Scrigroup - Documente si articole

Username / Parola inexistente      

Home Documente Upload Resurse Alte limbi doc  

 
CATEGORII DOCUMENTE





BulgaraCeha slovacaCroataEnglezaEstonaFinlandezaFranceza
GermanaItalianaLetonaLituanianaMaghiaraOlandezaPoloneza
SarbaSlovenaSpaniolaSuedezaTurcaUcraineana

електроненизкуство култураикономикаисториякнигакомпютримедицинапсихология
различнисоциологиятехникауправлениефинансихимия

Айзък Азимов - КРАЯТ НА ВЕЧНОСТТА 2

книга

+ Font mai mare | - Font mai mic







DOCUMENTE SIMILARE

Trimite pe Messenger
Айзък Азимов - КРАЯТ НА ВЕЧНОСТТА 2

Айзък Азимов - КРАЯТ НА ВЕЧНОСТТА 2

10. В капан!

Изведнъж положението се оказа безизходно. Това бе най-суровата драматична ирония. Той бе дошъл във Времето за последен път и както в онази прастара поговорка, бе дръпнал носа на Финдж за сбогом; образно казано, той бе донесъл за последно стомната на извора. И точно сега трябваше да го хванат!

Чий бе този смях? На Финдж ли?

Кой друг би го проследил, би му устроил засада и би тържествувал в съседната стая?

Значеше ли това, че всичко е загубено? И тъй като в този миг на униние той бе сигурен, че всичко е провалено, изобщо не му мина през ум отново да се изплъзне или още веднъж да се опита да избяга във Вечността. Бе решил да се срещне лице с лице с Финдж.

И ако се наложеше, щеше да го убие.

Харлан се прокрадна с тихи, нерешителни стъпки на истински убиец към вратата. Той изключи автоматичния й сигнал и я открехна с ръка. Два инча. Три. Тя се отваряше съвършено безшумно.

В съседната стая, с гръб към него, стоеше човек. Непознатият бе твърде висок, за да е Финдж, и това обстоятелство навреме проникна в хаоса, който бе настъпил в съзнанието на Харлан, и го предпази от понататъшни агресивни действия.

След това, с отпущане на вцепенението, което сякаш бе обхванало и двамата, онзи, вторият, започна бавно, инч по инч, да се обръща.

Харлан не го дочака да се обърне напълно. Той не успя да разгледа както трябва дори профила му и като едва удържа един внезапен прилив на панически ужас, с последни сили изхвръкна от вратата. Автоматическият механизъм беззвучно я затвори зад него.

Без да вижда нищо, Харлан падна назад. Дишаше много тежко; поемаше въздух, сякаш се бореше с някого и го изтласкваше навън с трудност, а сърцето му биеше лудо, като че щеше да изскочи от тялото му.

Финдж, Туисъл и целият Съвет, взети заедно, не можеха да го разстроят повече. Не страхът от нещо реално му бе отнел мъжеството. Това бе по-скоро някакво инстинктивно отвращение от характера на произшествието, което го бе сполетяло.

Той събра купчината филмокниги и неловко притиснал безформения блок към себе си, след два безуспешни опита най-после успя да отвори вратата към Вечността. Краката му сами го носеха. Той се добра някак си до 575-ия, а след това и до дома си. Званието му Техник, чиято стойност той едва напоследък оцени, го спаси още веднъж. Малкото хора, които срещна на пътя си, механично се обръщаха на друга страна и му правеха път, като съсредоточено гледаха нещо над главата му.

Това бе щастливо стечение на обстоятелствата, защото той не бе в състояние да прикрие изражението на ужас, застинало върху мъртвешки бледото му лице, и нямаше сила, която да върне кръвта на мястото й. Но никой дори не погледна към него и Харлан поблагодари за това и на Времето, и на Вечността, и на онази сляпа сила, която движеше човешката съдба.

Той не беше успял да разгледа напълно онзи човек в къщата на Нойс, но знаеше с ужасяваща сигурност кой можеше да бъде.

Първия път, когато Харлан бе чул шум в къщата, той бе чул собствения си смях, а шумът, прекъснал го, бе от падане на нещо тежко в съседната стая. Втория път някой се бе изсмял и той, Харлан, бе изпуснал раницата с филмокнигите. Първия път Харлан се бе обърнал и бе видял да се затваря една врата. Втория път Харлан бе затворил вратата в момента, когато непознатият се бе обърнал.

Той бе срещнал самия себе си!

В същото Време и почти на същото място той почти бе застанал лице с лице с друг Харлан, който бе по-млад от него с няколко биодни. Той бе допуснал грешка при настройката на капсулата и я бе насочил към едно мигновение във Времето, което вече бе използвал, и той, Харлан, бе срещнал него, Харлан.

Дни наред след това произшествие споменът за преживения кошмар го преследваше и му пречеше да работи. Той се проклинаше за страха си, но напразно.

В същност оттук нататък нещата тръгнаха сякаш по нанадолнище. Той съвършено точно можеше да определи Големия Водораздел на съдбата, откъдето започна всичко. Ключовият момент бе мигът, когато той насочи за последен път капсулата към 482-ия, но кой знае как допусна грешка при настройката й. Оттогава всичко тръгна от зле по-зле.

Промяната в Реалността на 482-ия се извърши именно през този период и засили безизходицата, в която се намираше Харлан. През изтеклите две седмици той бе намерил три предложения за Промени в Реалността, които имаха минимални дефекти, и сега избираше измежду тях, но не беше в състояние да се реши на активни действия.

Харлан се спря на Промяната на Реалността 2456-2781, V-5 по ред причини. От трите тя бе най-отдалечена в бъдещето. Грешката бе минимална, но фатална за живота на няколко души. Оставаше му само да прескочи до 2456-ия и чрез малък шантаж да си изясни какво щеше да представлява Аналогът на Нойс в новата Реалност.

Но неотдавнашното произшествие го бе лишило от мъжеството му и той се колебаеше. Тънко замислената операция вече не му изглеждаше проста работа. А дори ако успееше да разбере какъв щеше да бъде характерът на Аналога на Нойс - какво следваше по-нататък? Да върне девойката на мястото й в ролята на чистачка, шивачка, работничка или нещо от този род? Разбира се. Но тогава какво трябваше да се направи със самия Аналог? С евентуалния й съпруг? Със семейството? С децата?

По-рано не беше мислил за тези неща. Просто бе избягвал да спира вниманието си на тях. 'Там ще се изясни всичко ' - бе си казал той.

Но сега не можеше да мисли за нищо друго.

И така, той се излежаваше и търсеше непрекъснато оправдания за пасивността си и се ненавиждаше за това, когато Туисъл го повика по видеофона и го запита с уморения си глас малко озадачено:

- Харлан, да не си болен? Купър ми каза, че сте пропуснали няколко занимания.

Харлан се опита да придаде спокойно изражение на лицето си.

- Не, Компютър Туисъл. Просто съм малко уморен.

- Е, да, да, момчето ми, това е простимо.

Може би за първи път, откакто се познаваха, усмивката почти напълно изчезна от лицето на Туисъл.

- Чу ли вече за Промяната в 482-ия?

- Да - кратко отвърна Харлан.

- Обади ми се Финдж - преднамерено спокойно каза Компютърът - и помоли да ти предадем, че Промяната е преминала напълно успешно.

Харлан вдигна рамене, но изведнъж осъзна, че от екрана Туисъл следеше реакцията му особено внимателно и сякаш не съвсем доброжелателно. Той стана неспокоен и запита:

- Може би имате да ми кажете още нещо, Компютър?

- Не, нищо - отвърна Туисъл и гласът му прозвуча необяснимо тъжно; вероятно от наметалото на солидната му възраст, която натежаваше върху плещите му, - Мислех, че на теб ти се иска да поговорим.

- Не - сухо каза Харлан. - Така ви се е сторило.

- Добре тогава, ще се видим утре сутрин при отварянето на изчислителната зала. Аз пък имам да ти кажа много неща.

- Да, сър - каза Харлан и дълго след като изгасна екранът, продължаваше да се взира натам.

Думите на Туисъл бяха прозвучали почти като заплаха. Значи Финдж бе говорил с него. Какво ли му бе казал, което Туисъл сега бе премълчал?

Но сега Харлан имаше нужда именно от тази външна опасност. Да се бориш със собствената си депресия бе толкова трудно, колкото и да се сражаваш с плаващи пясъци, когато се намираш сред тях, въоръжен само с един прът. Но борбата с Финдж бе нещо съвсем различно. За първи път от много дни насам Харлан си припомни какво оръжие притежаваше той и почувствува, че част от самоувереността му се възвръща.

Сякаш там, където се бе затворила една врата, се бе отворила друга. Унинието на Харлан се смени с трескава активност. Той отпътува в 2456-ия и изненада Социолог Вой, както и предполагаше.

Направи го безпогрешно. Узна всичко, което му бе нужно.

И по-точно, дори повече, отколкото очакваше. Много повече.

Увереността щедро се възнаграждава. Една поговорка от родното му Столетие гласеше: 'Хвани здраво копривата и тя ще се превърне в пръчка, с която ще можеш да наложиш врага си.'

Накратко казано, Нойс нямаше свой Аналог в новата Реалност. Изобщо не съществуваше какъвто и да е неин Аналог. Така че тя незабелязано можеше да заеме мястото си в новото общество по възможно най-удобния начин или пък да остане във Вечността. Нямаше никакви причини да му откажат съюз с нея освен строго теоретичния факт, че бе нарушил закона - а той знаеше как да се защити от това обвинение.

И сега Харлан летеше към бъдещето, изгарящ от желание да съобщи на Нойс голямата новина, да се наслаждават заедно на успеха, на който не се бяха надявали и в най-смелите си мечти през ужасните дни на пълна безизходица.

И в този миг капсулата спря.

Тя не намали скоростта си; просто спря.

Ако движението се извършваше по което и да е от трите измерения на пространството, едно такова внезапно спиране би разбило капсулата и би претопило метала в тъмночервена нажежена маса, а Харлан би превърнало в безформена купчина от счупени кости и окървавена, разкъсана плът.

Но при сегашните обстоятелства рязкото спиране накара Харлан да се превие, усетил неудържимо да му се повдига, и той почувствува остра болка, като че нещо в него се разпука.

Когато се посъвзе, той се примъкна до уреда, който отчиташе номера на Вековете, и се вгледа в него с все още премрежен поглед. Циферблатът показваше 100000.

Кой знае защо, това го уплаши. Твърде кръгло бе числото.

Той трескаво погледна управляващите лостове. Какво беше станало?

Техникът се разтревожи още повече, защото не можа да забележи нищо, което да не беше в ред. Пусковият лост бе освободен и оставаше в положение, което съответствуваше на движението в бъдещето с голяма темпорална скорост. Нямаше никакви признаци за късо съединение. Нито една от стрелките върху циферблата не беше надхвърлила черната ограничителна черта. Енергозахранването бе в пълна изправност. Тънката игличка, която отразяваше непрекъснатото изразходване на милиони мегавата енергия, спокойно настояваше, че нищо не бе нарушило ритъма в процеса на потреблението на енергията.

Каква бе тогава причината за спирането на капсулата?

Бавно, с голямо внимание Харлан докосна стартовия лост и го обви с ръка. Приведе го в неутрално положение и стрелката на енергометъра слезе до нулата.

Той отново извъртя лоста в другото положение. Стрелката пак се покачи и този път циферблатът, който отразяваше номера на Вековете, започна да отчита Столетията в обратно направление.

Назад назад 99983 99972 99959

Харлан отново превключи лоста. Насочи капсулата пак към бъдещето. Този път бавно, много бавно

99985 99993 99997 99998 99999 100000

Тряс! Стрелката се закова на 100000. Енергията от Новото Слънце безшумно се консумираше в невъобразимо големи количества, но без всякакъв резултат.

Той пак изпрати капсулата назад, още по-назад. След това се устреми напред с пределна скорост. Тряс!

Зъбите му бяха стиснати, устните му - разтеглени, а диханието му - хриптящо. Харлан се чувствуваше като затворник, който в пристъп на безсилен гняв се блъскаше окървавен в решетките на килията си.

Когато капсулата пак спря след десетина неуспешни опита, стрелката отново показваше 100000. 100000 и нищо повече.

Трябваше да смени капсулата! Но дълбоко в себе си той вече знаеше, че това едва ли щеше да помогне.

В мъртвата тишина на 100000-ия Век Ендрю Харлан слезе от капсулата и напосоки избра друг Канал на Времето.

Само след минутка, стиснал задвижващия лост, той се взираше в показанията - 100000 - и разбра, че и този път няма да успее.

Обхвана го безумна ярост. Защо трябваше това да се случи сега, именно сега! Откъде дойде тази беда точно когато всичко неочаквано се бе развило така благоприятно за него? Проклятието на фаталната грешка, която допусна, като насочи капсулата към 482-ия, още тегнеше над него.

Той ожесточено издърпа лоста и изпрати капсулата с пълна скорост назад в миналото. Сега бе свободен поне в едно отношение - бе свободен да направи всичко, което пожелаеше. Нойс - отделена от него с бариера, Нойс - недостижима, какво повече можеха да му отнемат? Нямаше вече от какво да се бои.

Той се насочи към 575-ия и изскочи от капсулата, обхванат от безразсъдна незаинтересованост към всичко заобикалящо го, чувство, непознато му до този момент. Харлан се отправи към библиотеката на Сектора, без да заговори някого, без да обърне внимание на никого. Той взе това, което му трябваше, и дори не се огледа дали не го следят. Какво го интересуваше?

Отново - в капсулата и отново - в миналото! Той вече знаеше точно какво щеше да направи. По пътя той погледна големия стенен часовник, който показваше Единно Биовреме, деня, датата и номера на една от трите работни смени, на които бе разбито денонощието.

Сега Финдж вероятно се намираше в квартирата си и това бе добре дошло.

Когато Харлан пристигна в 482-ия, той гореше цял като в треска. Устата му беше пресъхнала, като че бе пълна с памук. Гърдите го боляха. Но под ризата си той бе скрил твърдото оръжие, което притискаше с лакът към тялото си, и това бе единственото усещане, с което си струваше да се съобразява.

Асистент Компютър Хоби Финдж погледна към Харлан и удивлението в погледа му бавно отстъпи място на безпокойство.

Известно време Харлан го наблюдаваше мълчаливо в очакване тревогата му да нарасне и да се превърне в страх. Без да бърза и като че случайно той се озова между Финдж и видеофона.

Финдж бе разсъблечен, гол до кръста. Гърдите му бяха слабо окосмени, отпуснати, почти женствени. Тлъстият му корем изхвръкваше от пояса му.

'Изглежда жалък - помисли си Харлан със задоволство, - жалък и противен. Толкова по-добре.'

С дясната си ръка той здраво стисна дръжката на оръжието под ризата си.

- Излишно е да поглеждате към вратата, Финдж - започна той. - Никой не ме видя да влизам тук. Така че никой няма да ви се притече на помощ. Трябва да разберете добре, Финдж, че имате работа с Техник. Ясно ли ви е какво означава това?

Гласът на Харлан звучеше глухо. Той почувствува гняв, че не забеляза страх в очите на Финдж, само безпокойство. Компютърът дори спокойно се протегна да вземе ризата си и започна да я облича мълчаливо.

- Знаете ли каква е привилегията на Техника, Финдж? - продължи Харлан. - Вие никога не сте бил такъв и затова не бихте могли да знаете. Но аз ще ви обясня: това означава, че никой не те забелязва къде отиваш и какво правиш. Когато срещнат Техник, всички отвръщат поглед от него и така усърдно се стремят да не го забележат, че в края на краищата наистина успяват. Така например, Финдж, аз мога да отида в библиотеката на Сектора и да взема оттам каквото ми се иска, докато библиотекарят с особено усърдие се рови в своите книжа и просто 'не забелязва' нищо около себе си. Мога спокойно да се разхождам из многолюдните коридори на 482-ия и всички минувачи ще се отдръпват от пътя ми, а миг след това с чиста съвест ще могат да се закълнат, че не са видели никого. Навикът да не се забелязват Техниците е станал втора природа на Вечните.

Така че, както виждате, мога да правя каквото искам и да ходя, където пожелая. Мога да вляза в частното жилище на Асистент Компютъра, оглавяващ някой Сектор, и с оръжие, опряно в гърдите му, да го принудя да признае цялата истина - никой няма да ме спре.

Едва сега Финдж проговори:

- Какво държите там?

- Оръжие - отвърна Харлан и извади ръката си изпод ризата. - Познавате ли го?

Дулото му леко блестеше и завършваше с гладка металическа изпъкналост.

- Ако само ме убиете - започна Финдж.

- Не се бойте. Няма да ви убия - отвърна Харлан. - При една неотдавнашна наша среща вие имахте пистолет. Това тук не е пистолет. Този предмет е изобретение на една от миналите Реалности на 575-ия. Може би не сте чували за него. Зачеркнаха го от Реалността. Ужасно отвратителна работа. Той може да убива хора, но при малка мощност въздействува върху болковите центрове на нервната система и предизвиква паралич. Нарича се или по-точно наричаше се невронен бич. Та тази вещ, която държа в момента, има именно такива свойства и е в пълна изправност. Повярвайте, зареден е. Сам го опитах върху пръста си - той вдигна лявата си ръка и показа вдървеното си кутре.

- Беше много неприятно.

Финдж неспокойно се размърда.

- Съхрани ме, Време, за какво в същност става дума?

- Само за тази дреболия, че между Каналите на Времето в 100000-ия Век е поставена бариера. Искам да я вдигнете.

- Бариера на Времето?

- Излишно е да се преструвате на удивен. Вчера говорихте с Туисъл. Днес вече е поставена бариерата. Искам да знам какво точно е било и какво ще бъде направено. Да ме порази Времето, Компютър, ако не ми кажете истината, ще приведа в действие този 'бич'. Опитайте, ако не вярвате.

- Тогава слушайте - каза Финдж с леко заекване и едва сега в гласа му прозвучаха нотки на уплаха, а също и на някаква безсилна ярост. - Щом искате да знаете истината - ще я имате. Известно ни е всичко за вас и за Нойс.

Очите на Харлан нервно затрепераха.

- Нима смятахте, че действията ви ще останат незабелязани? - заговори Финдж, без да сваля поглед от неврозния бич, и челото му заблестя от пот. - О, Време, как можахте да предположите, че ще ВИ изпусна от погледа си след всичко, което извършихте, докато изпълнявахте служебния си дълг на Наблюдател в 482-ия и особено след бурната ви реакция при завръщането си оттам? Та аз не бих бил достоен за поста, който заемам, ако бях направил този голям пропуск. Ние знаем, че сте взели Нойс във Вечността. Знаехме го от самото начало. Искахте да чуете истината. Сега вече я знаете.

В онзи миг Харлан дълбоко се презираше за глупостта си.

- Знаели сте?

- Да. Знаехме, че сте я завели някъде в Скритите Столетия. Знаехме за всяко ваше идване в 482-ия и за това, че по такъв начин доставяхте необходимия лукс на разглезената аристократка; жалък глупак, който напълно бе изменил на клетвата на Вечните заради някаква си фуста.

- И защо тогава не ме спряхте? - Харлан бе решил да изпие горчивата чаша на собственото си унижение до дъно.

- Значи това ви беше малко? - рязко отвърна Финдж с въпрос и като че смелостта му нарастваше пропорционално на отчаянието, което все повече обземаше Харлан.

- Говорете.

- Добре тогава. Ще ви кажа, че още от самото начало не ви смятах достоен за званието Вечен. Може би - не лош Наблюдател, а също и Техник, който се занимава с проверки на различните движения, но не и Вечен. Когато ви изисках тук за онази последна задача, целта ми беше да докажа на Туисъл, който кой знае защо ви цени особено, че в лицето на девойката Нойс аз не изпробвах само предразсъдъците на аристократичното общество. Това бе преди всичко проверка за вас самия и вие не я издържахте, както и предполагах от самото начало. А сега скрийте това оръжие, този бич, или както там го наричате, и си обирайте крушите оттук.

Харлан едва си поемаше дъх и с отчаяни усилия се опитваше да запази жалките останки от достойнството си, но усещаше как то му се изплъзва, като че съзнанието и духът му бяха станали така неподвижни и безчувствени като кутрето на лявата му ръка, парализирано от неврозния бич.

- И вие дойдохте тогава в собствената ми стая, за да ме подтикнете към престъплението, което извърших?

- Да, разбира се. По-точно, аз ви изкушавах. Казах ви самата истина, че можете да задържите Нойс само в тогавашната Реалност. Вие предпочетохте да действувате не като Вечен, а като сополанко. Впрочем нищо друго и не очаквах от вас.

- И сега пак бих постъпил така - каза Харлан с хриплив глас - и тъй като всичко вече ви е известно, както сами разбирате, нямам какво да губя.

Той насочи неврозния бич към тлъстия корем на Финдж и процеди през зъби:

- Какво сте направили с Нойс?

- Нямам представа.

- Не се опитвайте да ме излъжете. Какво сте направили с Нойс?

- Казах ви вече, че не знам.

Харлан стисна с всичка сила неврозния бич; устните му бяха бледи, гласът му звучеше съвсем глухо.

- Да започнем с крака. Ще ви боли много.

- Послушайте, съхрани ме, Време, почакайте

- Добре. Какво сте направили с нея?

- Не, изслушайте ме. Досега вашите постъпки бяха просто нарушаване на дисциплината. Реалността не пострада от тях. Аз проверих това специално. Единственото наказание, което ви очаква, е разжалване от чин. Но ако ме убиете или ми нанесете телесна повреда, очаква ви смъртна присъда за покушение срещу старшия по звание.

Тази жалка заплаха извика презрителна усмивка по лицето на Харлан. След всичко, което се бе случило, смъртта щеше да бъде за него най-простото и безболезнено разрешение на нещата.

Но Финдж очевидно не разбра значението на тази усмивка.

- Не смятайте, че във Вечността няма смъртно наказание, понеже никога не сте чували за него - бързо добави той. - Ние, Компютрите, знаем за такива инциденти. Нещо повече, извършвани са били и екзекуции. Съвсем проста процедура. Във всяка Реалност стават катастрофи, след които не намират трупове. Ракети се взривяват във въздуха, аеролайнери потъват в океана или се разбиват на прах в планините. Осъденият може просто да бъде качен на един такъв кораб минути или секунди преди катастрофата. Сега вярвате ли ми?

Харлан се раздвижи нетърпеливо и каза:

- Ако с това усукване целите да отървете кожата си - напразно е. По-добре чуйте какво ще ви кажа: Не се боя от наказание. Освен това възнамерявам да се събера с Нойс. Тя ми е нужна сега. В текущата Реалност Нойс няма свой Аналог. Няма причини, поради които да не ми разрешат сключване на законен съюз.

- Но това е против всякакви правила. Съюз с Техник

- Ще оставим това да реши Съветът на Времето - каза Харлан и най-после гордостта му се събуди. - Аз не се боя от евентуален отказ, така както не се боя и да ви застрелям. Аз не съм обикновен Техник.

- Искате да кажете, че вие сте личният Техник на Туисъл? - запита Финдж с малко стъписан глас и върху кръглото му, изпотено лице се появи странно изражение, което би могло да се изтълкува и като ненавист, и като тържество, и като двете заедно.

- Не, причините са много по-важни. А сега

С мрачна решителност Харлан сложи показалеца си върху спусъка на оръжието.

Финдж нададе неистов крясък.

- Тогава идете в Съвета. В Съвета на Времето; ТЕ знаят Всичко. Щом сте толкова необходим - изрече с мъка той, като едва си поемаше дъх.

За миг пръстът на Харлан затрептя в нерешителност.

- Какво казахте?

- Нима смятате, че в подобен случай бих могъл да действувам на своя глава? Докладвах всичко в Съвета веднага след Промяната в Реалността. Ето копията от моето донесение.

- Нито крачка!

Но Финдж не обърна внимание на тази заповед. Със светкавична скорост, сякаш пришпорван от някакъв зъл дух, който се беше вселил в него, той се метна към папките си. Като намери кодовия номер на нужния отчет, с другата ръка той бързо го набра и някъде от масата като сребристо езиче пропълзя лента, на която с просто око можеше да се различи моделът на точките.

- Искате ли да я прослушате? - запита Финдж и без да дочака отговор, постави лентата в озвучителя.

Харлан слушаше окаменял. Всичко беше съвършено ясно. Финдж не беше пропуснал нищо в доноса си. Доколкото Харлан можеше да си припомни, всяко негово излизане във Времето бе описано с пълни подробности.

