съученичката, а крадена от по-голямата й сестра. Та тази именно сестра била медицинската сестра от рецепцията на онази поликлиника.)

 

 

Защо писателите крадат като дърти цигани? Че на кой не му харесва да краде мензишки и на тяхно място да турга по някое хубаво като приказка циганче.

 


Коледната душа на едно прасе

Тук, от тънкия клонак на сливата, мога спокойно да наблюдавам как озверелите кокошки кълват ненаситно от още топлата ми съсирваща се до черно кръв. Кротките иначе дворни кокошки, с които до тая сутрин деляхме едно бунище. Истински лешояди, преобразени луцифери и домашни вампири. Би трябвало вече да ми е все едно. Аз лежа (не аз, а тялото ми, трябва да свиквам) в мръсния сняг досами кочината и кръвта ми попива в бялото. Една смърт можела да бъде и красива. Ножът още стои забит почти до дръжка в гърлото ми, страх ги е да не стана. Един от касапите тъкмо сега разправя как миналата година така завалили прасето и понеже този, който трябвало да забие ножа, бил нещо гъзорък и не улучил точно онова място в гърлото, та като скочило прасето, хванало си очите и като се юрнало из двора, изпосъборило касапите, дигнало на гърба си тясната кочина и рушало всичко, където мине, на смърт бягало и нищо не можело да го спре. Едно прасе, кога бяга на смърт, нищо не може го спре, потвърди един от помагачите. Стопанинът успял в суматохата да грабне вилата и я забил някъде отгоре във врата му. И бягало това прасе, така грозно бягало със забитата вила - като дракон.

На това място поглеждат към мен, по-скоро към тялото ми, което, по всичко личи, няма намерение да повтаря горната история. Тук се намесва оня, който ме храни цяла година, пуска каната с вино първо на баш касапина и сетне каната минава през всички, доволно окървавена. Глъчка, майтапи, истории

Никога не съм вярвала, че една смърт може да причини такова удоволствие. Сега ще ми отрежат ушите да ги препекат на жарта. 'То си е първото и затуй най-вкусното мезе.' Сетне ще загрухтят бензиновите лампи, кожата ми ще почернее като големия казан на тия, дето ме храниха цяла година. Сетне ще ме измият отгоре със сняг, ще ме затрупат с чували да се задуша малко, ще ми изстържат четината с един голям нож, пак ще ме измият и ще ме намажат с оцет и сол (ако душата ми не беше тук на сливата, сигурно адски щеше да щипе), ще почнат да късат кожата ми на тънки парчета и шумно ще дъвчат. Знам всичко това, като че ли е било хиляди пъти, усещам го не знам как да кажа, сякаш с кръвта си, макар у една душа да няма кръв. Клали са ни толкова зими, та не може целия този ужас и тази кръв да са се изпарили ей така. То си се пише някъде.

Ха, за малко да се стресна от една врана, която се натресе на сливата явно подушила кръвта ми долу, вече изстинали и оваляни в сняг съсиреци. Помислих си, че може да клъвне и мене, както съм се сгушила тук, една малка свинска душа. Представих си я - врана със свинска душа. Всъщност хубаво ми е, че са ми дадени тези няколко часа на земята. Мога спокойно да наблюдавам само на няколко свински опашки от тялото си как касапинът ме, всъщност го, разрязва бавно. Боже, имам наистина забележителни вътрешности. Какви гърди, какъв далак, ами тънките ми, навити на серпентини черва Никога не съм подозирала, че съм такава красота отвътре. Сигурна съм, че и оня, който ме разпарчетосва в момента, е доволен. Впрочем допустимо ли е за една душа да се прехласва по такава тленност. Е, все пак съм душа едва от няколко часа. За една млада душа като мен всичко е твърде неясно и любопитно. Да, просто любопитно. Странно ми е, че не усещам никакъв гняв към тези долу, дето се разпореждат с вътрешностите ми. Те само ми освободиха душата през онази дупчица в гърлото. Не знам дали това, което вършат, е добро или зло. Една душа, при това свинска, сигурно вече е отвъд тези неща. Дори ми е жал донякъде за тях. Знам, че имат някакъв Ад, мисля, че точно така го наричат, през който минават всички, вършили грях тук на земята. А клането на едно прасе сигурно е грях. Въпреки че тези неща ги решава друг.