- А сега вървете в Съвета! - изкрещя той, когато лентата свърши. - Аз не съм поставял никаква бариера на Времето. Дори не знаех, че е възможно такова нещо. И не мислете, че постъпката ви едва ли не им е направила никакво впечатление. Вярно е, че вчера говорих с Туисъл. Но не аз, а той бе този, който ме потърси. Така че - вървете при него. Обяснете му що за важна персона сте. А ако толкова много ви се иска все пак да ме застреляте преди това, стреляйте и Времето да ви погълне.

Гласът на Компютъра прозвуча истински екзалтирано. В този миг той очевидно се чувствуваше победител и вярваше, че дори и един неврозен бич не би могъл да накърни тържеството му.

Защо? Толкова ли силно желаеше сриването на Харлан? Нима ревността му бе такава всеобхватна страст?

Харлан просто формулира въпросите в съзнанието си, но не успя да си отговори на тях, защото внезапно и Финдж, и всичко, свързано с него, изгуби всякакво значение.

Той пъхна оръжието в джоба си, рязко се обърна към вратата и се отправи към най-близкия Канал на Времето.

Сега му предстоеше среща със Съвета или поне с Туисъл. Той не се боеше от тях - нито поотделно, нито взети заедно.

В последния невероятен месец, с всеки изминат ден в него крепнеше увереността, че е незаменим. Съветът, да, дори самият Съвет на Времето, щеше да бъде принуден да приеме условията му, щом момичето беше цената на съществуването на Вечността.

11. Затворен кръг

Когато изскочи от капсулата в 575-ия, Техник Ендрю Харлан забеляза с известно удивление, че бе попаднал на нощната смяна. Неусетно бяха изминали няколко биочаса в безумни мятания от един Канал на Времето в друг. Той се загледа с празен поглед в слабо осветените коридори, които свидетелствуваха за това, че във всеки Сектор бодърствува само неголям дежурен екип.

Но подтикван от нестихващия си гняв, Харлан не остана дълго в безцелно съзерцание. Той се отправи към жилището на Туисъл. Щеше лесно да намери Компютъра, както бе открил и Финдж, и както и тогава Харлан не се боеше, че може да го забележат или спрат.

Той все така притискаше с лакът към тялото си неврозния бич, когато се озова пред входа на Туисъл. (Намери го по табелката с ясен и строг шрифт.)

Харлан стремително приведе звуковата сигнализация на вратата на максимална мощност. Той натисна бутона с влажна длан, за да се получи непрекъснат звук в жилището. Дори самият Харлан го чуваше, макар и слабо, през вратата.

До слуха му достигнаха леки стъпки, които идваха някъде иззад гърба му, но той не им обърна внимание, дълбоко уверен, че и този минувач, който и да беше той, щеше да се постарае да не го забележи. (О, благословена розова емблема на Техника!)

Но звукът от стъпките замря и Харлан чу, че зад гърба му някой въпросително произнесе:

- Техник Харлан?

Харлан рязко се обърна. Пред него стоеше някакъв Младши Компютър, сравнително нов в Сектора. Харлан просто побесня, но успя да прикрие чувствата си. Вярно, в 575-ия не беше съвсем като в 482-ия. Тук той не бе просто Техник, а личният Техник на Туисъл, и младите Компютри в стремежа си да се харесат на великия Туисъл проявяваха елементарна вежливост дори и към неговия Техник.

- Сигурно искате да се видите със Старши Компютър Туисъл? - запита го младият човек.

- Да, сър - отвърна Харлан доста троснато. (Ама че глупак! За какво друго можеше да стои пред вратата и да натиска бутона на сигнализацията? За да извика капсулата ли?)

- Боя се, че това е невъзможно - каза Компютърът.

- Става въпрос за нещо много важно. Наложително е да го събудя - обясни Харлан с досада.

- Не споря - отвърна другият, - но в момента го няма в 575-ия. В друго Време е.

- В кое по-точно? - нетърпеливо запита Харлан.

Компютърът го изгледа с високомерност.

- Това не ми е известно.

- Но аз имам уговорена важна среща с него рано утре сутринта.

- Важна среща - каза Компютърът и Харлан просто не знаеше как да си обясни, че тази мисъл очевидно особено забавляваше натрапника.

- Като че малко сте подранил - продължи Компютърът и дори се усмихна.

- Но аз трябва да го видя сега.

- Сигурен съм, че утре сутрин той ще си е тук. - Усмивката на Компютъра стана още по-широка.

- Но

Младият Специалист мина покрай Харлан, като се стараеше да не докосне дори дрехите на Техника, и продължи пътя си. Харлан безпомощно гледаше след него, като стискаше и разпускаше пестници. После, тъй като не му оставаше нищо друго, той бавно и без да избира пътя, се отправи към своя дом.

Харлан спа на пресекулки. Той сам се убеждаваше, че има нужда от сън. Опита се да си наложи да се отпусне и, разбира се, не успя. Прекара почти цялата нощ в безплодни размишления.

Преди всичко - за Нойс.

Той трескаво мислеше, че те нямаше да дръзнат да посегнат върху нея. Не можеха да я изпратят обратно във Времето, без предварително да изчислят как би повлияло това върху Реалността, а това би отнело дни, може би и седмици. Но те бяха в състояние да направят с нея това, с което Финдж бе заплашил него - да я поставят в някоя ракета, обречена на безследно изчезване, няколко минути преди катастрофата.

Харлан обаче не се замисли сериозно над подобна алтернатива. Съветът нямаше основания да приложи такава драстична мярка. Те едва ли щяха да рискуват да предизвикат недоволството на Харлан. (В тишината на затъмнената спалня и в онази фаза на полусънно състояние, когато нещата често изглеждат причудливо несъразмерни в съзнанието ни, Харлан не намираше нищо нелепо в увереността си, че Съветът на Времето не би поел риска да предизвика недоволството на един Техник.)

Естествено можеха да се случат много неща с една пленничка. Особено когато тя е красива жена от бохемска Реалност

Харлан решително отхвърляше тази мисъл всеки път, когато му идваше наум. Тя беше едновременно по-вероятна и по-ужасна от смърт и затова му беше страшно дори и за миг да си представи подобно нещо.

Той започна да мисли за Туисъл.

Старика го нямаше в 575-ия. Къде ли беше през тези часове, когато трябваше да спи в леглото си?

Възрастните хора имат нужда от сън. Харлан смяташе, че знае отговора със сигурност. Съветът заседаваше. Как да постъпят с Харлан? Какво да правят с Нойс? Какви действия да предприемат срещу незаменимия Техник, когото никой не се осмелява да помръдне? Харлан стисна устни. Дори Финдж да е успял вече да докладва за тазвечершното нападение на Харлан, това нямаше да промени нищо. Новото престъпление едва ли може да утежни вината му и естествено то с нищо не намалява незаменимостта му.

А Харлан съвсем не беше сигурен, че Финдж ЩЕ донесе за него. Признанието, че е бил принуден да пълзи от страх пред един Техник, би поставило един Асистент Компютър в смешно положение и той може би би предпочел да премълчи.

Тази мисъл го наведе на размишления за Техниците като социална група, нещо, което рядко му се беше случвало в последно време. Неговото малко особено положение - личен Техник на Туисъл и Наставник на Купър - го бе изолирало твърде много от колегите му, които упражняваха същата професия. Но по принцип между Техниците не съществуваше солидарност. А защо ли?

Защо и в 575-ия, и в 482-ия той толкова рядко се виждаше или разговаряше с други Техници? Защо трябваше дори и помежду си да се избягват? И беше ли нужно да се държат така, като че споделяха предразсъдъците на Вечните даже в отношенията им един към друг?

В мечтите си той бе принудил Съвета да капитулира по всички въпроси, които се отнасяха до Нойс, и сега вече предявяваше нови искания. Техниците трябваше да получат право на собствена организация и редовни събрания, на по-тесни контакти помежду си и на по-добро отношение от обкръжаващите ги.

Непосредствено преди най-после да заспи спокойно, той видя себе си като героичен социалреволюционер, а наред с него бе застанала Нойс

Събуди го звуковата сигнализация на вратата, която хрипливо му шушнеше нещо с нетърпение. Той събра мислите си, хвърли поглед към малкия часовник зад кревата и вътрешно простена.

Да го порази Времето! Всичко свърши с това, че се успа.

Без да става от леглото си, той се пресегна, натисна съответното копче и квадратното прозорче високо във вратата стана прозрачно. Той не можа да разпознае лицето на човека, но то определено излъчваше властност.

Харлан отвори вратата и в стаята влезе човек с оранжевата емблема на Администрацията.

- Техник Ендрю Харлан?

- Да, Администратор. Имате нещо да ми предадете?

Но Администраторът като че съвсем не се смути от рязката войнственост, с която бе зададен въпросът.

- Имате назначена среща със Старши Компютър Туисъл.

- Е?

- Изпратен съм да ви съобщя, че закъснявате.

Харлан го погледна удивено.

- Но какво се е случило? Вие не сте от 575-ия, нали?

- Работя в 222-ия - ледено отвърна човекът. - Помощник-Администратор Арбът Лем. Отговарям за организацията на мероприятията и за избягване на нежелателни вълнения, предпочитам да не предавам официалните съобщения по видеофона.

- Какви мероприятия? Какви вълнения? Изобщо какво значи всичко това? Вижте какво, аз съм имал безброй срещи с Туисъл. Той е моят пряк началник. За никакви вълнения не може да става дума.

За миг безкрайно удивление смени безстрастната маска върху лицето на Администратора.

- Нима нищо не знаете?

- За какво?

- Как, не знаете? Сега в 575-ия заседава Специален Комитет на Съвета на Времето. От няколко часа насам всички говорят само за това.

- И те искат да ме видят, така ли?

Едва изрекъл въпроса, Харлан си помисли: 'Разбира се, че искат да ме видят. За какво друго, ако не за мен би могло да бъде това заседание?'

Сега той разбра какво е било така забавно за Младши Компютъра предишната вечер, когато го беше срещнал пред жилището на Туисъл. Компютърът е знаел за предстоящото заседание на Комитета и му е била смешна дори мисълта, че един Техник се надява да се види с Туисъл в такъв момент. 'Страшно смешно' - горчиво помисли Харлан.

- Изпълнявам само поръчението си - каза Администраторът. - Нищо повече не знам.

Но веднага след това все така удивено запита:

- Наистина ли нищо не сте чул?

- Техниците водят затворен живот - отвърна саркастично Харлан.

Петима, без да брои Туисъл. И всички - Старши Компютри с поне трийсет и пет годишен стаж във Вечността.

Само преди шест седмици Харлан би бил зашеметен от честта да закусва на една маса с такива хора, а мисълта за комбинацията от властта и могъществото, която олицетворяваха, би сковала езика му. Те биха му изглеждали като великани, излезли от някоя приказка.

Но сега те бяха негови противници, нещо по-лошо дори - негови врагове. Той нямаше време да ги разглежда, изпълнен със страхопочитание. Трябваше срочно да обмисли как да постъпи по-нататък.

Те може би не знаеха, че той бе уведомен за Нойс. Нямаше откъде да научат, освен ако Финдж не им бе разказал за последната си среща с Харлан. През деня, на светло, в него обаче окончателно укрепна увереността, че Финдж не е човекът, който щеше да тръби на всеослушание, че е бил шантажиран и оскърбен от един Техник.

В такъв случай изглеждаше препоръчително засега поне Харлан да запази това евентуално преимущество и да ги остави ТЕ да направят първата крачка и да произнесат първата фраза, която щеше да ознаменува началото на истинските стълкновения.

Но членовете на Съвета сякаш съвсем не бързаха. Седнали пред скромната закуска, те разглеждаха Харлан спокойно, като че бе интересен експонат, изложен в някоя музейна витрина на слаби антигравитатори. С мъжествено отчаяние Харлан също започна да разглежда сътрапезниците си един по един.

Той познаваше всички присъствуващи и по име, и по обемните им изображения, които винаги намираха място в ежебиомесечните ориентационни стереофилми.

Тези филми даваха информация за постиженията в различните Сектори на Вечността и Вечните от всякакъв ранг, от Наблюдател нагоре, бяха задължени да присъствуват на прожекциите.

Разбира се, вниманието му привлече първо Август Сенър - съвършено плешив човек, лишен дори от вежди и клепки. Преди всичко защото отблизо на фона на лисите му вежди и чело странното изражение на тъмните му втренчени очи изглеждаше още по-странно, отколкото на стереоекрана. Освен това Харлан беше слушал много за големите разногласия между Сенър и Туисъл. И на края защото Сенър не се задоволяваше само да разглежда Харлан. Той просто го засипваше с въпроси, които задаваше с пронизителен глас.

В по-голямата си част тези въпроси бяха реторически, като например: 'Кажете, млади човече, как се зароди интересът ви към праисторията?' или 'Какво ви даде това ваше увлечение?'

Най-после той като че се настани по-удобно в креслото. Избута небрежно чинията си до казана за употребяваните съдове и леко преплете пълните си пръсти пред себе си върху масата. (Харлан забеляза, че и ръцете му не бяха окосмени.)

- Отдавна ме интересува един въпрос - каза Сенър. - Може би вие ще ми помогнете.

'Това е, започна' - помисли си Харлан.

- Стига да мога, сър - каза той гласно.

- Някои от нас, Вечните не бих казал всички или дори болшинството - тук той хвърли един поглед към умореното лице на Туисъл, а останалите членове на Съвета се приближиха към него и се приготвиха да слушат внимателно, - но все пак някои от нас се интересуват от философските въпроси на Времето. Може би се досещате какво имам пред вид.

- Предполагам, че става дума за парадоксите на пътешествията във Времето, сър.

- Да, щом ви се нрави повече тази мелодраматична фраза. Но, разбира се, това съвсем не е всичко. Интересуват ни въпросите за истинската същност на Реалността, защо при Промените остава в сила законът за съхранение на количеството енергия и т. н. За нас, Вечните, пътешествията във Времето са нещо обикновено и ние знаем всички подробности, свързани с тях. Това естествено дава отражение върху възгледите ни за Времето изобщо. Но вашите същества от предисторическата ера са нямали понятие от подобни пътешествия във Времето. Какви са били ТЕХНИТЕ схващания по въпроса?

От противоположния край на масата се разнесе високият шепот на Туисъл:

- Фантасмагории!

Но Сенър не обърна никакво внимание на нападката.

- Слушам ви, Техник - каза той.

- Хората в Първобитното общество изобщо не са се замисляли над въпросите, свързани с пътешествията във Времето, Компютър - отвърна той.

- Не са смятали, че подобно нещо е възможно, а?

- Мисля, че е така.

- И дори не са фантазирали на тази тема?

- Що се касае до това - неуверено каза Харлан, - струва ми се, че подобни фантазии са се срещали в някои видове ескейпистка литература*. Не съм много добре запознат с нея, но мисля, че една от често срещаните теми е била връщането на човека назад във Времето, за да убие там собствения си дядо, който тогава е бил още дете.

* Литература, чиято основна тема е бягството от действителността.

Сенър просто бе във възторг.

- Великолепно! Великолепно! В края на краищата именно това е израз на основния парадокс на пътешествията във Времето, ако приемем, че Реалността е неизменна, нали? Смея да твърдя, че на вашите любимци от Първобитното общество никога не им е минавало през ум, че Реалността МОЖЕ да бъде променена. Не съм ли прав?

Харлан позабави отговора си. Той не можеше да разбере накъде клони разговорът и какво в същност преследваше с него Сенър, а това го обезсърчаваше.

- Знанията ми са недостатъчни, за да ви отговоря нещо определено, сър - каза той. - Предполагам, че може да са съществували хипотези за взаимоизключващи се пътища на развитие или различни плоскости на битието. Не зная точно.

Сенър издаде долната си устна.

- Сигурен съм, че се лъжете. Може би са ви заблудили някои неясни места, на които сте се натъкнали в тези книги, и вие сте започнали да им приписвате собствените си мисли. Не, не е по силите на човешкия мозък да обхване цялата философска сложност на понятието Реалност, преди на практика да опознае характера на пътуванията във Времето. Защо например Реалността има инерция? Всички знаем, че това е така. За да се извърши Промяна, истинска Промяна, всяко въздействие трябва да достигне определена величина. И дори тогава Реалността се стреми да се върне към изходното си положение.

Да предположим например, че сме извършили Промяна тук, в 575-ия. Реалността ще се изменя прогресивно някъде до към 600-ия Век. След това интензивността на изменението ще започне да намалява, но ще може да се проследи, да кажем, някъде до към 650-ия. Оттам нататък Реалността ще остане неизменна. Всички сме убедени, че това е така, но кой може да обясни защо е именно така? Ако не го знаехме от практиката, бихме помислили, че с отдалечаване от Столетието, където е била извършена Промяната, въздействието й ще се изменя в непрекъснато растяща прогресия, и бихме сгрешили.

Да вземем друг пример. Чувал съм, че Техник Харлан безпогрешно определя необходимата Минимална Промяна във всяка възможна ситуация. Мога да се басирам, че той не може да обясни как точно постига това съвършенство.

А сега помислете само колко безпомощни трябва да са били хората в предисторическата ера. Тях ги е вълнувал въпросът, дали е възможно човек да убие собствения си дядо, защото не знаят какво в същност представлява Реалността. Да си представим една по-вероятна и по-лека за анализиране ситуация: пътешествувайки из Времето, човек среща самия себе си

- 'Човек среща самия себе си', така ли? И какво? - рязко реагира Харлан.

Обстоятелството, че Техникът прекъсна Компютъра, бе само по себе си голямо нарушение на етикета. А тонът, с който бяха произнесени думите му, направи неучтивостта едва ли не скандална и погледите на всички присъствуващи се насочиха с укор към Харлан.

За миг Сенър онемя, но веднага продължи с обиграния тон на човек, твърдо решил да остане учтив въпреки почти непреодолимите трудности. Той завърши мисълта си, която Харлан си бе позволил да прекъсне, и по такъв начин избягна необходимостта да даде пряк отговор на нетактичния въпрос, отправен към него.

- и да разгледаме четирите възможности в тази ситуация. Да назовем по-младия в биологическото време индивид А, а по-стария - Б. Случай първи: А и Б не се виждат и действията на единия не засягат другия. Тогава може да се счита, че практически те не са се срещали, и затова трябва да изоставим този случай като тривиален.

Случай втори: Б, по-късната личност, вижда А, но А не вижда Б. Тук също не бива да се очакват някакви сериозни последствия. Б вижда А в положение, в което той самият е бил, да извършва някаква работа, която Б вече много добре знае. В същност и в този случай няма нищо принципиално ново.

Третата и четвъртата възможност са А да вижда Б, но Б да не вижда А и А и Б да се виждат. Във всяка една от тези вероятности същественото е това, че А е видял Б. Човекът, намиращ се на по-ранен етап в своето биологическо битие, вижда себе си на друг, по-късен етап. Обърнете внимание, че по такъв начин той узнава, че ще доживее до възрастта на Б. Той вижда как Б извършва определено действие и разбира, че му предстои да извърши това действие в бъдещето. Но човек, който знае какво го очаква, и то с най-големи подробности, може да използва по някакъв начин тази си информация и с това да промени бъдещето си. Оттук следва, че Реалността би трябвало да се измени така, че срещата на А и Б да стане невъзможна или поне да не се допуска А да види Б. По-нататък, тъй като не съществуват начини да се открие каквото и да било в една Реалност, която е престанала да бъде Реална, А никога не е срещал Б. Аналогично, във всеки явен парадокс, свързан с преместването във Времето, Реалността винаги се променя по такъв начин, че не допуска парадокса, и ние стигаме до извода, че парадокси, свързани с пътешествията във Времето, няма и не може да има.

Сенър изглеждаше много доволен от себе си и речта си, но още докато той обгръщаше всички с тържествуващ поглед, Туисъл се надигна от мястото си.

- Моля да ме извините, господа, но времето не чака - нетърпеливо каза той.

И съвсем неочаквано за Харлан закуската завърши.

Петимата члена на Комитета кимнаха за сбогом на Харлан и напускаха стаята един по един с вид на хора, чието любопитство, и без това съвсем умерено, е било задоволено. Единствено Сенър се ръкува с него и придружи кимването с няколко думи, произнесени с дрезгав глас:

- Довиждане, млади човече.

Харлан гледаше със смесени чувства как те напускаха стаята. Каква ли беше в същност целта на тази закуска? И защо трябваше да стане дума точно за човека, който среща себе си във Времето? Не бяха споменали нищо за Нойс. Значеше ли това, че те се бяха събрали само за да го огледат? Да го изследват от главата до петите и да предоставят на Туисъл окончателното решение?

Туисъл се върна на масата, от която вече бяха изчезнали храната и приборите. Сега двамата с Харлан останаха насаме и като че за да подчертае това обстоятелство, Туисъл извади нова цигара и тя се озова на обичайното си място - между пръстите му.

- А сега - на работа, Харлан! - каза той. - Предстои ни голям ден.

Но Харлан не искаше и не можеше да чака повече.

- Преди да започваме каквото и да било, трябва да си поговоря с вас - каза той с категоричен тон.

Туисъл като че се учуди. Кожата на лицето му се набръчка около обезцветените му очи и той замислено изтръска пепелта от цигарата си.

- Разбира се, ще поговорим, щом искаш - каза той, - но първо седни, не стой прав, моето момче.

Техник Ендрю Харлан не седна. Той просто кипеше и афектиран крачеше напред-назад покрай масата, като изстрелваше изреченията си с все по-голяма скорост и се стараеше с всички сили в яростта си да не започне да ръмжи нечленоразделно. Старши Компютър Лейбан Туисъл непрекъснато трябваше да върти главата си, която напомняше презряла ябълка, за да следи нервните му движения.

- Вече няколко седмици - казваше Харлан - изучавам филмите върху историята на математиката. Това са филмокниги от няколко Реалности на 575-ия. В същност Реалностите нямат особено голямо значение. Математиката си е същата. Нито последователността на развитието, нито характерът й се променят. Променят се само имената; едни и същи открития в различните Реалности са рожба на различни хора, но крайните резултати и т. н. и т. н. Както и да е, аз добре запомних тази интересна закономерност. Учудвате ли се?

- Странно занимание за един Техник - каза Туисъл, като се намръщи.

- Но аз не съм обикновен Техник - възрази Харлан. - И вие отлично знаете това.

- Продължавай - каза Туисъл и погледна часовника си.

С необичайна нервност той започна да върти цигарата между пръстите си.

- Далече в праисторическото минало, в 24-ия Век, живял човек на име Викор Малансон - говореше Харлан. - Преди всичко той е известен с това, че е първият, който е успял да създаде Темпорално Поле. Оттук естествено следва, че той е основал Вечността, тъй като Вечността е едно обширно Темпорално Поле, в което обикновеното Време прави късо съединение и върху което не се разпростират физичните закони на обикновеното Време.

- Но това се учи още в училище, момчето ми.

- Да, но там не се учи, че Викор Малансон в никакъв случай не е могъл да получи Темпоралното Поле в 24-ия Век. И никой друг не би могъл. Тогава още не е съществувала необходимата математическа база за това. Фундаменталните уравнения на Лефебвър не са съществували; те са могли да бъдат изведени едва след появата на трудовете на Жан Вердир в 27-ия Век.

За Старши Компютър Туисъл съществуваше само един начин да изрази крайното си удивление - да изпусне цигарата си, което и направи сега. Дори усмивката изчезна от лицето му.

- Нима някой ти е обяснил уравненията на Лефебвър, момче? - запита той.

- Не. И аз не твърдя, че ги разбирам. Но за мен е съвсем ясно, че без тях не е могло да бъде създадено Темпорално Поле. И освен това, те не са могли да бъдат открити до 27-ия. Това също зная твърдо.

Туисъл се наведе да си вземе цигарата и замислено я погледна.

- А ако все пак Малансон случайно е получил Темпоралното Поле, без да има представа от сложната математическа обосновка? Ако това е било едно чисто емпирическо откритие? Историята познава много такива случаи.

- Мислил съм и за това. Но след като Полето е било изобретено, нужни са били почти триста години, за да се разработи съответствуваща теория и за целия този период първоначалната постановка на Малансон не претърпяла никакви изменения или усъвършенствувания. Това вече не би могло да бъде съвпадение. Съществуват безброй доказателства, че Малансон е използувал уравненията на Лефебвър за своя проект. Ако Малансон е знаел за тях или пък ги е извел самостоятелно, нещо невъзможно без изследователската работа на Вердир, защо тогава никъде не говори за това?

- Ти упорито си се заел да разсъждаваш като математик - каза Туисъл. - Кой те информира за всичко това?

- Чел съм такива филмокниги.

- Нищо повече?

- И съм размишлявал.

- Без специална математическа подготовка? Знаеш ли, моето момче, че от години те наблюдавам най-внимателно, но дори и през ум не ми беше минавало, че притежаваш по-особен талант в тази област. Продължавай.

- Първо: Вечността не би могла да възникне, ако Малансон не беше открил Темпоралното Поле. А Малансон никога не би могъл да постигне това, без да познава онези висши раздели в математиката, които са били разработени едва доста по-късно.

И второ: сега тук, във Вечността, има един Ученик, който е бил приет в разрез с всички съществуващи правила за подбор на Вечни, тъй като бил надхвърлил обичайната възраст и отгоре на това - женен. И вие сте се заели с неговото обучение по математика и социология на Първобитното общество.

- Е, и какво от това?

- Убеден съм, че възнамерявате по някакъв начин да го изпратите в миналото, зад долната граница на Вечността - в 24-ия. Вашата цел е този Ученик, Купър, да покаже на Малансон уравненията на Лефебвър. Следователно вие сам разбирате - прибави Харлан в изблик на възбуда, - че специалното ми положение като специалист по праистория и като човек, който отлично разбира за какво именно трябва да послужат тези негови познания, ми позволяват да разчитам на специално отношение към мен. На СЪВСЕМ специално отношение.

- Пресвято Време! - избоботи Туисъл.

- Така е, нали? Само С МОЯ ПОМОЩ ще можете да затворите кръга. Иначе - той преднамерено не довърши изречението.

- Съвсем близо си до истината - каза Туисъл. - И все пак аз бих могъл да се закълна, че нищо не издаваше

Той потъна в размисъл, в който, както изглеждаше, нито обкръжаващият го свят, нито Харлан играеха някаква роля.

- Само 'съвсем близо до истината' ли? - бързо реагира Харлан. - Не, това е цялата истина.

Той дори сам не можеше да обясни защо бе толкова сигурен във верността на всичко, което каза, макар че се стараеше да се абстрахира напълно от факта, че отчаяно му се искаше наистина да е така.

- Не, не, не е пълната истина - каза Туисъл. - Ученикът Купър няма да замине в 24-ия да обяснява каквото и да било на Малансон.

- Не ви вярвам.

- Но трябва да ми повярваш. Трябва да схванеш колко важно е това. За успешното завършване на проекта ми е нужна твоята помощ. Виждаш ли, Харлан, в същност ситуацията е много по-сложна и кръгът е много по-затворен, отколкото на тебе ти се струва. Ученикът Шеридан Купър Е Викор Малансон.

12. Началото на Вечността

В този миг Харлан бе така уверен в правотата на изводите си, че не можеше да си представи, че Туисъл все още беше в състояние да му каже нещо, което да го учуди. Лъжеше се.

- Малансон. Той ? - объркано заекна Харлан.

Туисъл спокойно довърши цигарата си, извади друга и продължи:

- Да, Малансон. Искаш ли накратко да ти разкажа биографията му? Слушай. Роден в 78-ия, прекарал известно време във Вечността и починал в 24-ия.

С малката си ръка Туисъл леко стисна лакътя на Харлан и сбръчканото му лице на гном се разтегна в неизменната му усмивка.

- Но стига за това, момче. Биовремето лети дори за нас и днес ние не принадлежим само на себе си. А сега, ако нямаш нищо против, да отидем в кабинета ми.

Той тръгна напред, а Харлан, все още не успял да дойде на себе си, го следваше, без да забелязва по пътя си нито вратите, които автоматически се отваряха при приближаването им, нито ескалаторите, с които се придвижваха от един етаж на друг.

Той трескаво размисляше как да преустрои плана си на действие, като го приспособи към допълнителното обстоятелство, което сега бе узнал. След като премина първият миг на объркване от внезапния шок, решителността му се възвърна. В края на краищата това с нищо не променяше нещата и дори увеличаваше ролята му в съдбата на Вечността, като го превръщаше в решителна фигура. Следователно сега съществуваше още по-голяма вероятност да удовлетворят всичките му искания и да бъдат принудени да му върнат Нойс.

Нойс!

Да го порази Времето, само да посмеят да я докоснат. Та тя бе смисълът на живота му, единственото, което му бе останало. Цялата Вечност бе само една ефимерна фантасмагория и съвсем не си заслужаваше всички жертви.

Когато изведнъж забеляза, че се намира в кабинета на Туисъл, Харлан не можа ясно да си припомни как от трапезарията се бе озовал тук. Той се оглежда наоколо няколко секунди, като напразно се опитваше да спре погледа си върху някакъв определен предмет, за да почувствува твърда почва под краката си, но все още всичко му изглеждаше като част от един безкрайно дълъг и нелеп сън.

Кабинетът на Туисъл представляваше чиста, дълга стая с ослепително бели порцеланови плоскости, които придаваха болничен вид на обстановката. Едната от дългите стени на кабинета от пода до тавана бе препълнена с блокове изчислителни машини, които, взети заедно, представляваха най-големият Кибермозък за индивидуално ползване и един от най-значителните във Вечността изобщо. Отсрещната стена бе натъпкана с филмокниги със справочна литература. Между тези две стени оставаше свободен само един коридор, който се разнообразяваше от бюро, два стола, записваща и излъчваща апаратура. Имаше и някакъв странен предмет, какъвто Харлан не беше виждал досега и чието предназначение се изясни едва когато Туисъл хвърли фаса си в него.

Той безшумно проблесна и Туисъл, с обичайната си фокусническа ловкост, вече държеше друга цигара между пръстите си.

'А сега - на целта!' - помисли си Харлан.

Той заговори може би малко по-високо и по-агресивно, отколкото би трябвало:

- В 482-ия има едно момиче

Туисъл се намръщи и махна бързо с ръка, като че да отклони някаква неприятна тема.

- Знам, знам. Нищо няма да й направят. На тебе - също. Всичко ще се оправи. Аз ще се погрижа за това.

- Искате да кажете

- Вече казах - всичко ми е известно. Ако този въпрос те е вълнувал, можеш вече да бъдеш съвсем спокоен.

Харлан изумено погледна стареца. Нима това бе всичко? Въпреки че той многократно бе виждал в мечтите си огромната власт, която щеше да получи един ден, все пак не се бе надявал на толкова неоспорими доказателства.

Но Туисъл заговори пак:

- Позволи ми да ти разкажа една история - започна той с тон, с който би се обърнал към някой новопостъпил във Вечността Ученик. - Никога не съм и помислял, че ще се наложи да ти я разкажа. Може би и сега това не е особено необходимо, но ти заслужи моя разказ със своите изследвания и проницателност.

Той изгледа Харлан изпитателно и каза:

- Знаеш ли, все още не ми се вярва, че ти си дошъл до тези изводи съвсем самостоятелно.

Той помълча малко и продължи:

- Човекът, когото болшинството Вечни познават под името Викор Малансон, е оставил след смъртта си автентичен документ за живота си. Този документ трудно би могъл да се нарече дневник или автобиография. По-скоро той е нещо като ръководство, адресирано до Вечността, която Малансон е знаел, че все някой ден ще бъде основана. Това своеобразно завещание е било поставено в специален сейф, непроницаем за Времето, чиято тайна била известна само на Компютрите от Вечността и следователно то останало неприкосновено три Столетия след смъртта на Малансон до основаването на Вечността, когато Старши Компютър Хенри Уодсмън - първият от плеядата велики деятели на Вечността - го отворил. Оттогава този ръкопис като най-секретен документ се е предавал през много поколения само от Старши Компютъра на неговия приемник и така той достигна и до мен. Този документ е известен всред просветените като 'Мемоарът на Малансон'.

В него се разказва за живота на един човек на име Бринсли Шеридан Купър, роден в 78-ия и взет за Ученик във Вечността на двайсет и три годишна възраст, след като е бил женен малко повече от година, но до този момент още не е имал дете.

Попаднал във Вечността, Купър е бил обучаван по математика от Компютър на име Лейбан Туисъл, а по социология на праобществото - от Техник на име Ендрю Харлан. След като получил солидна подготовка по двете дисциплини, а също и по някои други въпроси, като например темпорално инженерство, го изпратили в далечното минало, чак в 24-ия Век на Първобитното общество, за да покаже някои необходими математически действия на един от видните им учени на име Викор Малансон.

Озовал се в 24-ия, той дълго се приспособявал към обкръжаващата го среда. В тази нелесна задача за него били особено ценни познанията, получени под ръководството на Техник Харлан, както и подробните съвети на Компютър Туисъл, който вероятно е имал изключителна интуиция, за да предвиди много от трудностите, с които Ученикът трябвало да се сблъска.

След две години Купър открил някой си Викор Малансон, ексцентричен отшелник в затънтените гори на Калифорния - човек без роднини и приятели, но надарен с дързък и оригинален ум. Купър постепенно се сближил с него и успял съвсем внимателно да му внуши мисълта, че е срещнал личност от бъдещето, след което се заел да му разяснява необходимите раздели от висшата математика.

С течение на времето Купър възприел привичките на Малансон. Тъй като живеели в пуста местност, за да се снабдят с провизии, се налагало да използват тромав електрогенератор с дизелово гориво. Електроуредите им пък били с металически проводници, което ги правело независими от излъчваната енергия.

Но обучението вървяло трудно и Купър разбрал, че съвсем не се оказал блестящ педагог. Малансон станал мрачен и необщителен и един ден съвсем неочаквано се случило непоправимото - той паднал в една пропаст на дивата планинска местност, в която живеели. Купър прекарал няколко седмици в пълно отчаяние. Струвало му се, че всичко, на което бил отдал живота си, е рухнало и че всички Вечни го гледат с упрек. Ето защо се решил на безумно смела постъпка. Скрил смъртта на Малансон, а сам се заел да получи Темпорално Поле от подръчни материали.

Подробностите са без значение. След безкрайно дълъг, упорит труд и много импровизации той все пак успял и занесъл генератора в Калифорнийския институт по технология точно както още преди години си бе представял, че щеше да направи Малансон.

По-нататъшният развой на събитията ти е известен още от училище. Навярно си спомняш, че първоначално е срещнал само недоверие и насмешки и е бил под наблюдение в психиатрия, откъдето избягал и едва не изгубил своя генератор. Сигурно не си забравил, че му е помогнал един собственик на подкрепителна лавка, чието име той никога не узнал, но който сега е един от героите на Вечността. Не може да не ти е направило впечатление в Ученическите години как Малансон е успял да убеди професор Зимбалист да направи един единствен експеримент с бяла мишка, която се придвижвала напред и назад във Времето. Няма да ти досаждам повече с тези общоизвестни подробности.

По време на всички тези събития Купър живял под името Викор Малансон, защото се боял да не събуди подозрения относно автентичността на произхода си. Трупът на истинския Малансон така и не бил намерен.

Останалата част от живота си той посветил на своя генератор и сътрудничил с учените в института, в резултат на което били построени и други такива генератори. Но не се осмелил да направи нищо повече. Не би могъл да им покаже уравненията на Лефебвър, без да очертае цялостното развитие, което математиката трябвало да претърпи през следващите три Столетия. Той не можел, не се осмелявал да намекне откъде в същност бил дошъл. Не дръзнал да направи нещо повече от това, което, доколкото му било известно, бе направил в своето време истинският Викор Малансон.

Учените, които работели с него, били сразени, че виждат пред себе си човек, който постигал такива фантастични резултати, а не можел да обясни защо именно постъпва по този или онзи начин. И той самият бил сразен, защото нямал право да скъси дългия път, който знаел, че трябвало да бъде изминат крачка по крачка, за да се стигне до класическите експерименти на Жан Вердир, които пък щели да станат базата, за фундаменталните уравнения на Реалността, изведени от великия Антоан Лефебвър; и чак след това щяла да бъде основана Вечността.

Едва в залеза на своя дълъг живот една привечер, когато наблюдавал как слънцето потъва в Тихия Океан (този епизод е доста подробно описан в мемоара), Купър стигнал до великото прозрение, че той самият е Викор Малансон; значи не е бил заместител, а действителната личност. Само името е друго, но човекът, известен в историята като Малансон, е в същност Бринсли Шеридан Купър.

Въодушевен от тази мисъл и всичко, което тя означавала, обхванат от силно желание да ускори, опрости и направи по-безопасен процеса на създаване на Вечността, Купър написал своя мемоар и го поставил в един недостъпен за времето сейф в стаята си.

Така кръгът бил затворен. Разбира се, ние не можем и няма да се съобразяваме с намеренията, които са ръководели Купър-Малансон при написването на мемоара. Купър трябва да изживее дните си точно така, както ги е изживял той. Реалността на праисторическата ера не допуска никакви изменения. В настоящия момент от биовремето този Купър, когото вие познавате, не знае какво го очаква. Той смята, че ще трябва само да даде насоки на Малансон и след това да се завърне. Той ще продължи да мисли така дълги години, докато един ден най-после разбере грешката си и се заеме с написването на своя мемоар.

Целта на затворения кръг е да разкрие на хората тайната на пътешествията във Времето и характера на Реалността, да съдействува за основаване на Вечността преди естественият ход на научното развитие да позволи това. Оставено само на себе си, човечеството нямаше да научи истинската природа на Времето, докато развитието на техниката в други направления неминуемо щеше да го доведе до самоунищожение.

Харлан цял бе слух; въображението му бе потресено от монументалното платно на грандиозния кръг на Времето, който минава през Вечността и се затваря в нея. В този момент той почти бе забравил за Нойс - доколкото изобщо вече това бе възможно.

- Значи вие от самото начало сте знаели всичко, което вие трябва да направите, и всичко, което аз трябва ла направя, както и всичко, което вече СЪМ ИЗВЪРШИЛ? - запита Харлан поразен.

Туисъл, вглъбен в собствения си разказ, целият забулен в облак синкав дим, всред който можеха да се различат само очите му, бавно се върна към действителността. Старите му, мъдри очи се спряха с упрек върху Харлан.

- О, не, естествено, че не. Между пребиваването на Купър във Вечността и създаването на мемоара са изминали десетки години по биовремето. Следователно той е могъл да си спомни само някои събития, и то на които той самият действително е бил очевидец. Мислех, че ти е станало ясно.

Туисъл въздъхна, изпусна тънка струйка дим и прокара възлестия си пръст през нея, като я разби на малки бурни водовъртежи.

- Всичко вървеше като по ноти. Първоначално намерили мен и ме взели във Вечността. Когато след определеното биовреме станах Старши Компютър, мемоарът ми бе връчен и аз оглавих проекта. След още известно биовреме, при една от Промените на Реалността, се появи ти (ние внимателно следяхме твоите Аналози в предидущите Реалности), а след това - и Купър.

Аз попълних подробностите, които липсваха в мемоара, като ползвах услугите на Кибермозъка и най-вече - собствения си здрав разум. Да знаеш само с каква предпазливост и старание инструктирах Наставника ти Яроу, без да мога да му доверя великата тайна. Той от своя страна също трябваше да прояви голяма тактичност и изобретателност, за да поощрява твоето увлечение в праисторията.

С какво усърдие се налагаше да следим да не би Купър да получи някакви излишни сведения, с каквито, съдейки от мемоара, не е разполагал преди.

Туисъл се усмихна тъжно.

- Сенър се забавлява с тези работи. Той нарича това 'обратимост на причината и следствието', което ще рече, че щом знаем следствието, лесно можем да пригодим към него и причината. За щастие аз не съм такъв дървен философ като Сенър.

Много се зарадвах, момчето ми, когато ти се оказа отличен Наблюдател и Техник. В мемоара това не е упоменато, тъй като Купър не е могъл лично да види твоята работа или да съди за нея. Тези твои дарби бяха добре дошли за мен. Благодарение на тях аз можах да ти възложа една по-обикновена задача, която да послужи за параван на основната ти, изключително важна функция в съдбините на Вечността. Дори неотдавнашният ти престой при Финдж в 482-ия, и той се нагоди в мемоара. Купър споменава за твоето по-продължително отсъствие, когато занятията му по математика били така форсирани, че той копнеел за завръщането ти. Но веднъж ти здравата ме изплаши.

- Когато взех Купър с мен в капсулата, нали? - веднага се досети Харлан.

- Как отгатна? - поиска да узнае Туисъл.

- Това бе единственият случай, когато вие ми се разсърдихте истински. Сега разбирам, че постъпката ми навярно е противоречала на мемоара на Малансон.

- Не съвсем. Просто в мемоара не се споменаваше нищо за капсулите. Аз реших, че за да не отбележи един толкова важен аспект от Вечността, той вероятно не е имал и най-елементарни познания в тази област. Затова и се стремях да го държа колкото е възможно по-далече от капсулите. Фактът, че ти го беше взел при полета си в бъдещето, ме обезпокои силно, но нищо страшно не последва. Всичко вървеше както трябва, така че нямаме основания за тревога.

Старият Компютър бавно потриваше ръце, като се взираше в Харлан с любопитство и удивление.

- А ти си успял да отгатнеш почти всичко съвсем сам. Това просто ми се струва изумително. Бих могъл да се закълна, че дори един добре подготвен Компютър не е в състояние да стигне до правилни изводи, базирани само на оскъдната информация, която ти си имал на разположение. А един Техник да получи такива резултати - това е пък съвсем удивително

Туисъл се наклони към Харлан и ласкаво потупа коляното му.

- Разбира се, в мемоара на Малансон не се споменава нищо за твоя живот след заминаването на Купър.

- Разбирам, сър - каза Харлан.

- Тогава, така да се каже, ще бъдем свободни да правим с него просто каквото ни хрумне. Ти имаш изключителни дарби, които не трябва да се похабяват. Мисля, че няма дълго да останеш Техник. Не искам да обещавам нищо преждевременно, но вярвам сам разбираш, че званието Компютър е една съвсем реална възможност за теб.

За Харлан не представляваше никаква трудност да запази невъзмутимото изражение върху тъмното си лице. Зад гърба си той вече имаше немалък стаж в това отношение.

'Допълнителен подкуп' - помисли си Харлан.

Но не биваше да се задоволява само с предположения. Догадките му, безумни и безпочвени в началото, породени от внезапно озарило го прозрение в онази необикновена и вдъхновена нощ, в резултат на упоритата му изследователска работа в библиотеката се бяха превърнали в разумна хипотеза. Разказът на Туисъл я бе потвърдил. И все пак, поне в едно отношение имаше разлика. Купър се бе оказал Малансон.

Това само бе стабилизирало още повече положението му, но щом бе допуснал една грешка, можеше да допусне и втора. Следователно не биваше да разчита на случая. Хайде, говори! Увери се сам!

- Сега, когато зная цялата истина, отговорността ми особено много нараства - каза той спокойно и почти небрежно.

- Да?

- Искам да знам какви евентуални опасности грозят проекта. Какво би станало например, ако някакво непредвидено обстоятелство би ме възпрепятствувало да дам важна информация на Купър?

- Не те разбирам.

Дали само така се стори на Харлан, или действително в уморените очи на стареца проблесна безпокойство?

- Въпросът ми е: възможно ли е кръгът да бъде разтворен? Или, с други думи - ако неочакван удар по главата ме извади от строя в момент, когато в мемоара изрично е упоменато, че съм здрав и работоспособен, ще се провали ли целият проект? Или пък, да кажем, по някаква причина аз умишлено реша да не спазя указанията в мемоара. Какво би станало тогава?

- Това пък откъде ти щукна?

- Елементарна логика. От това, което току-що чух от вас, следва, че с всяко свое невнимателно или зложелателно действие аз бих могъл да разчупя затворения кръг. Е, и какво тогава? Ще унищожа Вечността? Така излиза. А ако наистина е така - продължи спокойно Харлан, - би трябвало да ме предупредите да внимавам да не извърша нещо нередно. Но мисля, че само някакво много необичайно обстоятелство би ме тласнало към подобна стъпка.

Туисъл се изсмя, но Харлан долови фалш и кухота в смеха му.

- Всичко това е чиста теория, момчето ми. Нищо подобно няма да се случи, защото не се е случило. Кръгът ще остане затворен.

- Възможно е - каза Харлан. - Момичето от 482-ия

- е в пълна безопасност - прекъсна го Туисъл и нетърпеливо стана от стола си. - Тези разговори нямат край, а пък и стигат ми силогизмите, които трябва да изслушвам от колегите си в Комитета, натоварен с проекта. Между другото, все още не съм ти казал за какво в същност те бях извикал тук, а биовремето не чака. Ако нямаш нищо против, да вървим.

Положението беше ясно и Харлан бе удовлетворен. В него не остана никакво съмнение в собственото му могъщество. Туисъл вече знаеше, че неговият Техник всеки момент можеше да каже: 'Не желая да имам повече нищо общо с Купър.' Туисъл бе сигурен, че Харлан можеше да унищожи Вечността, като уведоми Купър за характера на този мемоар.

Харлан бе вече осведомен достатъчно, за да стори това предишния ден. Ако Туисъл беше разчитал да го зашемети с важността на ролята, която му предстоеше да изпълни, и по такъв начин да го принуди към сляпо подчинение, той жестоко се лъжеше.

Харлан недвусмислено бе свързал заплахата си да унищожи Вечността със съдбата и сигурността на Нойс и изражението на Туисъл, когато бе излаял ' е в безопасност', показваше, че той отлично бе разбрал цялата сериозност на заплахата.

Харлан стана и последва Туисъл.

Харлан никога не беше подозирал за съществуването на стаята, в която влязоха. Тя беше толкова голяма, че човек можеше да си помисли, че много стени са били събаряни, за да стане тя такава. За да се доберат до нея, те минаха през тесен коридор, преграден с бариера от силово поле, която не се отключи в продължение на няколко секунди, докато автоматичното устройство изучаваше лицето на Туисъл.

По-голямата част от стаята бе заета от едно кълбо, което се извисяваше почти до тавана. През отворената врата се виждаха четири малки стълбички, които водеха до яркоосветена площадка.

Отвътре се чуваха гласове и още докато Харлан се оглеждаше, в отверстието се появиха два крака и един човек слезе по стъпалата. Това бе членът на Съвета на Времето - Сенър. Непосредствено след него се появи друг Компютър, който също бе присъствувал на закуската.

Туисъл явно не беше трогнат от това, че ги виждаше тук. Гласът му обаче прозвуча сдържано:

- Още ли са тук членовете на Комитета?

- Само ние двамата - небрежно отвърна Сенър, - Райс и аз. Каква великолепна машина? Напомня ми космически кораб.

Райс имаше голямо шкембе и вечно учуденото изражение на човек, който е уверен, че е прав, но кой знае защо при всички спорове търпи поражение.

- Космическите пътешествия са новото увлечение на Сенър - каза той и потърка топчестия си нос.

Голата глава на Сенър блестеше на светлината.

- Вълнува ме един интересен въпрос, Туисъл - каза той. - Как мислите вие, дали космическите полети се явяват положителни или отрицателни фактори при изчисленията, които обуславят появата на различните Реалности?

- Безсмислен въпрос - каза Туисъл нетърпеливо. - Какъв тип космични пътешествия? В какво общество? При какви обстоятелства?

- Не ставайте формалист, Туисъл. Сигурно все има какво да се каже за космическото пътешествие въобще, абстрактно?

- Само това, че то се самоограничава, че се самоизчерпва с времето и не след дълго отмира.

- Значи е безполезно - с удовлетворение каза Сенър - и следователно е отрицателен фактор. Точно такова е и моето становище.

- А сега, ако обичате - подкани го Туисъл. - Купър ще бъде тук всеки момент. Не трябва да присъствуват никакви външни лица.

- Разбира се.

Сенър хвана Райс под ръка и го изведе. Дори и от коридора силният му глас още дълго достигаше до тях.

- Мой мили Райс, периодически всички усилия на човечеството се съсредоточават върху космическите полети, които поради самата си същност са обречени. Аз бих могъл да приведа доказателства по този въпрос в матрична форма, но съм сигурен, че и така всичко е ясно за теб. Когато умовете са заети с космоса, всички земни неща остават на втори план. В момента работя над един труд, който смятам да представя на Съвета. В него препоръчвам да се извърши такава Промяна в Реалността, че да се елиминират всички възможности за космични пътешествия.

- О, това биха били твърде крути мерки - прозвуча дискантът на Райс. - В някои цивилизации космичният полет служи като предпазен клапан. Да вземем например Реалност номер 54 от 290-ия, която случайно ми идва наум. Та там

Гласовете заглъхнаха.

- Странен е този Сенър - каза Туисъл. - Като интелект той струва два пъти колкото всеки член на Съвета, но бедата му е там, че разпилява таланта си в безброй краткотрайни увлечения.

- Мислите ли, че може да е прав? - запита Харлан. - Относно космичните пътешествия.