Предполагам, че престоят в ада е нещо временно, някакви очистителни процедури по изкарване на човешките им грехове, за да излязат оттам невинни като току-що родени прасенца. Може би същото, което са вършили на земята, в ада се случва върху тях. Вероятно моят касапин ще бъде заклан. Ще му отрежат ушите, ще ги препекат на жарта, ще го опърлят, разрежат и толкова. Не знам дали вътрешностите му ще са така красиви. Не е кой знае колко ужасно, болката е само при първото ръгване с ножа. И все пак ми е жал. Тях сигурно ги боли повече. Чувала съм край кочината да си разказват една история (не знам защо си мислят, че прасетата нищо не чуват, макар ушите ни явно да са поне няколко пъти по-големи от техните). Тази история е за това как навремето първият от породата им изял по погрешка една ябълка, която в никакъв случай не трябвало да яде. Наоколо имало какво ли не за ядене, било истински рай, ама този взел, че изял точно тази ябълка. От глупост, нещо, което едно прасе никога не би сторило. И оттогава започнали нещастията за цялата им порода. От една ябълка. Нищо и никаква история според мен. И твърде недостоверна, ако се имат предвид купищата ябълки, верно, гнили, които аз съм изяла през целия си безоблачен живот на прасе. Оттогава сигурно раят е запазен само за животни. Само за животни. Иначе би имало прекалено много кланета и кръв.

 

Усещам се така лека, ако се пусна от сливата, сигурно ще отлетя.

 


Божури и незабравки

Познаваха се едва от няколко часа. Той - малко над трийсетте, тя малко под тях. Той трябваше да предаде по нея пакет за свой познат отвъд океана. Тя само посредничеше. Работа за пет минути, но вече два от общо трите часа, които й оставаха до самолета, не можеха да намерят никаква основателна причина да се разделят. Сега, точно шейсет минути преди полета, стояха в ъгъла на кафенето в залата за изпращачи, пиеха по трето кафе и мълчаха. Бяха изчерпали всички теми, които могат да поддържат разговора между двама непознати. И мълчанието вече започваше да става неприлично. Малката масичка между тях беше отрупана с празни пластмасови чашки, придобили най-неочаквани форми от дълго въртене из ръцете им. Бъркалките за кафе бяха отдавна натрошени на най-малките възможни парченца, празните пакетчета захар измайсторени на фунийки и миниатюрни корабчета.

 

Хрумна му, че от тази маса става добър редимейд-обект или, да го кажем, инсталация, която би кръстил 'Апология на притеснението' (пластмасови чашки за кафе, бъркалки, празни пакетчета захар, бяла масичка). После му се стори глупаво и реши да премълчи. 'Това, което се премълчава, се превръща в счупени бъркалки и смачкани чашки', изведнъж каза тя. Той си помисли, че никога вече няма да срещне друга такава жена, която да чете мислите му и с която би искал да остане до края на живота си в това кафене. Сепна се, че е употребил, макар и наум фраза като 'до края на живота си'.

 

- Хайде да си поговорим - каза тя, макар че два часа не бяха млъквали.

 

Оставащият час беше прекалено малко време, за да се профука в заобикалки и майсторене на корабчета. Но тъй като той не започваше, тя просто каза:

 

- Трябва да приемем, че понякога хората буквално се разминават.

 

- Иронията е, че го разбират тъкмо когато се срещнат - каза той.

 

- Сигурно е имало начин да се видим и преди. Живели сме толкова време в един и същи град. Не може да не сме се разминали на някой светофар.

 

- Щях да те забележа - каза той.

 

- Обичаш ли я? - попита тя.

 

- Обичаш ли го? - попита той.

 

Бързо се съгласиха, че няма никакво значение и никой не им е виновен.

 

По-късно той нямаше да може да си спомни на кой пръв му хрумна тази спасителна (както мислеше тогава) идея да си измислят общи спомени, да съчинят целия си живот отпреди да се познават и след това. Плах опит да си отмъстят на случая, който безмилостно ги беше събрал замалко само за да ги размине. Имаха на разположение 50 минути.

 

- Помниш ли - започна той, - като ученици живеехме на една и съща улица. Пусках ти тайно в пощенската кутия всяка седмица по един станиолен пръстен от бонбони 'Лакта'.

 

- Аха - каза тя, - значи ти си бил този. Баща ми винаги ги намираше първи и подозираше, че някой побъркан обожател от квартала праща годежни пръстени на майка ми. Излиза, че са били за мен.

 

- За тебе бяха - каза той.

 

- А ти помниш ли - подхвана тя, - когато в последния курс на университета заминахме само двамата на оня манастир. За първи път отивахме някъде сами. В хотела нямаше свободни стаи и ни сложиха да спим в една от килиите на монасите. Беше много студено, а леглото - твърдо. Хвана ме малко страх. След всеки път се кръстех тайно от тебе. Пет пъти се прекръстих онази нощ.

 

- Шест, каза той. И мен ме беше страх. А помниш ли, когато после дойде да живееш при мен. Майка ти каза, че ще се откаже от теб чрез 'Държавен вестник', защото не искала да има незаконни внучета.

 

- Помня - каза тя. - И без това не можех да имам деца.