- Едва ли. Но ние бихме могли да съдим за това по-добре, ако Сенър действително представеше пред Съвета труда, за който спомена. Това обаче няма да стане. Преди да е завършил тезата си, някой нов проблем ще прикове вниманието му и той ще изостави стария. Но както и да е

Туисъл тупна с длан кълбото и звукът отекна в залата, а миг след това със същата ръка той извади догарящия фас от устата си.

- Е, Техник, можеш ли да се досетиш това какво е? - запита той с игриви нотки в гласа си.

- Прилича на гигантска капсула с покрив - каза Харлан.

- Браво. Отгатна. Наистина е капсула. Но да влезем вътре.

Харлан последва Туисъл в кълбото. То спокойно можеше да побере четири-пет души, но вътрешността му бе съвсем празна. Подът бе гладък, а върху вдлъбнатите стени имаше два прозореца. Това беше всичко.

- А няма ли управляващ механизъм? - запита Харлан.

- Управлението се осъществява дистанционно - отвърна Туисъл, като поглади с ръка гладката стена. - Стените са двойни. Пространството между тях е запълнено със самостоятелно Темпорално Поле. Това е капсула, която може да се придвижва във Времето, неограничена от Каналите му; с нея може да се отлети и отвъд долната граница на Вечността. В мемоара на Малансон открихме много ценни съвети, които ни позволиха да конструираме и построим капсулата. Но да вървим по-нататък.

Пултът за управление се намираше в един отдалечен ъгъл на залата, ограден с масивна преградка. Харлан влезе вътре и мрачно се вгледа в прозорците, затворени с решетки.

- Чуваш ли ме, моето момче? - запита Туисъл.

Харлан трепна и се огледа наоколо. Той не беше забелязал, че Туисъл не го бе последвал вътре. Машинално се отправи към прозореца и видя, че отвън Туисъл му махаше с ръка.

- Чувам ви, сър - отвърна Харлан. - Искате да дойда при вас ли?

- Съвсем не. Ти си заключен.

Харлан се хвърли към вратата и почувствува, че стомахът му се превръща в многобройни студени, влажни възли. Туисъл бе казал самата истина. Да го порази Времето, какво ставаше тук?

- Надявам се, че ще ти е приятно да узнаеш, моето момче - продължи Туисъл, - че тук твоята отговорна мисия свършва. Мисълта за това голямо задължение явно не ти даваше покой; ти задаваше изпитателни въпроси все около него и аз смятам, че знам какво точно имаше пред вид. Това не би трябвало да бъде твоя грижа. Аз отговарям за всичко. За съжаление трябва да постоиш малко заключен в стаята с пулта, понеже в мемоара на Малансон е казано, че в момента на излитането на капсулата ти си бил зад пулта и си дал старт. Купър ще те види през прозореца и това ще е достатъчно.

При това ще те помоля в необходимия момент да натиснеш пусковия лост според инструкциите, които сега ще ти дам. Ако и тази отговорност ти се стори твърде голяма, не се вълнувай. Има и друг пулт на управление, паралелен на твоя, зад който седи друг човек. Ако по някаква причина ти не натиснеш лоста, то това ще направи той. И освен това сега аз ще изключа радиовръзката в твоята стая. Ти ще можеш да ни чуваш, но ще бъдеш лишен от възможността да разговаряш с нас. Следователно няма защо да се боиш, че някое твое неволно възклицание би разчупило кръга.

Харлан безпомощно гледаше от прозореца.

- Купър всеки момент ще бъде тук - продължи Туисъл - и след два биочаса капсулата му ще излети към предисторическата ера. А след това, моето момче, проектът ще бъде завършен и ние двамата с теб ще бъдем свободни.

Харлан сякаш потъваше във водовъртежа на някакъв кошмар наяве. Измамил ли го беше Туисъл? Нима от самото начало той бе преследвал единствената цел без излишен шум да го заключи в стаята с пулта за управление? Дали пък когато бе разбрал, че Харлан знае цената си, той с дяволска хитрост не бе измислил този коварен план, като го беше залисал с разговор и омаял с думи, бе го водил тук и там, докато бе узрял моментът да го заключи в тази стая?

Каква бърза и лесна капитулация по отношение на Нойс! 'Няма да й направят нищо лошо - бе обещавал Туисъл. - Всичко ще се оправи.'

Как можа да повярва! Ако те наистина нямаха намерение да й навредят по някакъв начин, защо тогава бе нужно да блокират Каналите до 100000-ия Век? Само този факт бе достатъчен, за да излезе наяве плитко скроената лъжа на Туисъл.

Но понеже (глупакът му с глупак!) толкова много му се искаше да повярва, през последните няколко биочаса той се остави да бъде воден за носа, докато на края се озова заключен в една стая, където вече не се нуждаеха от него, дори и само за да натисне стартовия лост.

Един единствен удар го бе лишил от всичко. Чрез ловък ход козовете в ръцете му се превърнаха в прости двойки и Нойс бе завинаги загубена за него. Наказанието, което го очакваше, не го интересуваше. Той мислеше само за това, че я бе загубил безвъзвратно.

Дори не му беше минало и през ум, че проектът бе така близо до своя край. И, разбира се, това бе причината за неговото поражение.

- Изключвам те, моето момче - глухо прозвуча гласът на Туисъл.

Харлан остана сам, безпомощен, никому ненужен.

13. Отвъд долната граница

Влезе Бринсли Купър. От възбуждение слабото му личице бе порозовяло и изглеждаше почти юношеско въпреки гъстите малансоновски мустаци, които се спускаха от горната му устна.

(Харлан можеше да го види през прозореца, да чува ясно гласа му по радиовръзката. Помисли си горчиво: 'Малансоновски мустаци! Разбира се!')

Купър се устреми към Туисъл.

- Не искаха да ме пуснат тук по-рано, Компютър.

- Съвсем правилно - каза Туисъл. - Бяха им дадени специални инструкции.

- Но вече е време да тръгвам, нали?

- Почти.

- И ще се върна обратно? Ще видя отново Вечността?

Въпреки всички старания на Купър да си придаде бодър вид, в гласа му се чувствуваше несигурност.

(От стаята с контролния пулт Харлан отчаяно стисна юмруци пред армираното стъкло на прозореца с безумен копнеж да проникне някак през него и да изкрещи: 'Спрете! Приемете условията ми или' Каква полза?)

Купър огледа стаята и очевидно не забеляза, че Туисъл се бе въздържал да отговори на въпроса му. Погледът му се спря върху прозореца на контролния пулт, където бе застанал Харлан.

Той възбудено му махна с ръка.

- Техник Харлан! Излезте за малко. Искам да стисна ръката ви на тръгване.

- Не сега, моето момче, не сега - намеси се Туисъл. - Харлан е зает, настройва апаратурата.

- О, така ли? Знаете ли, струва ми се, че нещо не му е добре.

- Току-що му съобщих истинската цел на проекта - каза Туисъл. - Боя се, че от това на всеки може да му стане зле.

- Да ме порази Времето, разбира се! - възкликна Купър. - Вече няколко седмици, откак узнах това, и още не мога да свикна с тази мисъл.

В смеха му можеха да се доловят нервни, почти истерични нотки:

- С дебелата си глава все още не мога да осъзная, че в този спектакъл аз съм избран да изпълня главната роля. Аз се страхувам малко.

- Не мога да те обвинявам за това.

- Знаете ли, този мой стомах Той е най-жалката част от организма ми.

- Не се притеснявай - каза Туисъл. - Това е нещо съвсем естествено и скоро ще премине. А между другото, часът на отлитането ти по Единното Междувременно Време приближава, а все още не си получил последни инструкции. Например ти в същност още не си видял капсулата, която ще те отнесе в миналото.

В продължение на два последователни часа Харлан чуваше всяка тяхна дума, независимо от това дали ги виждаше, или не. Той разбираше защо Туисъл наставляваше Купър със странно надути фрази. Причината бе, че в момента Купър узнаваше само тези подробности, които по-късно трябваше да спомене в мемоара на Малансон.

(Затворен кръг. Затворен кръг. И Харлан не можеше да го разкъса и разруши, както бе постъпил библейският Самсон - с един отчаян и безумно смел удар да стовари покрива на храма върху главите на враговете си; кръгът се затваря отново и отново; затваря се и нищо не е в състояние да възпре този стремителен процес.)

- Обикновените капсули - чуваше той гласа на Туисъл - се изтласкват и притеглят, ако можем да употребим тези термини за силите, действуващи в Темпоралното Поле. При това енергия, необходима за придвижване на капсулата от Столетие А до Столетие Б, има както в изходната, така и в крайната точка.

Но капсулата, която виждаш пред себе си, може да получи необходимата енергия само в изходната си позиция, понеже трябва да излезе от пределите на Вечността, т. е. тя може само да бъде изтласкана, но не и притеглена. Затова в този случай потреблението на енергията е от много по-висок порядък, отколкото при обикновените капсули. Наложило се е да бъдат поставени специални енергопроводи по протежението на Каналите на Времето, за да източват достатъчно енергия от Слънцето, което в определена концентрация става Ново.

Тази капсула е необикновена, а пултът на управление и енергозахранването й имат особено сложно устройство. Десетки биогодини ние преравяхме миналите Реалности в търсене на нужните сплави и технологии. Най-голямата ни находка бе 13-а Реалност на 222-ия. Там бе създаден Темпоралният тласкател, без който тази капсула не би могла да бъде построена. 13-а Реалност на 222-ия Век.

Последните думи Туисъл произнесе особено отчетливо.

('Запомни това, Купър! - помисли си Харлан. - 13-а Реалност на 222-ия. Запомни го, за да го отразиш в мемоара на Малансон, та да узнаят Вечните къде да насочат издирванията си и да могат пак да ти го кажат, за да го отразиш Отново и отново се затваря кръгът')

- Разбира се, ние не сме изпращали капсулата зад долната граница на Вечността, но тя е многократно изпробвана и затова сме сигурни, че няма опасност от неудачи - продължаваше Туисъл.

- Не може да има, нали? - запита Купър. - Т. е. исках да кажа, че моят Аналог несъмнено е попаднал там, иначе Малансон не би могъл да създаде Полето, а знаем, че той го Е направил.

- Точно така - отвърна Туисъл. - Ти ще се озовеш в една безопасна и изолирана точка в слабо заселен югозападен район на Съединените Щати на Амелика

- Америка - поправи го Купър.

- Добре, да бъде Америка. Ще бъде 24-ият Век, или с точност до стотните - 23,17-ият. Предполагам, че можем да наречем това Време дори 2317 година, ако така ни се харесва повече. Капсулата, както сам се убеди, е голяма, много по-голяма, отколкото е нужно, за да те побере. Сега я зареждат с продоволствия, вода, средства за защита и необходимите принадлежности за построяване на убежище. Ще имаш най-подробни инструкции, разбираеми само за самия теб. Сега искам да подчертая, че първата ти задача там ще бъде да вземеш всички предохранителни мерки да не бъдеш разкрит от местните жители, преди да си подготвен за срещата си с тях. В капсулата има специални мощни екскаватори, с помощта на които ще можеш да си изровиш дълбока землянка някъде в планината. Ще трябва колкото се може по-бързо да разтовариш капсулата. Всичко там ще бъде така поставено, че да улесни задачата ти. ('Повтаряйте! Повтаряйте! - мислеше Харлан. - Всичко това му е казано много пъти, но е необходимо да чуе още веднъж всичко, което трябва да намери място в мемоара. Отново и отново по кръга')

- За разтоварване ти се дават петнайсет минути - каза Туисъл. - След това капсулата автоматически ще се върне в изходната точка заедно с всички инструменти и прибори, непознати в 24-ия Век. На тръгване ще получиш точен списък на тези вещи. След като капсулата отлети, ти ще бъдеш предоставен сам на себе си.

- А необходимо ли е тя да отлети толкова спешно? - запита Купър.

- Бързото завръщане увеличава шансовете за успех. ('Капсулата ТРЯБВА да се върне след петнайсет минути - мислеше си Харлан, - защото миналия път тя се Е върнала след петнайсет минути. Отново и пак кръгът

- Не искахме да рискуваме, като фалшифицираме средствата за размяна, които се използват в 24-ия Век - продължи Туисъл вече с известна припряност. - Затова ще ти дадем злато, парчета самородно злато. А когато разучиш подробната инструкция, ще знаеш как трябва да обясняваш факта, че са попаднали в теб. Ще бъдеш облечен като туземците или най-малкото - дрехите ти ще могат да минат за местни.

- Чудесно - каза Купър.

- А сега запомни. Не прибързвай. Изчакай цели седмици, ако е необходимо. Приспособявай се духовно към епохата. Указанията на Техник Харлан са добра основа, но съвсем не са достатъчни. Ще имаш безжичен приемник, изготвен върху принципите на 24-ия, който ще те държи в течение на всички текущи събития, и нещо, което е още по-важно - ще ти даде възможност да усвоиш правилното произношение и интонация на местния език. Изпълнявай всичко съвсем съвестно. Уверен съм, че Техник Харлан перфектно владее английски език, но нищо не е в състояние да замени изучаването на туземното произношение непосредствено на мястото.

- А какво ще стане, ако не попадна там, където е необходимо?-запита Купър.-Искам да кажа, ако не се озова в 23,17-ия?

- Разбира се, ще трябва да провериш това съвсем старателно. Но всичко ще бъде в ред. Всичко ще свърши добре.

('Всичко ще свърши добре - мислеше Харлан, - защото веднъж е свършило добре. Кръгът се затваря')

По лицето на Купър вероятно бе останала сянка на съмнение, защото Туисъл добави:

- Точността на настройката е разработена с най-голямо внимание. Имах намерение да ти обясня принципа, залегнал в основата й - сега е моментът да го направя. Тъкмо това ще помогне и на Харлан да разбере по-добре системата на управление.

(Изведнъж Харлан се обърна с гръб към прозорците и съсредоточи погледа си към контролния пулт. Едно ъгълче от завесата на отчаянието се повдигна. А какво би станало, ако)

Туисъл продължаваше да наставлява Купър с умишлено педантичен тон на учител и с една част от съзнанието си Харлан все още се вслушваше в думите му.

- Очевидно е - казваше Туисъл, - че един сериозен проблем за нас бе да определим колко далече в Първобитното общество може да изпратим материално тяло, като му дадем определен енергетичен тласък. Най-лесно би било да се прати в миналото капсулата с човек в нея, като за измерването на потребеното количество енергия се използват щателно градуирани енергетични нива. Този човек би могъл винаги да определи в кое Столетие е попаднал, и то с точност до стотните, с помощта на астрономически наблюдения или като си набавя необходимата информация от радиопредаванията. И в двата случая обаче е необходим доста продължителен период от време. Този метод би бил бавен, а и опасен, тъй като би съществувала реална възможност местните жители да разкрият човека, а това вероятно би довело нашия проект до катастрофални последствия.

Затова и постъпихме по следния начин:

Вместо човек в миналото изпратихме определена маса радиоактивен изотоп - ниобий-94, който, като изпуска бета-частици, се превръща в молибден-94. Процесът на полуразпадане на ниобия е почти винаги 500 Столетия.

Първоначалната интензивност на радиоактивното излъчване на дадената маса ни е известна. Съгласно простата взаимозависимост в елементарната кинетика с времето намалява и интензивността и тя естествено може да бъде измерена с голяма точност.

Когато капсулата достигне назначението си в предисторическата епоха, ампулата с изотопа се изстрелва в планините, след което капсулата се връща във Вечността. В същия момент на биовремето, когато се извършва изстрелът, ампулата се появява едновременно във всички Столетия на бъдещето все по-стара и постара. В 575-ия Век един Техник излиза от Вечността във Времето, намира скритата ампула по излъчването й и я извлича оттам.

Щом веднъж е измерена интензивността на радиацията, лесно може да се определи времето, в което ампулата е останала по склоновете на планината, и следователно да се узнае с точност до два десетични знака в кое Столетие е попаднала капсулата. Изпратихме в миналото десетки ампули с различна енергия на тласъка и построихме калибрирана крива. Тя бе проверена чрез изстрелването на ампули вече не в предисторическата епоха, а в ранните Столетия на Вечността, където бяха възможни преки наблюдения.

Естествено имаше и неудачи. Първите няколко ампули се загубиха, тъй като не бяхме се съобразили с не особено големите геологически изменения между последните Столетия на Първобитния строй и 575-ия Век. Следващите три ампули също не можаха да бъдат намерени в 575-ия. Вероятно имаше някаква авария в катапултното устройство и то ги бе заровило дълбоко в недрата на планината. Преустановихме експериментите, когато нивото на радиацията се повиши дотолкова, че се уплашихме да не би някой от туземците да забележи излъчването и да се заинтересува по какъв начин са попаднали там радиоактивни отпадъци. Но ние успяхме да проведем ред успешни експерименти, които ни дават основание да вярваме, че можем да изпратим човек във всяко от праисторическите Столетия, с точност до стотните.

Слушаш ме внимателно, нали, Купър?

- Отлично разбрах всичко, Компютър Туисъл - отвърна Купър. - Виждал съм тази калибрирана крива и по-рано, без да разбирам значението й, но сега всичко ми е ясно.

Харлан слушаше този разговор с все по-нарастващ интерес. Той се вгледа в скалата, която отчиташе Столетията. Светещата порцеланова дъга върху метала с тънки чертички бе разделена на Столетия, Децистолетия и Сантистолетия. Сребристият метал проблясваше между прозиращите порцеланови деления и на фона му те се открояваха още по-ярко. Цифрите бяха дребни, с изящна изработка, но като се надвеси над прибора, Харлан забеляза, че на скалата са нанесени всички Векове от 17-ия до 27-ия. Тънката като косъм стрелка бе закована на чертичката, отбелязваща 23,17-ия Век.

Харлан бе виждал подобни векоизмервателни уреди и затова натисна пусковия лост почти механически, но той не се помръдна. Стрелката остана на мястото си.

Харлан почти подскочи, когато внезапно чу Туисъл да се обръща към него.

- Техник Харлан!

- Да, Компютър! - извика той в отговор, но веднага се сети, че Туисъл не можеше да го чуе. Той се приближи до прозореца и кимна.

Туисъл заговори, като че бе прочел мислите на Харлан:

- Векометърът е нагласен за изпращане на капсулата в далечното минало, и то точно в 23,17-ия Век. Никакво допълнително регулиране не е нужно. Единствената ти задача е в съответния момент на биовремето да дадеш необходимия Темпорален тласък. Отдясно на Векометъра се намира хронометър. Кимни, щом го откриеш.

Харлан кимна.

- Отчитайки биосекундите, които остават до старта на капсулата, хронометърът ще достигне нулата. Когато застане на делението минус петнайсет секунди, включваш контакта. Това е проста работа. Разбра ли как?

Харлан отново кимна.

- Не се изисква абсолютен синхрон - продължи Туисъл. - Можеш да го включиш в минус четиринайсет, тринайсет или дори минус пет секунди, но все пак за по-сигурно постарай се, моля ти се, да не е по-късно от минус десет секунди. Достатъчно е да включиш контакта и автоматите ще довършат останалото, като точно в нулевия момент ще дадат необходимия Темпорален тласък. Разбрано?

Харлан още веднъж кимна. Бе разбрал дори повече, отколкото бе казал Туисъл. Ако не включеше контакта в минус десет секунди, то това щеше да бъде направено без него.

'Ще минем и без чужда помощ' - мрачно помисли Харлан.

- Имаме на разположение трийсет биоминути - каза Туисъл. - Ние с Купър ще отидем да проверим снаряжението му.

Те излязоха. Вратата се затвори след тях и Харлан остана сам с пулта, времето (стрелката на хронометъра вече бавно се придвижваше назад към нулата) и твърдата решимост да осъществи това, което бе замислил.

Харлан се отдалечи от прозореца. Той бръкна в джоба си и почти издърпа неврозния бич, който все още си стоеше там. Ръката му леко потреперваше.

Отново се промъкна мисълта: 'Самсонов удар върху храма - и край!'

С едно ъгълче от съзнанието си той си помисли с неприязън: 'Колко Вечни изобщо са чували за Самсон? Колко души знаят как е загинал?'

Оставаха само двайсет и пет минути. Той не знаеше със сигурност колко време щеше да е необходимо за операцията, която бе замислил. В същност дори не беше уверен, че непременно ще успее.

Но какъв избор имаше? Влажните му пръсти едва не изпуснаха оръжието, докато сваляха приклада.

Устремен към целта, той действуваше бързо и в пълна забрава. Най-малко от всички възможни варианти го безпокоеше мисълта, че сам той можеше да премине в небитието.

В минус една минута Харлан стоеше в пълна готовност пред пулта.

Съвсем безпристрастно си помисли: 'Може би последната минута от живота'

Той не виждаше нищо друго в стаята освен червената тънка като косъмче стрелка, която отчиташе секундите.

Минус трийсет секунди.

Помисли си: 'Няма да боли. Това не е смърт.'

Опита се да мисли само за Нойс.

Минус петнайсет секунди.

Нойс!

Лявата ръка на Харлан задвижи превключвателя към един контакт. Не прибързвай!

Минус двайсет секунди.

Контакт!

Сега щяха да заработят автоматите. Стартът ще бъде даден в нулевия момент. Харлан трябваше да извърши само още една манипулация. Ударът на Самсон!

Дясната му ръка се раздвижи. Той не гледаше в нея.

Минус пет секунди.

Дясната му ръка пак се повдиг НУЛА на и той, без да гледа в нея, с конвулсивно движение издърпа стартовия лост.

Нима това беше вече небитието?

Не, още не. Все още беше жив.

Харлан втренчи поглед в прозореца, без да помръдне от мястото си. Времето бе спряло своя ход за него.

Залата беше пуста. Мястото на гигантската капсула, която запълваше почти цялото пространство, бе празно. Масивните и мощни опорни метални блокове се извисяваха самотно във въздуха.

В огромното помещение, притихнало като необитаема пещера, единствено Туисъл, подобен на мъничък гном, бродеше нервно насам-натам.

Няколко секунди Харлан го наблюдаваше, след това отвърна поглед от него.

Внезапно и съвършено безшумно капсулата отново се появи на мястото си. Тя бе преминала тънката черта, отделяща минало от настояще, без да раздвижи и прашинка във въздуха.

Корпусът на капсулата закри Туисъл от очите на Харлан, но след миг Компютърът я заобиколи и Техникът го видя да се насочва бегом към пулта.

Със стремително движение на ръката си той включи механизма, с който се отваряше вратата, и се втурна вътре, като крещеше едва ли не с възторжено вълнение:

- Свърши се! Свърши се! Затворихме кръга!

Искаше да каже още нещо, но не му достигна дъх. Харлан мълчеше.

Туисъл се доближи до прозореца, опря длани в стъклото и се загледа с празен поглед навън. Харлан забеляза, че ръцете му трепереха; направиха му впечатление и старческите възелчета по тях. Мозъкът му като че ли вече бе изгубил способността или желанието да отделя основното от второстепенното и възприемаше от обкръжаващата го среда отделни подробности, без изобщо да ги осмисля по някакъв начин.

'Какво значение има всичко това? - уморено си помисли той. - И съществува ли въобще нещо, което вече има някакво значение?'

Туисъл заговори, но думите му едва достигаха до съзнанието на Харлан, сякаш идваха много отдалече:

- Сега вече мога да ти призная, че страшно се вълнувах, макар да не го показвах. Едно време Сенър твърдеше, че всичко това е невъзможно. Той настояваше, че непременно трябва да се случи нещо непредвидено и - край. Но какво има?

Компютърът се бе обърнал рязко при странното сумтене, което последните му думи изтръгнаха от Техника.

Харлан поклати отрицателно глава и едва успя задавено да изхрипти:

- Нищо

Туисъл не се зае да го разпитва и отново се обърна с гръб към него. Човек дори можеше да се усъмни дали действително се обръщаше към Харлан, или говореше сам на себе си. Изливайки в думи вълненията и тревогите, които бе подтискал години наред в себе си, той сякаш се разтоварваше от тях.

- Сенър бе скептикът - казваше той. - Да знаеш само колко сме спорили с него, как ли не сме го убеждавали! Привеждахме му математически доказателства и се позовавахме на резултатите, получени от ред поколения изследователи за цялото биовреме от основаването на Вечността. Но Сенър поставяше всичко това на една страна, а той застъпваше друга теза, базирайки се на парадокса за човека, който среща самия себе си. Ти сам го чу да разсъждава за това. То е любимата му тема.

'Не бива да знаем бъдещето' - казваше Сенър. Например аз, Туисъл, знаех от мемоара, че макар и много стар, ще доживея момента, когато Купър ще се отправи отвъд долната граница на Вечността. Знаех и други подробности от бъдещето си, знаех какво ми предстои да извърша.

'Невъзможно - настояваше той. - Фактът, че знаете съдбата си, неминуемо ще промени Реалността по някакъв начин, та дори ако това означава, че кръгът никога няма да се затвори и Вечността не ще бъде създадена.'

Нямам представа какво го караше да твърди това. Може би той искрено вярваше в думите си, може би това беше за него нещо от рода на интелектуалната игра, а може би - просто желание да шокира останалите с едно особено становище. Във всеки случай проектът се придвижваше напред и предсказанията в мемоара се сбъдваха едно след друго. Така например ние открихме Купър в Столетието и Реалността, които мемоарът посочваше. Дори само това бе достатъчно, за да обори теорията на Сенър, но и то не го убеди. По това време у него вече се бе зародил интерес към нещо ново.

- И все пак, и все пак (Туисъл тихо се засмя с известно смущение и не забеляза, че цигарата му бе догоряла и всеки момент можеше да опърли пръстите му) знаеш ли, през всички тези години аз нито миг не бях съвсем спокоен. Действително БИ МОГЛО да се случи нещо. Реалността, в която е била основана Вечността, БИ МОГЛА да се промени по някакъв начин, така че да не допусне това, което Сенър наричаше 'парадокс'. И в тази нова Реалност нямаше да съществува повече Вечността. Понякога в безсънните си нощи изведнъж започвах да си мисля, че наистина можеше да стане така но сега, когато всичко завърши благополучно, аз мога спокойно да се посмея над себе си, защото съм бил просто един изкуфял глупак, че съм могъл да се усъмня в нещо, което е пределно ясно.

- Компютър Сенър е бил прав - тихо каза Харлан.

- Какво? - хвърли се към него Туисъл.

- Проектът се провали. Кръгът не е затворен.

На Харлан му се стори, че съзнанието му започна да се избистря, но защо и в какво - това Техникът не можеше точно да определи.

- Какво искаш да кажеш? - старческите ръце на Туисъл с неочаквана сила се впиха в раменете на Харлан. - Ти си болен, моето момче. От преумората е.

- Не, не съм болен. Опротивяло ми е всичко. Вие. Аз. Но не съм болен. Погледнете сам. Тук, във Векометъра.

- Векометъра?

Тънката стрелка беше застанала на 27-ия Век.

- Но какво се е случило?

Радостта изчезна от лицето на Туисъл и на нейно място се появи ужас.

Харлан напълно се върна към действителността.

- Разтопих предохранителния механизъм и освободих лоста на управлението - каза той със съвсем прозаичен тон.

- Но как си успял

- Имах в себе си невронен бич. Демонтирах го и използувах енергията от микрореактора му, която подобно на факла избухна само веднъж, но Това е всичко, което остана от него.

Харлан подритна една малка купчинка метални отпадъци, които се валяха в един ъгъл. Туисъл още не искаше да повярва.

- В 27-ия? Искаш да кажеш, че Купър е попаднал в 27-ия

- Не зная къде е попаднал - вяло отвърна Харлан. - Отначало аз преместих лоста надолу, далече зад 24-ия. Не знам точно къде. Не погледнах. След това го върнах, но и тогава не погледнах къде.

Туисъл бе втренчил поглед в него, лицето му бе бледо, с болезнено жълтеникав оттенък, а долната му устна трепереше.

- Нямам представа къде може да бъде сега Купър - продължи Харлан. - Изгубил се е някъде в Първобитното общество. Кръгът е разчупен. Първоначално смятах, че всичко ще свърши веднага щом извърших операцията, в нулевия момент. Но това е глупаво. Ще трябва да се чака. Ще настъпи едно мигновение по биовремето, когато Купър ще разбере, че е попаднал в друго Столетие, когато ще направи нещо, което ще противоречи на мемоара, когато той

Харлан не довърши изречението и избухна в принуден и хриплив смях.

- Но не е ли все едно? Всичко това е само отсрочка, докато Купър окончателно не разчупи кръга. Не съществува начин за предотвратяване на катастрофата. Минути, часове, дни. Не е ли все едно? Когато отсрочката изтече, Вечността ще престане да съществува. Чувате ли ме? Това ще бъде краят на Вечността.

14. По-старото престъпление

- Но защо го направи? Защо?

Туисъл безпомощно премести погледа си от скалата към Техника; очите му като огледало отразяваха недоумението и безсилието, които бяха прозвучали в гласа му.

Харлан вдигна глава.

- Нойс! - лаконично отвърна той.

- Жената, която скри във Вечността? - запита Туисъл.

Харлан горчиво се усмихна и не каза нищо в отговор.

- Но какво общо има тя с всичко това? - все още не можеше да схване Туисъл. - Велико Време, наистина не мога да те разбера, моето момче.

- Какво има тук за разбиране? - избухна Харлан, изгарящ от мъка. - Защо се преструвате, че не знаете? Притежавах една жена. Бях щастлив; щастлива бе и тя. Никому не пречехме. В новата Реалност нея дори я няма. Кому можехме да причиним нещо лошо?

Туисъл напразно се опита да го прекъсне.

- Но Вечността има свои закони, нали? - крещеше Харлан. - Знам ги наизуст. За съюзите е нужно специално разрешение; за съюзите са необходими предварителни прогнози; съюзите изискват определено обществено положение; съюзите са нещо рисковано. Какво смятахте да направите с Нойс след завършването на проекта? Да я поставите в някоя ракета, която знаете, че ще катастрофира? Или може би щяхте да й предложите нещо още по-удобно - да бъде обща любовница на достойни Компютри? СЕГА вече, мисля, няма да се затормозявате с каквито и да е планове.

Той завърши някак отчаяно и Туисъл бързо се приближи до видеофона. Очевидно предавателят бе включен отново. Компютърът повтори сигнала за повикване няколко пъти, докато получи отговор.

- Говори Туисъл - каза той. - Да не се допуска никой тук. Никой. Абсолютно никой. Ясно ли е? Тогава изпълнявайте. Отнася се и за членовете на Съвета на Времето. Най-вече - за тях.

Той отново се обърна към Харлан и каза замислено:

- Те ще изпълнят заповедта ми, защото съм най-старият член на Съвета и още защото ме смятат за чудат и налудничав. Подчиняват ми се, защото съм чудат и налудничав.

Той помълча един миг, като размисляше нещо.

- И ТИ ли мислиш, че съм налудничав? - запита той и внезапно спря погледа си върху Харлан. В този момент той приличаше в лице на сбръчкана маймуна.

'Велико Време, та той е обезумял - помисли си Харлан. - Внезапният удар го е лишил от разум.'

Той несъзнателно се вцепени от страх при мисълта, че е затворен с един умопомрачен, и отстъпи крачка назад. Но веднага се съвзе. Умопомрачен или не, човекът едва се държеше на краката си и неминуемо скоро щеше да настъпи краят на всичко, дори и на безумието му.

Скоро? Но защо не веднага? Какво още забавяше кончината на Вечността?

- Ти не отговори на въпроса ми - продължи Туисъл с тих, но настойчив глас. (Сега той не държеше цигара между пръстите си, но сякаш не забелязваше това.) - И ти ли смяташ, че не съм в ред? Сигурно. Изглеждам ти твърде странен, за да се отпуснеш да си поприказваш откровено с мен. Ако ме считаше за приятел, а не за капризен старик, чудат и своенравен, ти без всякакви заобикалки щеше да споделиш съмненията си с мен. И тогава нямаше да прибегнеш до тази стъпка.

Харлан се намръщи. Туисъл явно смяташе, че обезумелият е той, ХАРЛАН.

- Бях принуден да постъпя така - сърдито каза Техникът. - И умът ми си е съвсем на място.

- Но нали ти казах, че девойката е в безопасност.

- Бях глупак, че ви повярвах дори и за миг. Само един глупак може да помисли, че Съветът ще прояви справедливост към един Техник.

- А кой ти каза, че Съветът изобщо е уведомен за тази работа?

- Финдж знаеше всичко и той е изпратил донесение по моя въпрос в Съвета.

- А ти откъде имаш сведения за това?

- Изтръгнах признание от самия Финдж, като опрях в гърдите му невронен бич. Той му помогна да забрави разликата в нашите звания.

- И това ли извърши със същия невронен бич?

Туисъл посочи скалата на Векометъра с неговата топчица разтопен метал, която му придаваше сходство с изкривено в гримаса лице.

- Да.

- Много работа е свършил този бич - с горчив сарказъм каза Туисъл.

След това с рязък тон той запита:

- Знаеш ли защо Финдж не се е занимал сам с въпроса, а е изпратил донесение в Съвета?

- Защото ме мразеше и искаше на всяка цена да бъда лишен от звание. Нужна му бе Нойс.

- Колко си наивен! - възкликна Туисъл. - Ако наистина това бе причината, той лесно можеше да си уреди съюз с нея. Един Техник нямаше да е в състояние да му попречи. Този човек ненавиждаше МЕН, моето момче. (В ръцете му все още не се бе появила цигара и без нея той изглеждаше малко необичайно, а оцветеният от тютюна пръст, който постави на гърдите си, изговаряйки последното местоимение, изглеждаше гол до неприличие.)

- Вас?

- Съществува такова нещо като политика на Вечността, моето момче. Не всеки Компютър може да стане член на Съвета. Финдж искаше да получи този пост. Той е амбициозен и държеше на всяка цена да постигне целта си. Но аз му попречих, тъй като го смятах за емоционално неуравновесен. Да ме съхрани Времето, чак сега разбирам колко прав съм бил Слушай, моето момче. Той знаеше, че си мое протеже. Бе свидетел, че от обикновен Наблюдател аз те издигнах в първокласен Техник. Известно му бе, че ти постоянно работиш с мен. Какъв по-удачен начин да си отмъсти и да унищожи авторитета ми? Ако успееше да докаже, че моят любимец е извършил страшно престъпление спрямо Вечността, това незабавно щеше да се отрази и върху мен. То би могло да ме принуди да подам оставката си в Съвета и как мислиш, кой би заел тогава моето място?

Той доближи ръка до устните си и като не откри там цигарата, погледна с озадачен поглед празното място между палеца и показалеца си.

'Не е така спокоен, както се опитва да се покаже - помисли си Харлан. - Не е възможно да не се вълнува в такъв момент. Но защо приказва всички тези глупости именно СЕГА? Сега, когато настъпва краят на Вечността?'

И отново изгаряща болка прониза сърцето му:

'Но защо, защо не СВЪРШВА всичко? Хайде!'

- Когато последния път те пуснах да отидеш при Финдж - продължи Туисъл, - просто предчувствувах някаква беда, но в мемоара на Малансон СЕ ТВЪРДЕШЕ, че не си бил тук през последния месец, а друга причина за отсъствието ти не се появяваше. За щастие обаче Финдж се престара.

- В какво отношение? - уморено запита Харлан.

В същност това изобщо не го интересуваше, но Туисъл не млъкваше и бе по-лесно да взима някакво участие в разговора, отколкото да се опита да се изключи.

- Финдж бе озаглавил доноса си: 'За непрофесионалното поведение на Техник Ендрю Харлан' - възбудено говореше Туисъл. - Видите ли, това е той, Финдж - всеотдайният Вечен; хладнокръвен, безпристрастен, невъзмутим. Той оставяше членовете на Съвета да се нахвърлят върху мен в спонтанен пристъп на негодувание. Но за свое нещастие той не знаеше колко важна бе всъщност твоята роля. Не можеше да допусне, че всяко донесение, отнасящо се до теб, незабавно ще бъде предадено лично на мен, за да не би по някакъв начин да бъде разгадана тайната на първостепенното му значение.

- И вие не сте ми казали нищо?

- А как бих могъл? Боях се да направя каквото и да било, което можеше да те разстрои точно преди решителния момент на проекта. Дадох ти безброй възможности да споделиш затрудненията си с мен.

Безброй възможности? Харлан недоверчиво изкриви уста, но веднага си припомни умореното лице на Туисъл върху екрана на видеофона, припомни си, че Компютърът го бе попитал дали нямаше нещо да му казва. Това беше вчера. Само вчера.

Харлан поклати глава, но отвърна поглед встрани.

- Веднага разбрах - продължи Туисъл с мек глас, - че той умишлено те бе тласнал към тази необмислена постъпка.

Харлан вдигна глава.

- Вие знаете?

- Учудваш ли се? Знаех, че Финдж ме дебне. Знаех го много отдавна. Аз съм стар човек, моето момче. Разбирам ги тези неща. Има си начини за проследяване на по-съмнителните Компютри. Съществуват предохранителни устройства, заимствувани от Времето, които не могат да се намерят дори в нашите музеи. Някои от тях са известни само на Съвета.

Харлан горчиво си помисли за бариерата на Времето в 100000-ия Век.

- От донесението на Финдж и от информацията, която бях получил от други източници, не беше трудно да се възстанови истината.

- Но сигурно Финдж е подозирал, че го следите.

- Възможно е. Това не би ме учудило.

Харлан си припомни своите първи стъпки при Финдж, когато Туисъл внезапно бе проявил специален интерес към младия Наблюдател. Финдж не знаеше нищо за Малансоновия проект и затова особеното внимание на Старши Компютъра към Харлан го мобилизира. 'Срещали ли сте се някога преди със Старши Компютър Туисъл?' - бе го попитал той веднъж. Като се връщаше мислено в миналото, Харлан си припомни настоятелния тон на остро безпокойство, с който бе зададен този въпрос. Може би още тогава у Финдж се бяха зародили известни съмнения, че Харлан вероятно е изпратен от Туисъл специално за да го шпионира. Това бе източникът на враждата и ненавистта му.

- Така че, ако беше дошъл при мен - продължаваше Туисъл.

- Да дойда при ВАС? - извика Харлан. - А Съветът?

- Единствен аз от целия Съвет зная за станалото.

- И вие не сте им казали нищо? - опита се да бъде саркастичен Харлан.

- Нищо.

Харлан почувствува, че го тресе. Дрехите му го задушаваха. Нима този кошмар нямаше да има край?

Глупаво, безсмислено бърборене. ЗАЩО? В ИМЕТО НА КАКВО?

Защо не изчезна Вечността? Защо не настъпваше покоят на небитието? ВЕЛИКО ВРЕМЕ, А МОЖЕ БИ ТОЙ СЕ БЕ ИЗЛЪГАЛ?

- Не ми ли вярваш? - запита Туисъл.

- А защо трябва да ви вярвам? - отново избухна Харлан. - Та те се бяха събрали, за да ме видят, нали? Днес сутринта - на закуската? Защо биха го направили, ако не заради донесението? Те дойдоха да зърнат странния субект, който бе нарушил законите на Вечността, но който не можеше да бъде докоснат, преди да е изтекъл следващият ден. Само още двайсет и четири часа - и проектът щеше да бъде завършен. Те дойдоха да злорадстват в очакване на утрешния ден.

- Дълбоко се лъжеш, моето момче. Те искаха да те видят от чисто човешко любопитство. Членовете на Съвета също са хора. Те не можеха да присъствуват при отлитането на капсулата, защото в мемоара на Малансон не е записано, че са били там. Те не можеха да поговорят с Купър, тъй като в мемоара не се споменаваше нищо и за това. И все пак те искаха да получат нещо. Да ме съхрани Времето, наистина ли не разбираш, моето момче, че бе съвсем естествено да полюбопитствуват поне малко? И понеже за тях ти си най-достъпната част на проекта, те те извикаха, за да те разгледат отблизо.

- Не ви вярвам.

- Но това е самата истина.

- Така ли? - запита Харлан с недоверие, но все пак малко поразколебано. - А защо през време на закуската членът на Съвета Сенър разсъждаваше за човека, който среща себе си. Той очевидно знаеше за противозаконните ми пътувания до 482-ия и за това, че аз едва не срещнах там самия себе си. Той ми се подиграваше и изтънчено се забавляваше за моя сметка.

- Сенър? - учуди се Туисъл. - Думите на Сенър са те обезпокоили? Ако само знаеше каква жалка фигура е той! Родното му място е 803-ия Век, една от малкото цивилизации, където, съобразно с особените естетически критерии на епохата, човешкото тяло умишлено се обезобразява, като още в юношеска възраст се обезкосмява.

А знаеш ли какво означава това за продължението на рода? Не може да не знаеш. Уродството разделя хората от техните предшественици и потомци. Сред Вечните почти няма да срещнеш човек, чието родно място е 803-ия; те твърде много се различават от нас, останалите. Затова избраниците всред тях са единици. От създаването на Вечността до днес Сенър единствен е получил място в Съвета.

Не виждаш ли, че това се е отразило върху психиката му? А ти знаеш какво нещо е нестабилността. Минавало ли ти е някога през ум, че някой член на Съвета може да се чувствува несигурен? Сенър е принуден да изслушва многократно обсъжданията на въпроса за изкореняването на собствената му Реалност поради съществуващите там обичаи, в резултат на които той така рязко се откроява между нас. А това би означавало, че той ще остане едва ли не единственият такъв урод в цялото поколение. Така и ще стане някой ден.

Сенър намира утеха във философията. В стремежа си да компенсира своеобразната си малоценност, той винаги приказва най-много от всички и умишлено застъпва непопулярни или невъзприети становища. Парадоксът за човека, който среща сам себе си, е любимата му тема. Вече ти казах, че той я привеждаше като доказателство, с което предричаше провала на проекта и днес сутринта той се опитваше да дразни нас, останалите членове на Съвета, а не теб. Тирадата му нямаше нищо общо с теб. Нищо!

Туисъл се бе разгорещил. Увлечен в своя монолог, той като че забрави къде се намира, забрави за надвисналата катастрофа и отново се превърна в добре познатото на Харлан гномче с бързи жестикулации и неспокойни движения. Той дори извади цигара от кесията в ръкава си, но така и не я запали.

Туисъл внезапно замълча, обърна се рязко към Харлан и внимателно го изгледа отново, като че след всичко, което беше казал сам той, едва сега до съзнанието му бе проникнал смисълът на последните думи на Техника.

- Какво искаш да кажеш с това, че едва не си срещнал себе си? - остро запита Туисъл.

Харлан му разказа накратко какво му се бе случило.

- Нима вие не знаехте това? - запита той удивено.

- Не.

Последвалата няколкосекундна пауза бе така необходима за изгарящия в треска Харлан, както глътката вода - за умиращия от жажда.



- И какво от това, ако действително СИ срещнал сам себе си? - запита Туисъл.

- Не беше така.

- Случайни отклонения винаги са възможни - продължи Туисъл, без да обръща внимание на възражението му. - Като се вземе пред вид, че числото на допустимите Реалности е безгранично, не може да става и дума за някакъв детерминизъм. Да предположим, че в Реалността на Малансон, в предшествуващия цикъл

- Но нима циклите се повтарят безконечно? - запита Харлан спонтанно, все още запазил малка част от способността си да се удивлява.

- А ти какво смяташе, само два пъти ли? Може би мислиш, че двойката е някакво магическо число? Става въпрос за неограничен брой цикли, които могат да се осъществят в определен промеждутък от биовреме. Също както например може безброй пъти да се завърти моливът по една и съща окръжност, но площта, която тя затваря, остава винаги определена. В предшествуващите цикли ти не си се срещнал със себе си. Но точно този път, по силата на статистическата неопределеност на нещата, това е станало възможно. Наложило се е Реалността да бъде променена, за да се предотврати тази среща, и в новата, вече променена Реалност ти изпрати Купър не в 24-ия, а

- Но защо са всички тези думи? - изкрещя Харлан извън себе си. - Какво целите? Всичко е свършено. Всичко. Сега ме оставете сам със себе си. ОСТАВЕТЕ МЕ САМ!

- Исках да осъзнаеш, че си сгрешил. Искам да разбереш, че не си постъпил правилно.

- Не е вярно. А дори и така да е, връщане НЯМА.

- Лъжеш се, ИМА. Чуй още какво ще ти кажа - продължи да го увещава Туисъл, като почти припяваше, гърчейки се от любезност. - Ще ти върнат момичето. Обещах ти и пак потвърждавам думата си. Няма да й се случи нищо лошо - нито на нея, нито на теб. Аз лично ти обещавам това и съм готов да ти дам всякакви гаранции.

Харлан го погледна с широко разтворени очи.

- Но вече е твърде късно. Излишно е.

- НЕ е твърде късно, не. Нещата НЕ са непоправими. С твоя помощ ние все още можем да успеем. Трябва да ми помогнеш. Трябва да осъзнаеш своята грешка - това се опитвам да ти обясня. Нужно е сам да пожелаеш да 'върнеш' всичко, което си направил.

Харлан облиза пресъхналите си устни със сух език и си помисли: 'ПОБЪРКАЛ СЕ Е. Съзнанието му не може да се примири с действителността или нима Съветът наистина знае нещо повече?

Знаеше ли? Наистина ли знаеше? Възможно ли бе това да е някакво средство, с което да се анулира присъдата за Промените? Възможно ли беше да се спре Времето, или да се върне назад неговият ход?'

- Заключихте ме в стаята с пулта - каза той, - където смятахте, че ме оставяте безпомощен, докато всичко свърши.

- Ти каза, че се опасяваш да не би да не можеш да издържиш напрежението; да не би да не можеш да изпълниш докрай своята роля.

- Та това бе заплаха.

- Аз го приех буквално. Прости ми. Но сега трябва да ми помогнеш.

И така, пак се върнаха там, откъдето бяха започнали. Необходима бе помощта на Харлан. Луд ли бе Туисъл? Или лудият бе той, Харлан? Имаше ли някакъв смисъл в безумието? Или изобщо - в нещо?

Съветът се нуждаеше от неговата помощ. И какво ли нямаше да му обещаят те сега? Нойс. Звание Компютър. Щяха да му обещаят каквото пожелаеше. Но какво щеше да получи, когато направеше това, което се искаше от него? Не, нямаше да позволи да го излъжат втори път.

- Не! - решително каза той.

- Ще ти върнат Нойс.

- Искате да кажете, че членовете на Съвета ще се съгласят да нарушат законите на Вечността, след като опасността отшуми? Не го вярвам.

'Но възможно ли бе да има начин за избягване на опасността? - питаше едно трезвомислещо кътче от съзнанието му. - За какво бе нужно всичко това?'

- Съветът няма да узнае нищо.

- А вие, ще искате ли ВИЕ да нарушите наредбите? Вие сте идеалният Вечен. Щом опасността отмине и вие ще се подчините на законите. Не бихте могъл да постъпите другояче.

В горната си част скулите на Туисъл се покриха с червени петна. Мъдростта и властността се изпариха от старческото му лице. Остана само необяснима печал.

- Ще изпълня обещанието си и ще наруша закона поради причина, която не може да ти мине и през ум - каза той замислено. - Не зная колко време остава до края на Вечността. Може би часове; може би месеци. Но аз загубих толкова време в безплодни усилия да те вразумя, че си струва да довърша разказа си. Искам само да ме изслушаш - умолявам те.

Харлан се поколеба. След това, решил, че е безсмислено да спори, уморено каза:

- Говорете.

- Неведнъж и до мен са достигали слухове - започна разказа си Туисъл, - че съм се родил старец, че съм набрал мъдрост от един Микрокибермозък, че дори в съня си не се разделям с анализатора си, който поставям в специален джоб на пижамата си, че мозъкът ми е от малки силови релета, образувани от безброй паралелни съединения, и че всяка частица от кръвта ми е микроскопична пространствено-хронологична инструкция, която плава в смазочно масло за сметачни машини.

Всички тези слухове достигат в крайна сметка до мен и, откровено казано, аз дори малко се гордея с тях. Може би дори дълбоко в себе си и аз сам започвам да им вярвам. Глупаво е човек на такава зряла възраст да мисли, че в подобни измишльотини може да има известна доза истина, но какво да правиш, това улеснява живота, поне малко.

Учудваш се? Учудваш се, че аз се стремя да облекча живота си? Аз, Старши Компютър Туисъл, старейшината в Съвета на Времето?

Замислял ли си се някога защо пуша? Може би именно за това. Във всеки случай все трябва да има някаква причина, нали. Вечните не пушат, а и болшинството от Временните също. Често разсъждавам по този въпрос. Понякога ми се струва, че това е просто жалък бунт срещу Вечността, безсилно отмъщение за провала на един голям бунт

Не, не, с мен всичко е наред. Някоя и друга сълза няма с нищо да ми навредят. Не се преструвам, вярвай ми. Само отдавна не съм си припомнял тези неща. Не ми е приятно да се сещам за тях.

Както и при теб, всичко започна с една жена. Това не е просто съвпадение. Ако се позамислиш малко повече, ще разбереш, че е почти неизбежно. Всички ние, Вечните, които заменяме естествените човешки удоволствия на семейния живот с едно ролце перфолента, сме податливи на тази зараза. Това е една от причините Вечността да вземе такива строги предохранителни мерки. И очевидно именно затова Вечните са понякога така изобретателни в преодоляването на всички препятствия по пътя към забранената цел.