 

На това място тя се умълча. Той хвана ръката й за пръв път, откакто се познаваха. Съвсем леко, утешително.

 

- Нищо - каза той. - А помниш ли, когато си счупих крака. Бях вече на 48, бачках като луд и този месец в къщи ми се стори истински рай. Ти също си взе отпуска, дори ги заплаши, че ще си счупиш ръката, ако не те пуснат. И цял месец не си показахме носа навън.

 

- А когато на следващата година ми откриха оня тумор Ти беше прочел отнякъде, че смехотерапията лекува от рак и две седмици непрекъснато ми разказваше вицове, за да се смея. И досега се чудя, откъде ги намираше. Беше толкова уплашен и мил. Тогава май съвсем ти побеля косата. И всеки ден ми носеше божури и незабравки.

 

- Слава богу, че се оправи. Какво щях да правя без теб.

 

В това време приканиха всички пътници за Ню Йорк да се насочат към терминала за излитане. Мълчаха не повече от минута. После тя се изправи и каза, че трябва да тръгва. Той взе куфара й и двамата тръгнаха. Преди да премине паспортния контрол, тя се обърна и го целуна много дълго. Като за последно, помисли си той, макар никога преди това да не е имало първи път.

 

Половин час по-късно той се обърна и тръгна. Почувства се страшно остарял, с мъка движеше краката си. Нарочно затвори очи, когато минаваше през вратата с огледално стъкло на изхода, за да не види в отражението внезапно побелялата си коса и прихлупените си, вече старчески рамене. С всяка крачка разбираше все по-ясно, че няма да може да се върне у дома при непостижимо младата си жена. И никога не би могъл да й разкаже какво е правил през тези петдесет години, докато го е нямало.

 


Белите гащи на историята

Тази история започва и свършва с едно нищо и никакво пране. Трябва да е била от края на 70-те, защото помня, че съм бил вече 9-10 годишен, а по това време живеехме в малка къща с двор в един от най-малките градове в България, разположен в сянката на най-малката българска планина, Сакар. Някога градчето било известно с това, че в него хората развъждали камили вместо магарета или друг впрегатен добитък, но последната камила била умряла някъде през шейсетте. Живеехме в този малък град до най-малката планина (малка, ама планина, казваха хората) в една малка къща със стая и антре и дворче с леха домати, две череши до оградата, между които висеше просторът за пране, и една тумба холандски лалета (гордостта на майка ми, лилави като индиго).

 

Един ден баща ми простирал на двора между двете череши, когато до оградата се приближил комшията бай Костадин. Комшия не е дума, която приляга на бай Костадин. Той беше достолепен 70-годишен старец, роден аристократ, най-добрият адвокат в градчето. Носеше един легендарен халат и прякор Балзака. Прякорът се дължеше отчасти на това, че бай Костадин знаеше перфектно френски и беше изчел всичко, написано от Балзак, в оригинал. Нещо, с което влизаше одма в местната книга на рекордите и едва ли някой някога щеше да го измести оттам. А какво знаехме тогава за Балзак? Че бил голям любовник и пиел много кафе, докато пишел. Или пък много пишел, докато пиел кафе. Така или иначе в главата ми е останала оттогава цифрата 42. Дали това бяха 42 романа или 42 кафета на ден, не помня, но и в двата случая цифрите будеха респект. И този респект се пренасяше към бай Костадин. Забележете, че никой не го наричаше бай Коста, или още по-коцкарски бай Коце. Не, той беше и си остана докрая бай Костадин Балзака. Да носиш халат в онова време, когато на почит бяха шлиферът, шубата и пуловера, беше въпрос на чест и достойнство, белег на аристократизъм. И досега го помня - дълъг кафяв халат със строг сив кант около реверите, с три големи седефени копчета и коланче, което завършваше с пискюли напомнящи окончанието на лъвска опашка.

 

Този халат го правеше да изглежда подозрителен в очите на съседа ни отляво - милиционер, израснал до старшина, на когото всички викаха Феликс Едмундович (по негово собствено настояване), за по-кратко Чекиста, а когато не беше наблизо - Фатмака. Беше от онези милиционери, които никога няма да видиш без униформа, и с брат ми тайно се обзалагахме, че си има униформена пижама с пагони и малък вътрешен джоб за нощно пищовче. Брат ми дори твърдеше, че сигурно спи с фуражката, защото, като сънува вечер някой старши лейтенант (а какво друго може да сънува един старшина), той е длъжен по устав да му отдаде чест, а отдаването на чест без фуражка си е издънка, това и аз го знаех. Над входната врата на къщата си той беше накарал да му изпишат с червени букви 'Чекистът трябва да има хладен ум, горещо сърце и чисти ръце' и отдолу - Феликс Едмундович Дзержински. Една септемврийска вечер някой беше изтрил 'хл'-то от 'хладен' и го беше заменил с 'г' и оттогава Феликс Едмундович стана крайно подозрителен към целия град и в частност към своите съседи. Говореше се, че цяла есен нощем дежурял в двора и докато падне първия сняг, спял отвън пред вратата, защото в учебника по криминалистика пишело, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението, но това е друга история.