Не съм забравил тази жена. Може би е глупаво от моя страна, може би. Не помня нищо друго от това биовреме. Бившите ми колеги са вече само имена в архивите на Вечността; Промените, които ръководех - всички, с изключение на една, - са само точки в бобините на паметта на Кибермозъка. Но нея си спомням много добре. Впрочем ти сигурно можеш да разбереш това. Дълги години чаках да ми разрешат съюз, но молбата ми бе удовлетворена едва когато получих звание Младши Компютър. Момичето бе от същия век, от 575-ия. До получаване на разрешението аз, както беше редно, не бях видял и очите й. Тя бе интелигентна и мила. Не бе красива, нито дори хубавичка, но и аз даже като млад (а аз съм бил млад, независимо от всички измислици) не се отличавах с особено приятна външност. Ние си допадахме по темперамент и ако не бях Вечен, щях да бъда горд да я назова своя съпруга. Колко пъти й повтарях тези думи. Мисля, че това й бе приятно. Освен това беше и самата истина. Малцина Вечни, които се срещат с жените си само в строго съответствие със старателно изчислените Прогнози, случват като мен.

В тази Реалност й било писано да умре млада, а естествено никой от нейните Аналози не бе подходящ за съюз. В началото гледах на това философски. В края на краищата именно краткостта на живота й правеше съюза ни възможен, без той да окаже някакво отрицателно въздействие върху Реалността.

Сега със срам си спомням, че на времето се радвах, че й е съдено да живее малко. Това бе само в началото. В самото начало.

Прекарвах с нея всичкото време, което ми се отпускаше от пространствено-хронологичната инструкция. Използвах всяка минута; забравях за храна и сън, когато се наложеше, безсрамно пренебрегвах задълженията си, щом можех. Даже в най-смелите си мечти не бях си представял, че е възможно една жена да бъде толкова мила и чаровна. Влюбих се в нея. Казвам го без заобикалки. Опитът ми в любовта е много малък, а познанията, които придобиваш от Наблюдения във Времето, нямат голяма стойност. Но доколкото все пак разбирах от тези неща, мисля, че действително бях влюбен.

От просто удовлетворение на чувствените и физиологични желания нашата връзка прерасна в нещо по-голямо и всеобхватно. Неизбежната й смърт престана да бъде удобство и се превърна в надвиснала над главата ми катастрофа. Направих Прогноза за съдбата й. Не се обърнах към Проектантите в съответните специализирани отдели. Пресметнах всичко сам. Сигурно това те учудва. То бе наказуема простъпка, но не беше нищо в сравнение с престъпленията, които извърших след това.

Да, да, аз, Лейбан Туисъл, Старши Компютър, многократно престъпих законите на Вечността.

Три пъти идваше и отминаваше моментът в биовремето, когато и най-малката намеса от моя страна би могла да измени личната й съдба. Естествено аз знаех, че нито една Промяна, извикана от съображения с чисто интимен характер, не можеше да бъде одобрена за смъртта й. Това до голяма степен бе и причината за понататъшните ми действия.

Тя забременя. Трябваше да предприема нещо, но отново не го направих. Аз сам бях изготвил Прогнозата за съдбата й, като взех под внимание нашата връзка, и знаех, че вероятността за забременяване е много голяма. Може би ти е известно, а може би не, че жените от Времето понякога забременяват от Вечни. Всичко се случва. Но тъй като Вечните не бива да имат деца, нежелателните последствия се ликвидират безболезнено и безопасно. Има много начини за това.

Според моята Прогноза тя щеше да почине, преди да роди; затова и не взех необходимите мерки. Тя бе щастлива, че ще стане майка, и аз не исках да я разочаровам. Когато ми разказваше с умиление, че усеща в себе си трепета на новия живот, аз само я гледах и се опитвах да се усмихна.

Но след това се случи нещо неочаквано. Тя роди преждевременно

Не се учудвам, че ме гледаш така. Аз имах дете, истинско дете, мое собствено. Едва ли някой от Вечните може да каже подобно нещо за себе си. Това бе повече от обикновена простъпка. То беше сериозно престъпление, но все още не бе нищо.

Не очаквах подобно събитие. Раждането на дете и всички проблеми, свързани с това, бяха нещо, в което жизненият ми опит бе съвсем незначителен.

В ужас се хвърлих към Прогнозата за съдбата й и открих, че не бях отчел едно малко вероятно разклонение - роденото дете. Професионален Плановик на Съдби веднага би го забелязал, но аз се бях надценил и грешката бе фатална.

Какво можех да направя?

Невъзможно беше да убия детето. Оставаха две седмици до смъртта на майка му. Реших: нека то живее с нея, докато изтече този срок. Две седмици подарено щастие не е твърде голяма отсрочка.

Прогнозата излезе вярна. Майката наистина умря. Времето и причината за смъртта й бяха добре известни. Стоях с нея в стаята й през цялото време, което ми разрешаваше пространствено-хронологичното указание, и мъката ми бе още по-дълбока, защото от година и повече знаех, че този трагичен момент неминуемо щеше да настъпи, а бях останал невъзмутим до самия край. На ръце държех нашия син, мой и неин.

Запазих живота му. Защо извика така? Нима ще ме заклеймиш?

Ти не знаеш какво означава да държиш в ръцете си един малък атом от собствения си живот. Може вместо нерви да имаш Кибермозък и вместо кръв - перфоленти, но това поне аз знам.

Да, запазих живота му, с което извърших още едно престъпление. Дадох детето във възпитателен дом и при всяка възможност го навестявах (в строга хронологична последователност през определени промеждутъци от биовреме), плащах необходимите такси и следях как растеше момчето.

Така изминаха две години. Аз често проверявах Прогнозата за Съдбата на своя син (това нарушение бе станало вече навик за мен) и всеки път с удоволствие се убеждавах, че с точност до 0,00001 не съществуваше вероятност от някакви вредни въздействия върху текущата Реалност. Момченцето проходи и дори вече неясно изговаряше няколко думи. Никой не го научи да ме нарича 'татко'. Нямам представа какви догадки може да са си правели хората от Времето, завеждащи този дом. Те взимаха парите ми и нищо не разпитваха.

След като изтекоха тези две години, в Съвета на Времето бе внесен проект за Промяна на Реалността, който засягаше и една малка част от 575-ия. По това време аз току-що бях получил званието Асистент Компютър и на мен възложиха да оглавявам детайлната разработка на проекта. Това бе в същност и първата Промяна, която ми се предоставяше да изготвя самостоятелно.

Аз, разбира се, се гордеех с оказаното доверие, но и се страхувах. В настоящата Реалност моят син бе неканен гост. В новата - той едва ли щеше да има Аналози. Мисълта за това, че му предстои да премине в небитието, ме огорчаваше дълбоко.

Разработих проекта за Промяната и дори самонадеяно повярвах, че е безупречен. Първата ми по-голяма изява. Но аз се поддадох на изкушението. Направих го, без много да му мисля, защото вече имах доста практика в това отношение. Бях станал закоравял престъпник, най-редовен закононарушител. Предварително уверен в резултата, направих нова Прогноза за Съдбата на сина си.

А следващите двайсет и четири часа прекарах в своя кабинет, надвесен над резултатите, без храна и сън, с отчаяна надежда да открия някаква грешка.

Грешка обаче нямаше.

На другата сутрин трябваше да внеса в Съвета предложенията си за Промяната. Не го направих. Като използвах съвсем приблизителни методи (в края на краищата Реалността нямаше да просъществува още кой знае колко), аз изработих пространствено-хронологично указание за себе си и влязох в една точка на Времето, отделена от момента на раждането на детето с повече от трийсет години.

Той бе трийсет и четири годишен; на възрастта, която бях самият аз по онова време. Представих се за далечен негов роднина по майчина линия. Той не знаеше нищо за баща си, не можеше да си спомни, че в детството му го бях посещавал често.

По професия бе авиационен инженер. В 575-ия съществуваха шест разновидности на въздушните съобщения (и в сегашната Реалност е все още така) и моят син бе уважаван и преуспяващ член на своето общество. Той беше женен за едно момиче, предано влюбено в него, но бяха бездетни. В новата Реалност, където моят син не трябваше да съществува, Аналогът на това момиче никога нямаше да се омъжи. Всичко това аз знаех отдавна. Бях сигурен, че Реалността няма да пострада. В противен случай едва ли бих дръзнал да оставя момчето между живите. Все още не бях ЗАВЪРШЕН негодник.

Прекарах целия ден със сина си. Говорихме общи неща, аз се усмихвах любезно и когато изтече времето, което указанието ми отпускаше, сухо се сбогувах. Но под маската на равнодушието аз жадно попивах всяко негово действие, всяка негова дума и се стараех да ги запазя завинаги в паметта си. Исках да прекарам поне двайсет и четири часа в една Реалност, която на следващия ден (по биовремето) вече нямаше да съществува.

Как копнеех да посетя и моята съпруга още един последен път в този отрязък от Столетието, когато още е била жива, но вече бях използвал и последната секунда, която ми отпускаше указанието. Дори не се осмелих да я зърна отдалече.

Завърнах се във Вечността и там прекарах още една мъчителна нощ в страшна душевна борба - не исках, не можех да се примиря с горчивата истина. На следващата сутрин аз предадох на Съвета изчисленията, заедно с препоръките ми за Промяната.

Гласът на Туисъл бе преминал в шепот и сега съвсем замлъкна. Той седеше сгърбен, загледан в една точка на пода между коленете си, и само преплетените пръсти на ръцете му бавно се свиваха и разпущаха.

Без да дочака продължението, Харлан се поизкашля. Беше му станало жал за стареца, въпреки многобройните престъпления, които последният бе извършил.

- Това ли е всичко? - запита Техникът.

- Не, най-лошото най-ужасното - прошепна Туисъл. - Оказа се, че в новата Реалност моят син имаше свой Аналог. На четиригодишна възраст той се бе парализирал. Четирийсет и две години прикован на легло при обстоятелства, непозволяващи да се приложи към неговия случай нервнорегенерационната апаратура, открита в 900-ия Век. Бях безсилен да сложа край на мъките му по един безболезнен начин.

Тази нова Реалност още съществува. Моят син все още си е там, в същия отрязък на Столетието. Аз му причиних всичко това. Сам бях разработил проекта за Промяната, ползвайки собствения си Кибермозък, сам бях дал заповед за извършването й. Много пъти нарушавах закона заради него или заради майка му, но винаги ще ми се струва, че оставайки верен на клетвата си към Вечността, аз бях извършил най-голямото и в същност може би ЕДИНСТВЕНО престъпление.

Нямаше място за коментар и Харлан мълчеше.

- Сега поне разбираш защо ти съчувствувам искрено и искам да ти върнат момичето - продължи Туисъл. - Това не би навредило на Вечността и в известен смисъл би се явило като изкупление за моето престъпление.

И Харлан повярва. Изведнъж повярва!

Той падна на колене и притисна слепоочията си с юмруци. Сведе глава и бавно започна да полюшва тялото си в такт с разкъсващото отчаяние, което пулсираше във всички фибри на тялото му.

Подобно на библейския Самсон с един удар той бе погубил Вечността и се беше лишил от Нойс. А можеше да спаси всички Вечни и да запази любимата.

15. Издирвания в праисторията

Туисъл бе хванал Харлан за раменете и го разтърсваше.

- Харлан! Харлан! - настойчиво повтаряше името му старецът. - В името на Вечността, бъди мъж!

Харлан постепенно се освободи от унинието.

- Какво да правим сега?

- Само да не падаме духом. Да не се отчайваме. Като начало, изслушай ме. Забрави, че си Техник, и се постарай да видиш Вечността с очите на Компютър. Тази гледна точка е доста по-сложна. Когато измениш нещо във Времето и с това предизвикаш Промяна в Реалността, то тази Промяна може да настъпи веднага. Защо?

- Може би защото изменението, което сме извършили, е направило Промяната неизбежна - каза Харлан със слаб глас.

- Неизбежна?! Но ти можеш да се върнеш назад и да заличиш всички следи от това изменение, нали?

- Сигурно. Но никога не ми се е налагало да постъпвам така. Даже не съм и чувал за подобен случай.

- Това е вярно. Тъй като ние не се отказваме от намерението си да извършим изменението, то протича съгласно плановете ни. Но тук става дума за нещо друго. Неволно изменение. Ти не изпрати Купър в определеното Столетие и сега аз смятам на всяка цена да поправим грешката и да го върнем обратно.

- Да ни съхрани Времето, но как?

- Още не знам, но ТРЯБВА да има някакъв начин. Иначе изменението би било необратимо. Промяната би се извършила веднага. Но Промяна все още не е настъпила. Още се намираме в Реалността на мемоара на Малансон. Това означава, че изменението е обратимо и то ЩЕ бъде върнато.

- Какво?!

На Харлан му се стори, че отново се потапя в бурния, все по-мрачен и по-всеобхватен водовъртеж на безумния си кошмар.

- Несъмнено има някакъв начин отново да се затвори кръгът във Времето и вероятността да открием този начин очевидно е доста голяма. Докато все още съществува нашата Реалност, можем да бъдем уверени, че възможността да намерим изход от положението е все така голяма. Ако в даден момент ти или аз вземем неправилно решение, ако шансът да се затвори кръгът спадне под една определена критична величина, Вечността ще изчезне. Разбираш ли?

Харлан не беше сигурен, че му е ясно. Но и не се стараеше особено да схване нещата. Той бавно се надигна, едва се довлече до един стол и безсилно се отпусна на него.

- Смятате, че можем да върнем Купър обратно

- и да го изпратим в необходимото Време. Точно така. Ще го хванем в момента, когато слиза от капсулата, и той ще се озове в мястото на предназначението, 24-ия Век, само с няколко биочаса или в най-лошия случай няколко биодни по-възрастен. Това, естествено, също ще бъде изменение, но безспорно незначително. Реалността ще се разлюлее, моето момче, но тя няма да изчезне.

- А как ще го намерим?

- Знаем, че това е възможно, иначе Вечността нямаше още да съществува. Но как точно да постъпим, именно тук ми е необходим твоят съвет; затова и положих толкова усилия да те привлека на своя страна. Ти си специалистът по предисторическите Времена. Ти трябва да отговориш на този въпрос.

- Не мога - простена Харлан.

- Можеш - настояваше Туисъл.

Изведнъж гласът на стареца зазвуча бодро - годините му сякаш се бяха стопили, от умората нямаше и следа. Очите му заблестяха с огъня на борбата и той размаха запалената цигара като копие. Дори за Харлан, чиито сетива бяха притъпени от преживяното сътресение, беше очевидно, че сега, когато битката бе започнала, Туисъл ликуваше, опиваше се от хазарта на играта.

- Да опитаме да възстановим събитието - развълнувано каза Компютърът. - Можем да го направим. Пред теб е пултът. Ти стоиш до него и очакваш сигнала. Той идва. Включваш контакта и същевременно придвижваш лоста няколко Столетия по посока към миналото. Колко?

- Казах ви, че не знам. Не знам.

- Ти може би не знаеш, но мускулите ти сигурно помнят. Застани при пулта. Постави ръката си на контакта. Стегни се. Хвани с ръце, моето момче. Сега очакваш сигнала. Ненавиждаш мен. Ненавиждаш Съвета. Ненавиждаш Вечността. Сърцето ти се къса от мъка по Нойс. Върни се мислено към този момент. Опитай се да го изживееш още веднъж. Сега отново ще пусна секундомера. Давам ти една минута да си припомниш какви чувства са те вълнували тогава и да се вживееш в ролята си.

При приближаването на нулевия момент хвани с дясната си ръка лоста точно така, както го беше хванал и тогава. След това прибери ръката си! Не връщай лоста отново назад. Готов ли си?

- Не вярвам да успея.

- Не вярваш Пресвято Време, та ти нямаш друг избор. Има ли изобщо начин да си върнеш момичето?

Нямаше. С усилие на волята Харлан си наложи да застане пред пулта. И в същия момент го завладяха чувствата, които го бяха обхванали тогава, когато реши да изпрати Вечността в небитието. Той не бе принуден да ги предизвиква по изкуствен начин. Повторението на физическите движения се бе явило като условен сигнал за тях. Тънката червена стрелка започна да се движи по циферблата.

'Може би последната минута от живота' - безпристрастно помисли той.

Минус трийсет секунди.

'Няма да боли. Това не е смърт.'

Той се опита да мисли само за Нойс.

Минус петнайсет секунди.

Нойс!

Лявата ръка на Харлан придърпа прекъсвача към един контакт.

Минус двайсет секунди.

Контакт!

Дясната му ръка се раздвижи.

Минус пет секунди. Нойс!

Дясната му ръка се придви НУЛА жи конвулсивно.

Харлан запъхтян отскочи настрана.

Туисъл доближи прибора и се надвеси над скалата.

- Двайсети Век - съобщи той. - По-точно, деветнайсет цяло, трийсет и осем стотни.

- Не знам - сподавено изрече Харлан. - Опитах се възможно най-точно да възпроизведа усещанията си, но беше различно. Знаех какво правя и в това бе цялата разлика.

- Разбирам, разбирам - каза Туисъл. - Напълно възможно е да се заблудиш. Ще считаме този опит за първо приближение.

Той замълча един миг, като мислено пресмяташе нещо. После започна да вади един джобен анализатор от калъфа му, но размисли и го пъхна обратно вътре, без изобщо да го ползва.

- Да ги порази Времето всички тези десетични знаци! Приемаме, че вероятността да си го изпратил във втората четвъртина на 20-ия Век е 0,99. Да кажем някъде между 19,25 и 19,50. Така добре ли е?

- Не знам.

- Е, слушай ме сега внимателно. Ако аз взема твърдо решение да съсредоточа издирванията си само в този отрязък на Времето, като изключа всички други възможности, и ако се окаже, че съм се заблудил, ще загубим последния шанс да затворим кръга във Времето и Вечността ще изчезне. Решението, само по себе си, се явява критичната точка, Минималната Необходима Промяна, М. Н. П., която е достатъчна, за да извика Промяната. Сега аз взимам решението. Решавам твърдо

Харлан предпазливо се огледа наоколо, като че Реалността бе станала толкова неустойчива, че би могла да рухне при едно рязко обръщане на главата.

- Абсолютно съм уверен в съществуването на Вечността - каза той.

(Със своето спокойствие Туисъл го бе заразил дотолкова, че гласът, с който Харлан изрече тези думи, прозвуча твърдо дори и в собствените му уши.)

- Значи Вечността още съществува - сухо и делово продължи Туисъл - и следователно ние сме взели правилно решение. Засега нямаме повече работа тук. Предлагам да преминем в моя кабинет, а мястото ни да заемат членовете на Специалния Комитет към Съвета. Нека се скитат из залата, ако това им доставя удоволствие. Те смятат, че проектът е завършил благополучно. Ако претърпим неуспех, те никога няма да узнаят това. И ние - също.

Туисъл внимателно разгледа цигарата си от всички страни и каза:

- Въпросът, който сега стои пред нас, е следният: какво ще предприеме Купър, когато открие, че се е озовал в друго Столетие?

- Не знам.

- Едно нещо е ясно. Той е умен момък, интелигентен, с въображение, нали?

- Естествено, та той е Малансон.

- Именно. И той също се беше замислял над възможността да не попадне в определеното Столетие.

Един от последните му въпроси бе: 'Какво би станало, ако не попадна в необходимото Време?' Спомняш ли си?

- Е, и какво от това?

Харлан нямаше представа накъде клони Туисъл.

- Следователно вътрешно той е подготвен за такава възможност. Ще предприеме нещо. Ще се опита да се свърже с нас, да улесни по някакъв начин работата ни по издирването. Не забравяй, че част от живота си той е бил Вечен. Това е много важно.

Туисъл изпусна едно кълбенце дим, разби го с пръст и внимателно проследи как струйките се свиваха и изчезваха.

- За Купър няма нищо странно в идеята да се изпрати съобщение през стотици Столетия - продължи Туисъл. - Той едва ли ще се примири с мисълта, че е безвъзвратно загубен във Времето. Та Купър знае, че ще го търсим.

- Но как би могъл той да ни съобщи нещо, когато в 20-ия Век няма капсули, а до създаването на Вечността има да изтече още много вода? - запита Харлан.

- Говори в единствено число! Не на 'нас', а на ТЕБ, Техник, на ТЕБ. Ти си нашият специалист по предисторическата епоха. Естествено е Купър да стигне до извода, че само ти ще можеш да откриеш следите му.

- КАКВИ следи, Компютър?

Туисъл се вгледа в Харлан и проницателното му старческо лице се сбърчи.

- В самото начало смятахме да оставим Купър в предисторическата епоха. Той не е съоръжен със защитна обвивка във вид на поле от биовреме. Целият му живот като че е вплетен в тъканта на Времето и той ще остане в това положение, докато ние с теб не обърнем изменението. Също така вплетени в тази тъкан са и всякакви предмети, знаци или съобщения, които той би могъл да остави за нас. Когато сте изучавали 20-ия Век, несъмнено сте ползвали някакви специални източници. Документи, архивни материали, филми, старинни предмети, справочници, с една дума - автентични материали от самата епоха.

- Естествено.

- И той ги е изучавал заедно с вас?

- Да.

- А нямаше ли сред тези материали някои, които ти специално предпочиташе; такива, които Купър би могъл да разчита, че познаваш най-детайлно, така че можеш лесно да откриеш в тях и минимално сведение, отнасящо се до него?

- Сега чак разбирам накъде клоните - каза Харлан и се замисли.

- Е! - нетърпеливо запита Туисъл.

- Това може да бъде само моят ежеседмичник; почти съм сигурен. Ежеседмичните списания са се ползвали с голяма популярност в началото на 20-ия. Аз имам почти всички броеве на един от тях, който води началото си от първите години на 20-ия и достига почти до края на 22-ия Век.

- Това е добре. А мислиш ли, че съществува някакъв начин Купър да помести своето съобщение в този ежеседмичник? Имай пред вид, че той знае, че четеш това списание и го познаваш на пръсти.

- Едва ли - поклати глава Харлан. - Тези списания са имали маниерен стил. Не може да се каже, че са обхващали много сфери от живота, нито пък че са се отличавали с особена обективност; по-скоро те са носели случаен характер. Би било трудно или почти невъзможно да разчиташ, че ще ти поместят определено съобщение, и то в желания от теб вид. Така че известието от Купър може да се появи в списанието съвсем изопачено. Дори ако той успее да получи място в някоя редакция, което е доста невероятно, пак не може да бъде сигурен, че дописката му ще мине през многобройните редактори без каквито и да било съкращения или изменения.

- Заклевам те във Вечността, помисли добре! - възбудено настояваше Туисъл. - Съсредоточи цялото си внимание върху този ежеседмичник. Представи си, че ти сам си Купър, с неговото образование и възпитание, и се намираш в 20-ия. Ти си този, който си обучавал момчето, Харлан. Ти си формирал мисловната му нагласа. И така, какво ще предприеме той? Как ще постъпи, за да застави списанието да помести съобщението му, без да промени и една дума в него?

Харлан широко разтвори очи.

- Реклама!

- Какво? Какво?

- Реклама. Платено обявление, което се помества в същия вид, в който е било предадено. Ние с Купър няколко пъти обсъждахме въпросите, свързани с рекламата.

- Ах, да, да. Нещо подобно имаше и в 186-ия - каза Туисъл.

- Не е същото. През 20-ия Век е разцветът на рекламата. Нивото на културата

- Да се върнем към конкретното рекламно обявление - припряно го прекъсна Туисъл. - Какво може да бъде то?

- И аз бих желал да знам това.

Туисъл се загледа в горящия край на цигарата си, като че очакваше някакво вдъхновение от нея.

- Той не може да действува открито. Не може да напише: 'Купър от 78-ия Век е захвърлен в 20-ия и вика Вечността'

- А защо си така уверен в това?

- Съвършено невъзможно е. Подобно съобщение, публикувано в 20-ия Век, още по-сигурно би разкъсало Малансоновия кръг, отколкото някое погрешно действие от наша страна. Но ние сме още тук - следователно през целия си живот в текущата Реалност на 20-ия Купър не е допуснал нито една подобна грешка.

- А освен това - продължи Харлан, като се отказа от цялата тази кръгова казуистика, която като че ли съвсем не смущаваше Туисъл - никоя редакция не би се съгласила да помести обявление, което би й се видяло безумно или безсмислено. Те биха заподозрени мошеничество или друго незаконно деяние и няма да искат да се обвързват. Така че Купър не би могъл да напише обявлението си на Единен Междувременен Език.