 

И така нашата къща се намираше в буферната зона между къщата на Феликс Едмундович (отляво) и къщата на бай Костадин Балзака (отдясно). И трите къщи в средата на уличка със звучното име Сергиенко. Докато за Балзак знаехме кое-що, то за Сергиенко и досега нямам никаква представа, затова съвсем сериозно моля, ако някой знае нещо за него, да се обади, ще се радвам да го науча. Защото съм убеден, че никое име не е случайно, особено името на улицата, където си израснал - било то Сергиенко, Макаренко или Криволак. Всичко е от значение в педагогиката на детството.

 

Ето, споменеш името на Балзак, и се отплеснеш в подробности.

 

Та един ден баща ми простирал на двора между двете череши, когато Балзака се приближил до оградата. Стоял от другата й страна в достопочтения си халат и на баща ми му станало неудобно, както си бил с легена, по потник и с връв щипки през рамото. Тогава Бай Костадин тихо, но твърдо му казал, че не може такъв голям и хубав мъж да се излага с легена и да закача щипки посред бял ден като една мома. Баща ми много се засрамил. И започнал да простира вечер. Трябвало да се мине някак между сцилата на бай Костадин и харибдата на майка ми.

 

Представям си го, захапал фенерчето между зъби, истинско страшилище за котките, как се промъква тихо с големия цинков леген към простора досами оградата на бай Костадин. И кой знае колко дълго щяло да продължава това, ако една вечер бдителният Феликс Едмундович не мернал подозрителната светлинка. Като чекист с опит той не се хвърлил веднага към нея, а само потрил чистите си ръце и си казал, е, Балзаче, сега ти се разката фамилията. Бил убеден, че старият буржоаз, точно така казваше, мишкува вечер из двора да крие я циклостилче, я револвери, пък дори и контрабандно олио; по това време имаше голям зор с олиото. (Тия халати как се купуват, а?) На следващата нощ набързо сформирана бойна група от четирима милиционери (с толкова разполагаше градчето) под командването на самия Феликс Едмундович заела позиция около нашите къщи. Но цяла нощ не се мернал никой (майка ми не переше всеки ден) и на зазоряване групата пак така конспиративно се разпуснала. Това се повторило и на втората вечер. А за третата Чекиста докарал от Елхово истинско служебно куче. Към полунощ баща ми излязъл с легена, промъкнал се до простора, запалил фенерчето и в този момент кучето се разлаяло, светнали прожекторите и четиримата милиционери начело с Феликс Едмундович го обградили.

 

Представете си сега цялата тази монументална жива картина. Зиналото куче, опънало повода. Четирите милиционерски фигури с насочени прожектори. Малко пред тях устремена фигура на Феликс Едмундович с лек наклон напред, пистолет в едната ръка, а другата неестествено заметната назад, като човек който е решил да хвърли граната и е бил покосен от шрапнел в същият миг. И най накрая баща ми, изтървал легена, по бели гащи, с патрондаша от щипки през рамо. Можех спокойно да се разходя между тези фигури и да ги мушкам с пръст. Светнаха прозорците на съседните къщи, ние с брат ми и майка ми изскочихме на прага. Секунда-две, докато фигурите оживяха и картината се разпадна, Феликс смутолеви нещо като извинение, баща ми се шмугна без легена в къщи и за първи път заключихме входната врата.

 

След тази вечер баща ми набра кураж и заяви на майка ми, че повече няма да простира и три дни не излезе от къщи. Феликс Едмундович се сдоби отведнъж с няколко нови прякора. А бай Костадин клатеше глава и повтаряше човешка комедия,човешка комедия

 

 

Това е. Каква друга може да бъде историята, щом се случва в края на 70-те, в един малък град, до една малка (най-малката) планина, на една малка улица с гръмкото име Сергиенко, в ничията земя между Феликс Едмундович (отляво) и Балзак (отдясно). Само по тези места и в такива мигове, между милиционерската униформа и буржоазния халат, можем да мернем за миг истинското лице на историята. Дори не лицето, а направо белите й гащи. Какво повече можем да искаме.

 

 

1996

 


DISTRIBUIE DOCUMENTUL

Comentarii


Vizualizari: 1941
Importanta: rank

Comenteaza documentul:

Te rugam sa te autentifici sau sa iti faci cont pentru a putea comenta

Creaza cont nou

Distribuie URL

Adauga cod HTML in site



Termeni si conditii de utilizare | Contact
© SCRIGROUP 2019. All rights reserved