- Да, трябва да е нещо много хитро и прикрито - каза Туисъл. - Ще му се наложи да използва някакъв вид алегория. Обявлението му ще трябва да изглежда напълно обичайно за всички хора от праисторическото общество. Напълно нормално! И в същото време то трябва да съдържа нещо очевидно за нас, които определено знаем какво търсим. Нещо съвсем очевидно; някакъв детайл, който от пръв поглед се хвърля в очи, защото обявлението ще се издирва всред безброй подобни реклами. Колко ГОЛЯМО смяташ, че може да бъде то, Харлан? Скъпи ли са тези обявления?

- Мисля, че са доста скъпи.

- И Купър сигурно ще трябва да спестява дълго, за да събере необходимата сума. Пък и без това съобщението трябва да е малко, за да не привлече излишни подозрения. Помисли, Харлан. Какъв размер може да има то?

- Половин колонка - показа с ръце Харлан.

- Колонка?

- Вижте, тези списания са се печатали на хартия. Текстът се е разполагал в колонки.

- Да, да. В съзнанието ми литературата винаги някак се асоциира само с филмите Ето, вече получихме още едно първо приближение от друг характер. Трябва да търсим рекламно обявление от половин колонка, което още на пръв поглед ще ни докаже, че го е поместил човек от друго Столетие (по-късно във Времето, естествено) и което при все това е толкова обичайно за хората от 20-ия Век, че никой не би могъл да забележи нещо странно или подозрително в него.

- А ако не го намеря? - запита Харлан.

- Ще го намериш. Вечността съществува, нали? Докато тя съществува, ние сме на верен път. Апропо, можеш ли да си спомниш при заниманията си с Купър да си попадал на някое подобно рекламно обявление? Не ти ли е направило впечатление, дори и само за секунда, нещо особено, необикновено, някакво неуловимо вътрешно несъответствие?

- Не.

- Не е нужно да отговаряш веднага. Поразмисли пет минути.

- Няма смисъл. Когато разглеждахме тези списания с Купър, той още не се намираше в 20-ия Век.

- Ех, моето момче, за какво ти е тази глава? Опомни се, моля те. Като си изпратил Купър в 20-ия, ти си извършил изменение. Това още не е Промяна; не е и необратимо изменение. Но съществуват промени с малко 'п', или микропромени, както ги наричат Компютрите. В момента, в който Купър е бил изпратен в 20-ия, съобщението се е появило в съответния брой на списанието. Твоята собствена Реалност е претърпяла микропромяна в такъв смисъл, че сега съществува много по-голяма вероятност да спреш погледа си върху страницата с рекламно обявление, отколкото е съществувала в предидущата Реалност. Разбираш ли?

Главата на Харлан отново се замая от лекотата, с която Туисъл се провираше както през джунглата на темпоралната логика, така и през 'парадоксите на Времето'. Той поклати разстроено глава.

- Не си спомням нищо подобно.

- Добре тогава. Да оставим това настрана. Къде съхраняваш архива с тези списания?

- Възползвах се от особеното положение на Купър и построих специална библиотека с Две Секции.

- Чудесно - каза Туисъл, - да отидем там. НЕЗАБАВНО!

Туисъл дълго и удивено разглеждаше старите подвързани томове в библиотеката на Харлан и след това свали от полицата един от тях. Те бяха толкова стари, че се бе наложило изтънялата хартия да се съхранява по специални начини и въпреки това прозрачните страници скърцаха под недостатъчно ловките ръце на Туисъл.

Харлан потръпна като от болка. В друго време той би заповядал на Туисъл да се отдръпне от полиците; какво от това, че беше Старши Компютър?

Старецът напрегнато прелистваше скърцащите страници и беззвучно изговаряше архаичните думи.

- Това е английският, за който толкова говорят езиковедите, нали? - запита той, като почука с пръст една страница.

- Да. Английски - промърмори Харлан.

Туисъл върна тома на мястото му.

- Тежко и неудобно.

Харлан вдигна рамене. Разбира се, в повечето Столетия на Вечността филмокнигите се ползваха с популярност. А някъде дори, там, където техниката бе особено усъвършенствувана, записките се извършваха на молекулярно равнище. И все пак печатът и хартията не бяха нещо нечувано.

- Книгопечатането е по-евтино, отколкото филмите - отвърна той.

Туисъл потърка брадичката си.

- Възможно е. Но да пристъпим към работа, а?

Той свали друг том от полицата, разтвори го напосоки и се зае да съзерцава страницата със странна настойчивост.

'Нима разчита, че щастието ще му се усмихне веднага?' - помисли си Харлан.

Очевидно догадката му бе вярна, защото Туисъл, срещнал удивения му поглед, почервеня от смущение и върна книгата на мястото й.

Харлан извади първия том от 25-ото Сантистолетие на 20-ия Век и започна методично да прелиства страниците му. Движеха се само очите и дясната му ръка. Цялото тяло на Техника бе застинало в напрегната съсредоточеност.

През дълги промеждутъци от биовреме, които се сториха безконечни на Харлан, той ставаше и като си мърмореше нещо под носа, се пресягаше да вземе друг том. В тези кратки паузи пред него обикновено се озоваваше чаша кафе или сандвич.

- Вашето присъствие тук е безполезно - унило каза Харлан.

- Преча ли ти? - запита направо Туисъл.

- Не.

- Тогава ще остана - промърмори Компютърът.

Той ставаше, отиваше до полиците с книгите, взираше се безпомощно в подвързиите им, обхождаше стаята от единия й край до другия и се връщаше на мястото си. Една след друга догаряха многобройните му цигари, като понякога опърляха пръстите му, но той не забелязваше това.

Биоденят беше към своя край.

Сънят бе недостатъчен и неспокоен. На сутринта, в паузата между два тома, помайвайки се над последната си глътка кафе, Туисъл замислено продума:

- Понякога се чудя защо не се отказах от званието Компютър след случая с моето разбираш какво искам да кажа.

Харлан кимна..

- Мислех да го направя - продължи старецът. - Много ми се искаше да го направя. Цели биомесеци аз отчаяно се надявах, че вече няма да ми се наложи да имам работа с никакви Промени. У мен се появи болезнено отвращение към тях. Започнах дори да се замислям дали имахме право да извършим тези Промени. Забавно, докъде могат да доведат човека емоциите! ТИ познаваш праисторията, Харлан. Знаеш какво е представлявала тя сама по себе си. Реалността тогава се е развивала сляпо по линията на най-голямата вероятност. Ако тази максимална вероятност е означавала някаква епидемия или десет Столетия робство, упадък на културата или дори да потърсим нещо действително ужасно - или дори атомна война, стига подобно събитие да беше възможно в предисторическата епоха, то, да ме порази Времето, всичко това СЕ Е СЛУЧВАЛО. Нищо не е било в състояние да го възпре.

Но възникването на Вечността постави край на тези неща. От 28-ия Век нататък подобни случаи не се срещат в историята. Пресвято Време, та ние издигнахме нашата Реалност на ниво на благоденствие, далеч надхвърлящо всичко, което хората в Първобитното общество са могли да си представят; ако не беше намесата на Вечността, вероятността човечеството да достигне това ниво би била нищожно малка.

'Накъде ли клони? - засрамено си помисли Харлан. - Може би иска да ме застави да работя още по-усилено? Та аз и без това правя всичко, което съм в състояние.'

- Ако сега изпуснем тази възможност - продължаваше Туисъл, - Вечността ще изчезне, и най-вероятно - безвъзвратно. Чрез една грандиозна Промяна Реалността ще се измени по посока на максималната вероятност и аз съм сигурен, че това ще означава атомна война и гибелта на цялото човечество.

- Мисля, че е време да се заема със следващия том - каза Харлан.

- Колко много има още! - безпомощно възкликна Туисъл през следващата пауза. - Дали няма някакъв по-бърз начин?

- Кажете какъв. На мен лично ми се струва, че съм длъжен да прегледам всяка страница, и то от началото до края. Просто не е по силите ми да върша това по-бързо, отколкото го правя.

Той продължи да обръща методично страниците.

- За днес - толкоз! - каза Харлан. - Буквите започват да се размазват пред очите ми и това означава, че е време за сън.

Завършваше вторият биоден.

На третия биоден от издирването в десет часа и двайсет и две минути по Единното Биовреме, Харлан изумено спря погледа си върху една страница и тихо каза:

- Ето го.

- Кое? - не разбра Туисъл.

Харлан вдигна глава: лицето му бе изкривено от удивление.

- Знаете ли, просто не вярвах в това. Да ме порази Времето, аз нито за минута не ви повярвах истински и дори това, което разправяхте за рекламните съобщения и списанията, ми се струваше 'бабини деветини'.

Чак сега Туисъл разбра.

- ТИ СИ ГО НАМЕРИЛ!

Той се хвърли върху Харлан и конвулсивно се вкопчи с треперещи пръсти в дебелия том.

Харлан рязко издърпа книгата от ръцете му, затвори я с трясък и я скри зад гърба си.

- Един момент. И без това ВИЕ не можете да го намерите, дори и да ви покажа страницата.

- Какво правиш? - пронизително изпищя Туисъл. - Та ти отново го изгуби.

- Не съм го изгубил. Знам точно къде се намира. Но първо

- Какво първо?

- Компютър Туисъл, остана ни да уредим една незначителна подробност. Вие ми казахте, че ще ми върнат Нойс. Върнете ми я още сега. Искам да я видя.

Туисъл удивено впери поглед в Харлан; изтънялата му бяла коса бе в пълен безпорядък.

- Шегуваш ли се? - запита той.

- Не - рязко отвърна Харлан. - Не ми е до шега. Вие ме уверявахте, че ще уредите всичко А може би ВИЕ се шегувате. Обещахте ми, че ще ми върнат Нойс.

- Да, обещах. Въпросът е решен.

- Тогава покажете ми я жива и невредима.

- Просто не мога да те разбера. Та аз не съм я скрил някъде тук. Нито аз, нито някой друг. Тя си стои в далечното бъдеще, в Сектора, който Финдж бе посочил в своето донесение. Никой и с пръст не я е докоснал. Пресвято Време, нали ти казах, че е в безопасност.

Харлан втренчи поглед в стареца и почувствува, че нервите му се обтягат като корабни въжета.

- Това е игра на думи - задавено каза той. - Добре, тя е в далечното бъдеще, в упоменатия в донесението на Финдж Сектор, но какво ме грее мен това? Свалете бариерата от Времето в 100000-ия.

- Да сваля какво?

- Бариерата. Капсулата не може да мине през нея.

- Но ти изобщо не си споменавал подобно нещо - буйно реагира Туисъл.

- Нима? - запита Харлан крайно удивен.

Наистина ли не бе казал нищо конкретно? Та той бе мислил само за това през всичките тези дни. Никога ли не беше отворил дума за него? Съвсем не можеше да си спомни. Отново се ожесточи.

- Добре - рязко изрече той. - Казвам ви го СЕГА. Свалете я.

- Но това е невъзможно. Бариера, непроницаема за капсулата? Бариера на Времето?

- Искате да кажете, че не сте я поставили лично вие?

- Не съм. Кълна се във Времето.

Харлан почувствува, че пребледнява.

- Тогава тогава Значи това е работа на Съвета. Те са знаели всичко и са взели мерки от своя страна, независимо от вас и и тогава - кълна се във Времето и Реалността! - ще има много да чакат обявлението, Купър, Малансон и всичко, свързано с Вечността. Няма да получат нищо. Нищичко.

- Чакай! Чакай! - Туисъл в отчаяние задърпа Харлан за лакътя. - Овладей се, моето момче. Размисли, размисли добре. Съветът не е поставял никаква бариера.

- Тя е там.

- Но те не биха могли да поставят такава блокировка. Никой не може да го направи. Теоретически е невъзможно.

- Значи има неща от теорията, които вие не знаете. Бариерата съществува.

- Аз знам повече от всички членове на Съвета и твърдя, че подобно нещо е изключено.

- Но фактът е налице.

- Ако наистина е така, то

И Харлан изведнъж забеляза някакъв жалък страх в очите на Туисъл; страх, какъвто не беше видял у стареца дори когато той за пръв път чу, че Купър не е бил изпратен в определеното Столетие и че гибел заплашва Вечността.

16. Скритите Столетия

Ендрю Харлан разсеяно следеше как върви работата. Изпълнителите вежливо не го забелязваха, защото бе Техник. При обикновени обстоятелства той изобщо нямаше да погледне към тях, понеже те бяха Обслужващ Персонал. Но сега той ги наблюдаваше и се чувствуваше толкова нещастен, че изведнъж се улови, че изпитва чувство на завист към тях.

Сивокафявата униформа и черните нашивки с червена зигзагообразна стрела издаваха принадлежността им към Отдела на междувременния превоз.

С помощта на сложна апаратура те проверяваха Темпоралните двигатели на капсулата и степените свръхсвобода по временното протежение на Каналите. Харлан предполагаше, че теоретическите им познания по темпорално инженерство не са големи, но беше очевидно, че те владееха работата си до съвършенство.

В училище Харлан не беше научил почти нищо за Персонала по Поддържането. Или по-точно казано - не беше пожелал да узнае каквото и да било за него. Та там изпращаха само най-посредствените Ученици. 'Професията на неспециалистите', както деликатно я наричаха, бележеше всички, които я упражняваха, с клеймото на провала за цял живот и затова средният Ученик се стараеше дори да не мисли за подобна възможност.

Но сега, като наблюдаваше Работниците, Харлан дойде до извода, че техният труд е тих и спокоен и че те са по свой начин щастливи.

И защо не? Та те бяха десет пъти повече от Специалистите, 'истинските Вечни'. Те имаха свое общество, свои квартали, свои развлечения. Техният работен ден не превишаваше определено число биочасове и никой не ги гледаше накриво, ако не посвещаваха свободното си време на своята професия. За разлика от Специалистите те имаха възможност да се занимават с литература и драматизации на стереокиното, подбрани от различни Реалности.

И в края на краищата, те бяха по-съвършените личности. Животът на Специалистите бе неспокоен и предвзет, някак изкуствен в сравнение с приятното и просто съществувание, което водеха Работниците по Обслужването.

Те, Работниците, бяха и фундаментът, върху който се крепеше Вечността. Странно как този очевиден факт не бе направил впечатление на Харлан още по-рано. Те ръководеха доставките на вода и продоволствия от Времето, унищожаваха отпадъците, обслужваха електроцентралите. Те обезпечаваха безотказната работа на сложния механизъм на Вечността. Дори ако в един ден бяха поразени на място всички Специалисти, Работниците биха могли и по-нататък да поддържат съществуването на Вечността. Но ако Работниците изчезнеха, Специалистите би трябвало или в някакви си няколко дни да избягат от Вечността, или да загинат най-безславно.

Как се отнасят Работниците към невъзможността да се върнат в родното Време, към забраната да имат съпруги и деца? Те не знаеха бедност и болест; не ги заплашваха Промените в Реалността; но беше ли това достатъчна компенсация в техните очи? Имаше ли изобщо някой, който да се интересува от мнението им, когато се обсъждаха важни въпроси? Харлан почувствува, че в него се разгаря пламъкът на бореца за социална справедливост.

Нишката на мислите му бе прекъсната от появата на Старши Компютър Туисъл. Те се разделиха преди час, когато Работниците вече бяха пристъпили към действие. Запъхтян, Туисъл подтичваше и видът му бе още по-измъчен, отколкото преди.

'Как ли издържа? - помисли си Харлан. - Та той е вече стар човек!'

Туисъл се огледа наоколо бързо като птичка. При появата му Работниците механически се изправиха почтително.

- Е, има ли някаква неизправност в Каналите на Времето? - запита той.

- Всичко е наред, сър - отвърна един от Работниците. - Пътят е чист, а интензивността на полето е нормална навсякъде.

- Всичко ли проверихте?

- Да, сър. Целия интервал, който се обслужва от нашия Отдел.

- Свободни сте - каза Туисъл.

Думите му прозвучаха като категорична заповед - незабавно да бъде опразнен теренът. Работниците се поклониха с уважение, обърнаха се и забързано излязоха.

Туисъл и Харлан останаха сами сред Каналите на Времето.

- Почакай ме тук - помоли Туисъл.

Харлан поклати глава в знак на несъгласие.

- Трябва да дойда с вас.

- Не може да не разбираш! - опитваше се да го склони Туисъл. - Ако нещо се случи с мен, ти знаеш как да намериш Купър. Но ако нещо се случи с теб, какво мога да направя сам аз или който и да е Вечен, или дори всички Вечни, взети заедно?

Харлан отново поклати отрицателно глава.

Туисъл постави нова цигара в устата си.

- Сенър е подозрителен - каза той. - През последните два биодни той няколко пъти се свърза с мен по видеофона. Искаше да узнае защо така изведнъж съм се уединил. Когато разбере, че по мое нареждане е проведена пълна проверка на цялото оборудване на Каналите Трябва да тръгвам, Харлан. Не мога да отлагам.

- Не ви задържам. Аз съм готов.

- Значи настояваш на своето?

- Ако няма бариера, няма да има и опасност. А дори и да има, аз вече бях там и се върнах. Какво ви плаши, Компютър?

- Просто не желая да рискувам, без да е особено наложително.

- Тогава позовете се на собствената си логика, Компютър. Решете твърдо, че аз трябва да дойда с вас. Ако след това Вечността още не е изчезнала, значи, има надежда да се затвори кръгът. Следователно ще оцелеем. Ако този ход се окаже неправилен, Вечността ще премине в небитието, но съвсем същото ще се случи и ако аз не дойда, защото без Нойс - кълна се - няма да си помръдна и пръста да измъкна Купър от бедата.

- Ще ти я доведа - каза Туисъл.

- Щом всичко е толкова просто и безопасно, не виждам защо и аз да не дойда с вас.

Бе очевидно, че Туисъл се раздираше от съмнения. На края той каза хрипливо:

- Добре тогава, да тръгваме!

И Вечността оцеля.

Изплашеното изражение в очите на Туисъл не изчезна и след като влязоха в капсулата. Той не сваляше поглед от бързо сменящите се цифри на индикатора. Дори и по-грубият уред за измерване на Килостолетията, монтиран специално за това пътуване, почукваше на минутни интервали.

- Не биваше да идваш - каза той.

- Защо? - повдигна рамене Харлан.

- Просто лошо предчувствие. Няма основателна причина. Наречи го, ако щеш, и суеверие. Страшно съм неспокоен, не мога място да си намеря.

Туисъл кръстоса ръце и пръстите му здраво се преплетоха.

- Не ви разбирам - каза Харлан.

Компютърът сякаш чакаше именно тази покана. Той изгаряше от желание да говори, за да заглуши гласа на демона в себе си, който му навяваше най-черни мисли.

- Чуй тогава. Сигурно сега ще ти стане ясно - каза Туисъл. - Ти си специалистът по праистория. Колко време е съществувал човекът в предисторическата епоха?

- Десет хиляди Столетия - отвърна Харлан. - Максимум петнайсет хиляди.

- Така. И за това време той се е превърнал от човекоподобна маймуна в Хомо сапиенс. Нали?

- Да. Това го знае всеки.

- В такъв случай всеки знае колко голяма е била скоростта на еволюцията. Само петнайсет хиляди Столетия делят човекоподобната маймуна от Хомо сапиенс.

- Е, и какво от това?

- Ами това, че аз например съм се родил в 30000-ия

Харлан потрепера. Нито той, нито кой да е от хората, с които му се налагаше да контактува, знаеше откъде е родом Туисъл.

- Роден съм в 30000-ия - повтори Компютърът, а ти - в 95-ия. Дели ни интервал два пъти по-голям от цялото време на съществуванието на човека в праисторическата епоха, а с какво се отличаваме един от друг? Родил съм се само с четири зъба по-малко от твоите и без апендикс. И това изчерпва анатомическите различия между моите съвременници и теб. Обмяната на веществата ни протича почти еднакво. Най-голямата разлика се заключава в това, че клетките на твоя организъм могат да образуват стероидни ядра, а моите не могат и затова аз непременно трябва да включвам в храната си холестерин, а ти можеш да минеш и без него. Имах дете от жена, родом от 575-ия. Ето колко незначителни изменения са се извършили с човека за този огромен промеждутък от Време.

Тези разсъждения не направиха особено впечатление на Харлан. Той никога не се бе съмнявал, че по принцип човек е еднакъв в почти всички Столетия. За него това бе нещо дадено, което се разбираше от само себе си.

- Историята познава случаи, когато видът е останал непроменен в продължение на милиони Столетия - каза той.

- Но те не са много. И освен това налице е фактът, че възникването на Вечността бележи края на човешката еволюция. Просто чиста случайност? Над този въпрос се замислят само малцина от рода на Сенър, а аз никога не съм бил Сенър. Винаги съм смятал хипотезите за празна работа. Ако един проблем не може да се реши с помощта на Кибермозъка, значи Компютърът няма право да си губи биовремето с него. И все пак, когато бях по-млад, понякога се замислях

'Това може би си заслужава да се изслуша' - помисли си Харлан.

- Над какво? - попита гласно той.

- Замислях се понякога какво ли е представлявала Вечността веднага след основаването й. Тя е обхванала само няколко Столетия между 30-те и 40-те и хората са се занимавали предимно с междувременна търговия. Те са се интересували от възстановяването на горите, износа на почва, прясна вода, доброкачествени химикали. Животът е бил прост в онези дни. Но след това те са открили Промените в Реалността. Старши Компютър Хенри Уодсмън с присъщия му драматичен маниер, за който всички сме чели и чували, е предотвратил цяла война, като повредил спирачката на автомобила на един конгресмен. След този случай центърът на тежестта във Вечността все повече и повече се измествал от търговията към Промените в Реалността. Защо?

- Много ясно. За благото на човечеството - каза Харлан.

- Да, да. Обикновено и аз мисля така. Но сега говоря за моите кошмари. Ами ако съществува и друга причина, неизказана, подсъзнателна? Човек, който има възможност да се премести в безкрайно далечното бъдеще, може да срещне там хора толкова по-съвършени от него, колкото той самият е изпреварил човекоподобната маймуна в развитието си. Не е ли така?

- Може би. Но хората си остават хора

- дори и в 70000-ия. Да, знам. А това не е ли свързано с нашите Промени в Реалността? Ние изхвърлихме всичко необичайно. Даже съществуването на родното място на Сенър е непрекъснато под въпрос с неговите обезкосмени създания, макар че те са съвсем безобидни. Ами ако ние, независимо от всичките ни честни и искрени намерения, сме попречили на еволюцията на човешкото развитие само защото не ИСКАМЕ да се срещнем със свръхчовеците?

Но и тези разсъждения не направиха кой знае какво впечатление на Харлан.

- Ако е така, добре - отвърна доста безучастно Техникът. - Какво значение има това?

- Но ако все пак съществуват свръхчовеци в далечното бъдеще, което е недостъпно за нас? Ние контролираме Времето само до 70000-ия. По-нататък лежат Скритите Столетия! Но защо са 'скрити'? Може би защото еволюиралото човечество не желае да има работа с нас и затова не ни пуска в своето Време? Защо им позволяваме да останат 'скрити'? Може би защото и ние не искаме да се занимаваме с тях и след като веднъж сме претърпели поражение, сме се отказали дори от всякакви по-нататъшни опити? Аз не твърдя, че ние съзнателно се ръководим от тези съображения, но съзнателно или не, ние все пак се ръководим от тях.

- Нека да е така - мрачно каза Харлан. - Те са недостижими за нас, а ние - за тях. 'Живей самият ти и не пречи на другите да живеят.'

Тази максима явно направи много силно впечатление на Туисъл.

- 'Живей самият ти и не пречи на другите да живеят.' Но ние постъпваме точно обратното. Извършваме Промени, чието въздействие се разпростира само върху определен брой Столетия, след което то затихва под влияние на темпоралната инерция. Сигурно си спомняш, че на закуската Сенър говори за този ефект като за една от неразрешимите загадки на Времето. Според него излизаше, че всички тези данни са чиста статистика. Някои Промени въздействуват върху повече Столетия, а други - върху по-малко. Теоретически съществуват Промени, които могат да обхващат най-различен брой Столетия; сто, хиляда, дори сто хиляди. Хората от далечното бъдеще в Скритите Столетия може би знаят това. Да предположим, че тях ги безпокои възможността един ден някоя Промяна да обхване цялата епоха чак до 200000-ия.

- Какъв смисъл има сега да се тревожим за това? - запита Харлан с вид на човек, който имаше много по-големи грижи.

- Но да предположим - продължи Туисъл шепнешком, - че техните безпокойства не са били особено сериозни, докато Секторите в Скритите Столетия оставаха празни. За тях това е служело като доказателство, че нямаме агресивни намерения. И изведнъж това примирие, или наречи го както искаш, е нарушено и някой се заселва отвъд 70000-ия. Ами ако те са сметнали това за първия признак на едно сериозно нашествие? Те могат да ни отделят от своето Време, следователно развитието на науката при тях е на много по-високо ниво, отколкото при нас. А нищо чудно да са в състояние да направят и това, което ни се струва невъзможно - да поставят бариера на Каналите на Времето, като ни отделят

Ужасен Харлан скочи на крака.

- Нойс е в ТЕХНИ ръце?!

- Не зная. Това е само хипотеза. Може би не е имало никаква бариера. Възможно е просто капсулата ти да е била в неизправ

- Имаше бариера, имаше! - изкрещя Харлан. - И вашата хипотеза обяснява нещата. Защо не ми казахте това преди?

- Не бях сигурен - простена Туисъл. - И още се съмнявам. Не биваше дори да споменавам за тези глупави измишльотини. Но моите собствени страхове историята с Купър всичко това Но да не правим прибързани изводи, остават само няколко минути.

Той посочи с пръст индикатора на Столетията. Стрелката се движеше между 95000-ия и 96000-ия Век.

Като постави ръка върху управляващия лост, Туисъл внимателно започна да намалява скоростта на капсулата. 99000-ият бе останал зад тях. Стрелката на по-грубия индикатор застина неподвижно. По-чувствителната апаратура започна бавно да отчита номера на Столетията.

99726 99727 99728

- Какво ще правим? - едва прошепна Харлан.

Туисъл поклати глава с жест, който красноречиво призоваваше към търпение и вяра, но той изразяваше и съзнанието на Компютъра за собственото му безсилие.

99851 99852 99853

Харлан се приготви за труса на бариерата и отчаяно помисли: Нима ще трябва да се спасява Вечността само за да се получи отсрочка и да се спечели време за предстоящата борба със създанията от Скритите Столетия? Но как иначе би могъл да си върне Нойс? По-скоро назад, назад към 575-ия и там да напрегне всички сили

99938 99939 99940

Харлан затаи дъх. Туисъл още повече намали скоростта. Капсулата едва пълзеше напред. Всичките й механизми работеха безупречно и тя веднага откликваше дори и при минимално придвижване на управляващия лост.

99984 99985 99986

- Сега, сега, ето сега - несъзнателно шепнеше Харлан.

99998 99999 100000 100001 100002

Числата ставаха все по-големи и двамата мъже като в транс следяха как номерата на Столетията върху индикатора нарастваха.

Туисъл пръв се съвзе.

- Няма никаква бариера - радостно извика той.

- Но тя беше тук. Бариера имаше - откликна Харлан.

Безкрайна мъка разкъсваше сърцето на влюбения.

- А може би те са похитили Нойс и са снели бариерата, защото тя вече е изпълнила своята функция.

111394-ия!

Харлан изскочи от капсулата и извика:

- Нойс! Нойс!

В неясен синкоп ехото резонира в стените на пустия Сектор и замря.

Туисъл слезе по-спокойно и извика след по-младия човек:

- Харлан, почакай!

Напразно! Харлан стремително летеше през празните коридори към онази част на Сектора, където те с Нойс си бяха устроили някакво подобие на дом.

За миг през ума му мина, че можеше да се срещне с някой от 'еволюиралите хора', както Туисъл ги наричаше, и изведнъж той усети как го полазиха студени тръпки, но страстното желание да намери Нойс се оказа по-силно от страха му.

- НОЙС!

И внезапно, преди още да се увери, че наистина я е видял, тя се озова в обятията му, обгърна с ръце шията му, притисна се с цялото си тяло към него и опря бузата си в рамото му, а тъмната й мека коса нежно галеше брадичката му.

- Ендрю - шепнеше тя, като се задъхваше в прегръдките му. - Къде беше? Дълго време все те нямаше и нямаше и аз вече започнах да се плаша.

Харлан я отстрани малко от себе си и започна да й се любува с жадно възхищение.

- Всичко наред ли е при теб?

- При МЕН - да. Но се уплаших да не ти се е случило нещо неприятно

Нойс изведнъж прекъсна мисълта си и в очите й проблесна ужас.

- Ендрю! - едва можа да промълви тя.

Харлан стремително се обърна.

Но това беше само Туисъл, запъхтян от бързия ход.

Вероятно изражението на лицето на Харлан поуспокои Нойс, защото тя запита с по-хладнокръвен глас:

- Познаваш ли го, Ендрю? Той с теб ли е?

- Не се безпокой - отвърна Харлан. - Това е моят шеф, Старши Компютър Лейбан Туисъл. Той знае всичко.

- Старши Компютър?!

Нойс стреснато се дръпна назад. Туисъл бавно се приближи към нея.

- Аз ще ти помогна, дете мое. Ще ви помогна и на двамата. Дадох дума на Техника, но той не иска да ми повярва.

- Моля да ме извините, Компютър - резервирано каза Харлан все още без особено разкаяние.

- Простено ти е - отзова се веднага Туисъл.

Нойс стеснително и след доста двоумене му позволи да я хване за ръка.

- Кажи ми, моето момиче, добре ли живееше тук?

- Безпокоех се.

- И никой ли не е идвал, откакто Харлан е заминал?

- Н не, сър.

- Никой? Ни жива душа?

Тя поклати отрицателно глава и погледна Харлан въпросително с тъмните си очи.

- Защо питате?

- Просто така, моето момиче. Нелепа приумица. Да вървим, ще те върнем в 575-ия.

На връщане Ендрю Харлан постепенно потъна в неспокойни и дълбоки размисли. Той дори не погледна индикатора, когато минаха 100000-ия, и Туисъл високо и облекчено изсумтя, като че до последната минута се бе боял да не попадне в капан.

Харлан почти не се помръдна и когато ръката на Нойс се плъзна в неговата и в отговор той почти машинално бе стиснал пръстите й.

След като Нойс бе заспала в една съседна стая, разкъсващото нетърпение на Туисъл достигна кулминационната си точка.

- А сега - обявлението, моето момче! Аз удържах на думата си. Любимата ти е вече с теб.

Мълчаливо, все още зает със собствените си мисли, Харлан разтвори лежащия върху бюрото том. Намери необходимата му страница.

- Всичко е много просто - каза той, - но е написано на английски. Ще ви го прочета първо буквално, а след това ще ви го преведа.

Малкото рекламно обявление заемаше горния ляв ъгъл на страница трийсета. На фона на щрихованата рисунка бяха напечатани няколко думи с големи семпли букви:

АКЦИИТЕ НА

ТЪРГОВСКИТЕ СДЕЛКИ -

ОБЕКТ НА

МЪЛВАТА

Под него с малки букви бе написано: 'Ежеседмичен бюлетин за абонати в провинцията. Пощенска кутия 14, Денвър, Колорадо.'

Туисъл напрегнато изслуша превода на Харлан и видимо се разочарова.

- Какво е това 'акции'? - запита той. - Какво са искали да кажат с това?

- Борсата - нетърпеливо отвърна Харлан. - Система, съгласно която частният капитал се влага в дадено търговско предприятие. Но не в това е работата. Нима не виждате щрихованата рисунка, на фона на която е отпечатано рекламното обявление?

- Виждам я. Гъбовиден облак от взрив на атомна бомба. Опит да се привлече вниманието. Е, и?

- Да ме порази Времето! - избухна Харлан. - Но какво ви става, Компютър? Погледнете датата на изданието.

Той посочи един малък ред на самия връх на страницата, отляво на номера й: 28 март, 1932 година.

- Това едва ли се нуждае от превод. Цифрите са почти същите като в Единния Междувременен Език и вие сам виждате, че това е 19.32-ият Век. Нима не знаете, че в това Време нито едно живо същество още не е видяло гъбовидния облак? Никой не би могъл да го нарисува така точно освен

- Почакай, почакай. Та това е само една щрихована шаблонна рисунка - каза Туисъл, като се стараеше да запази спокойствие. - Може би приликата с гъбовидния облак е случайно съвпадение?

- Случайно съвпадение? Бихте ли хвърлили още един поглед върху формулировката на обявлението?

Почти изгубил търпение, Харлан заби пръсти в четирите кратки реда, на които бе поместена рекламата.

- 'Акциите на - Търговските сделки - Обект на - Мълвата.' Както виждате, началните букви образуват думата АТОМ, което е английското наименование за атом. И това ли е случайно съвпадение? Не, не е. Нима не виждате, Компютър, че това обявление удовлетворява всички поставени от самия вас условия? То мигновено прикова вниманието ми.

Купър е знаел, че е невъзможно да пропусна подобен анахронизъм. Същевременно за човек от 19,32-ия Век в него няма никакъв скрит смисъл.

Така че това съобщение би могло да се помести само от Купър. То е и неговото послание до нас. Знаем положението му във Времето с точност до една седмица. Имаме и пощенския му адрес. Единственото нещо, което може да се направи, е да се последва Купър. В цялата Вечност има само един човек с достатъчно познания за предисторическата епоха, за да открие в нея Купър - това съм аз.

- И ти си съгласен да го последваш? - лицето на Туисъл светна от облекчение и щастие.

- Съгласен съм - при едно условие.

- Отново условия? - намръщи се Туисъл, внезапно възвърнал си нормалното самочувствие.

- Условието е същото. Не искам нищо повече. Нойс трябва да е в безопасност. Тя ще дойде с мен. Няма да я оставя тук.

- Ти ОЩЕ не ми вярваш? Измамих ли те досега? Какво все още те безпокои?

- Само едно нещо, Компютър - мрачно отвърна Харлан. - Едно единствено. На 100000-ия ИМАШЕ поставена бариера. Защо? Това е, което още не ми дава покой.

17. Кръгът се затваря

Тази мисъл непрекъснато го преследваше. В суматохата на подготовката за отпътуването времето неусетно летеше, но с всеки изминат ден тревогата на Харлан нарастваше. Отначало тя се вмъкна между него и Туисъл, а след това и между него и Нойс и в отношенията им настъпи отчуждение. Дори денят на самото заминаване не можа да изтръгне Харлан от състоянието на мрачна замисленост.

Когато Туисъл се завърна изтощен от едно заседание на Специалния Комитет към Съвета, Харлан едва можа да се насили да прояви поне минимален интерес към разискванията.

- Как мина? - запита той.

- Не беше от най-приятните разговори - уморено отвърна Туисъл.

Техникът бе готов да се задоволи с този отговор, но за да запълни паузата, промърмори:

- Надявам се, не сте им разказали за

- Не съм, не съм - раздразнено каза Туисъл. - Не им казах нито за момичето, нито за твоята роля в историята с Купър. Заявих, че вината е била в неизправността на механизмите - просто неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Поех цялата отговорност върху себе си.

Колкото и да бе обременен със своите черни мисли, Харлан все пак почувствува известно угризение на съвестта.

- Тази работа едва ли ще остане без последствия и за вас.

- Засега ръцете на Съвета са вързани. Ще трябва да изчакат, докато грешката бъде поправена. Дотогава не могат да ме докоснат. Ако се провалим, никой на никого не може нито да помогне, нито да навреди. Ако успеем, самата победа ще пледира за мен. Ако ли пък не - старецът вдигна рамене. - Аз и без това смятам след приключването на тази работа да се оттегля от активна дейност.

Туисъл говореше с привидно безразличие, но нервно мачкаше цигарата между пръстите си и я захвърли, преди да я изпуши даже до половината.

- Аз бих предпочел изобщо да не ги посвещавам в това дело, но нямаше никаква друга възможност да използваме специалната капсула за ново пътуване отвъд долната граница на Вечността - с въздишка завърши Компютърът.

Харлан се обърна с гръб към него. Мислите му отново потекоха по установените вече пътища, които дни наред бяха изцяло заети с тази грижа. Техникът смътно дочу, че Туисъл каза нещо, но едва когато Компютърът повтори въпроса си, той се сепна и дойде на себе си:

- Моля?

- Питам: готово ли е момичето ти за път? И схваща ли тя какво й предстои да направи?

- Да, разбира се. Аз й обясних всичко.

- Е, как го прие тя?

- Какво ? А, да, да хм така, както и предполагах. Не се страхува.

- Останаха по-малко от три биочаса.

- Знам.

С това разговорът приключи и Харлан отново остана насаме с мислите си и подтискащото съзнание за големия товар, който бе длъжен да поеме върху плещите си.

След като бе привършено с товаренето на капсулата и управляващите механизми бяха регулирани, Нойс и Харлан се появиха облечени вече за път. Костюмите им наподобяваха селски дрехи от началото на 20-ия Век.

Нойс бе внесла някои корекции в препоръките на Харлан относно гардероба й, позовавайки се на женската си интуиция по въпросите на облеклото и естетиката. Тя грижливо бе избрала детайли за тоалета си от рекламните картинки в съответните томове на ежеседмичника и най-внимателно беше разглеждала вещите, доставени от десетина различни Столетия.

- Ти как мислиш? - понякога се допитваше Нойс до Харлан.

- Щом става дума за женска интуиция, ти сама най-добре можеш да прецениш - вдигаше той рамене.

- Това е лош знак, Ендрю - каза тя с пресилено безгрижен тон, който прозвуча доста фалшиво. - Прекалено отстъпчив си. И изобщо, какво става с теб? Ти не си на себе си. Вече няколко дни просто не мога да те позная.

- Нищо ми няма - унило отвърна Харлан.

Когато ги видя облечени като туземци от 20-ия Век, Туисъл направи опит да каже нещо духовито:

- Пресвято Време! - възкликна той. - Какви грозни одежди са носели хората в предисторическата епоха и все пак - ужасният костюм не е в състояние да скрие красотата ти, мила моя.

Нойс му се усмихна сърдечно и Харлан, който стоеше до нея в безучастно мълчание, бе принуден да признае, че в старомодно-галантния комплимент на Туисъл имаше известна доза истина. Роклята на девойката не подчертаваше фигурата й. Гримът й бе сведен до няколко неизразителни цапвания на боя по устните и страните, а веждите й бяха грозно изписани. Великолепната й коса (това беше най-ужасното от всичко) бе безжалостно подстригана. Но въпреки това тя оставаше прекрасна.

Сам Харлан вече почти бе свикнал с неудобния колан и плътно прилепващата дреха под мишниците и в чатала, а също и с белезникавомишия цвят на грубата тъкан. И преди неведнъж му се бе налагало да облича странни костюми от други Столетия.

- В същност намерението ми беше да поставя в капсулата ръчно управление, както бяхме говорили преди - обърна се Туисъл към Харлан, - но се оказва, че това е невъзможно. За тази цел инженерите трябва да имат достатъчно мощен източник на енергия, за да са в състояние да регулират придвижването във Времето, а такива източници извън Вечността никъде няма. Единственото, което можем да направим оттук, когато ви изпратим в предисторическата епоха, е да променим локалното напрежение на Темпоралното Поле. И все пак успяхме да монтираме лост за връщане.

Той ги въведе в капсулата, проби си път между купищата снаряжения и им посочи едно малко метално лостче, което стърчеше върху вътрешната стена и нарушаваше идеално гладката повърхност.

- Цялата работа се свежда до инсталирането на един обикновен прекъсвач - каза той. - Вместо автоматически да се завърне веднага във Вечността, капсулата може да остане в предисторическата епоха неопределено време. Щом обаче пожелаете да се върнете, обръщате лоста и се озовавате пак тук. А след това - второто и, надявам се, последно пътешествие

- Второ пътешествие? - смаяно извика Нойс.

- Знаеш ли, не успях да ти обясня - обърна се Харлан към нея. - Виж, целта на сегашната експедиция е да установи точно момента на появата на Купър в 20-ия. Ние не знаем колко Време е изминало от пристигането му и публикуването на обявлението. Ще се свържем с него, като му пишем на упоменатия в съобщението пощенски адрес, и ще се постараем да си изясним минутата на пристигането му или поне да получим възможно най-точни сведения по този въпрос. След това ще можем да се върнем към същия момент, като прибавим и петнайсетте минути, през които капсулата е останала в предисторическата епоха, за да може Купър да

- Разбираш ли, не можем да изпратим капсулата в едно и също място и време в два различни момента на биовремето - намеси се Туисъл и се опита да се усмихне ободрително на Нойс.

Младата жена добросъвестно се стараеше да усвои обяснението.

- Аха - каза тя доста неопределено.

Туисъл продължи, като се обръщаше към нея:

- Когато пресрещнем Купър в момента на пристигането му, ние ще обърнем всички микроизменения. Обявлението с гъбовидния облак от атомен взрив отново ще изчезне, а сам Купър ще узнае само това, че капсулата, която е изчезнала, както ние предварително го предупредихме, изведнъж се е появила отново. Той изобщо няма да разбере, че по погрешка е бил в друго Столетие, а и ние няма да му кажем нищо по този въпрос. Ще му обясним, че сме пропуснали да му дадем някакво особено важно указание (ще скалъпим нещо), а после ни остава само да се надяваме, че той ще сметне епизода за маловажен и когато пише мемоара си, няма да упомене, че е бил изпращан два пъти в миналото.

Нойс повдигна изскубаните си вежди.

- Всичко това е доста сложно за мен - каза тя.

- Да. За съжаление.

Туисъл потри ръце и погледна Харлан и Нойс така, като че го измъчваха някакви вътрешни съмнения. След това той възвърна самообладанието си, извади нова цигара и дори успя да придаде на гласа си известна напереност:

- А сега, моето момче, желая ти успех.

Туисъл за миг стисна ръката на Харлан, кимна на Нойс и слезе от капсулата.

- Тръгваме ли вече? - попита тя, когато останаха насаме.

- След няколко минути - отвърна Харлан.

Той хвърли един кос поглед към Нойс. Тя го гледаше в очите, усмихната и безстрашна.

За момент Харлан изпита вътрешна необходимост да й отвърне със същата усмивка, но се въздържа. Та това бе чувство, а не разсъдък; инстинкт, а не мисъл. Той отмести очите си от девойката.

В самото пътуване нямаше нищо или почти нищо особено; то не се различаваше от обикновено пътуване с капсула. По едно време те почувствуваха някакво леко разтърсване, което вероятно съответствуваше на преминаването през долната граница на Вечността. То би могло да бъде просто плод на възбуденото им въображение, защото бе едва доловимо.

А след това капсулата спря в предисторическите Времена, те слязоха от нея и стъпиха в един скалист, пустинен свят, осветен от ярките лъчи на следобедното слънце. В слабото подухване на ветреца вече се чувствуваше лекото и освежително захлаждане на настъпващата нощ. Нито един звук не нарушаваше тишината. Голите скали бяха безразборно разпръснати и величествени, оцветени матово във всички нюанси на дъгата от смесите на желязото, медта и хрома. Зашеметен от великолепието на безлюдната и почти безжизнена местност, Харлан се почувствува смален и нищожен. Във Вечността, която не принадлежеше към материалния свят, нямаше слънце и дори въздухът бе вносен. Спомените от детството му бяха смътни. А при Наблюденията си в различните Столетия той имаше работа само с хората и техните градове. Никога в живота си не бе виждал ТАКОВА нещо. Нойс докосна лакътя му.

- Ендрю! Студено ми е.

Той трепна и се обърна към нея.

- Дали няма да е добре да включим инфралампата? - запита тя.

- Добре. В пещерата на Купър.

- А ти знаеш ли къде е тя?

- Съвсем наблизо - лаконично отвърна той.

Харлан беше уверен в това. Местоположението на пещерата бе точно определено в мемоара и първоначално Купър, а след това и той бяха изпратени на същото място.

Вярно, че като Ученик у Харлан се бяха зародили съмнения във възможността да попаднеш точно в желаната точка от повърхността на Земята при пътешествията си във Времето. Той си припомни как веднъж бе поспорил с Наставника си Яроу:

- Но нали Земята се върти около Слънцето - бе казал той, - а Слънцето се движи около Центъра на Галактиката и самата Галактика също се намира в движение. Ако от дадена точка на земната повърхност се преместим сто години назад, ще се окажем в празно пространство, защото ще са необходими цели сто години, за да може Земята да достигне тази точка. (В онези дни Харлан още казваше 'сто години' вместо Столетие.)

- Не бива да разделяме категориите Време и Пространство - троснато бе отвърнал Яроу. - Като се движим във Времето, ние се движим и в Пространството, заедно със Земята. А може би ти смяташ, че птицата, която се извисява във въздуха, изведнъж ще се окаже също в празно пространство, защото Земята се върти около Слънцето и прелита със скорост осемнайсет мили в секунда?

Да се доказва нещо по пътя на аналогията, както е известно, е рискована работа, но по-късно Харлан се запозна и с по-солидни аргументи. Ето защо сега, след безпрецедентното пътешествие в праисторическия свят, той уверено направи няколко крачки и съвсем не се удиви, като откри входа на пещерата точно там, където бе посочено в инструкцията.

Харлан избута настрана скалата и разхвърляните камъни, които прикриваха входа, и влезе вътре.

Тънкият бял лъч на фенерчето му разсичаше тъмнината подобно на скалпел. Инч по инч Харлан най-старателно оглеждаше стените, тавана и пода на пещерата. Нойс, която не се отделяше и крачка от него, запита с шепот:

- Какво търсиш?

- Нещо. Каквото и да е - отвърна той.

Харлан намери своето 'нещо', 'каквото и да е' в самия край на пещерата под формата на изгладен камък, който подобно на преспапие покриваше зеленикавите банкноти.

Той хвърли камъка настрана и побутна листчетата с палеца си.

- Какво е това? - запита Нойс.

- Банкноти. Средство за размяна. Пари.

- Знаеше ли, че са тук?

- Не знаех нищо, но се надявах.

Той просто се бе позовал на същата обратима логика, на която се опираше и Туисъл - откриване на причината по следствието. Вечността съществува - следователно Купър трябваше да вземе правилни решения. Щом той, Харлан, разчиташе, че обявлението ще го насочи към съответното Време, беше естествено пещерата да се яви като допълнително средство за свръзка.

И все пак може да се каже, че благоприятният начин, по който се развиваха събитията, надминаваше и най-смелите му мечти. Неведнъж по време на подготовката си за пътешествието в предисторическата епоха Харлан се бе опасявал, че появата му в града с кюлчета злато и без пукнат грош в джоба ще възбуди подозрение и задръжки.

Разбира се, Купър успешно беше преминал тази фаза, но той бе имал достатъчно време на разположение. Харлан измери на ръка тежестта на пачката. Толкова пари не можеха да се съберат за ден-два. Добре се беше оправил младежът, изумително добре.

Още малко и кръгът щеше да се затвори.

Във все по-ръждивия отблясък на залязващото слънце те пренесоха припасите в пещерата. Капсулата бе покрита с дифузен отразяващ филм, който трябваше да я скрие от любопитни погледи. Освен това Харлан бе въоръжен с огнестрелно оръжие и при нужда можеше да го използва за 'най-любознателните'. Включиха инфралампата, закрепиха фенерчето в една цепнатина и в пещерата стана топло и светло.

А навън бе хладна мартенска нощ.

Нойс замислено гледаше как параболоидният отражател на инфралампата бавно се въртеше.

- Какво смяташ да правиш сега, Ендрю? - запита тя.

- Утре сутрин тръгвам за най-близкия град - отвърна той. - Знам къде се намира, т. е. къде би трябвало да се намира. (Мислено той отново смени условното наклонение с изявително. Нямаше да срещне никакви затруднения. И отново - логиката на Туисъл.)

- И аз ще дойда с теб, нали?

Харлан поклати отрицателно глава.

- Ти не знаеш езика - каза той, - а и без това пътешествието няма да е лесно.

С къса коса Нойс изглеждаше странно архаична, а внезапният гняв, който проблесна в очите й, принуди Харлан смутено да отвърне поглед от нея.

- Не бива да ме мислиш за глупачка, Ендрю - каза тя. - Та ти почти не разговаряш с мен. Не ме поглеждаш. Какво има? Навярно нравствеността на родното ти Столетие отново взема връх над теб. Или пък ме обвиняваш за това, че заради мен си изменил на идеалите на Вечността? А може би смяташ, че аз съм те покварила? Какво има?

- И през ум не може да ти мине какво смятам - каза той.

- А ти все пак го опиши. Сега е моментът да поговорим. Едва ли след това ще ни се удаде такава възможност. Мислиш ли, че още ме обичаш? Защо ли питам? Та щеше ли да ме използваш като изкупителна жертва, ако сърцето ти бе изпълнено с любов? Защо ме доведе тук? Обясни ми. Защо не ме остави във Вечността, щом не съм ти нужна и ти е противно дори самото ми присъствие?

- Съществува опасност - промърмори Харлан.

- Хайде, говори най-после.

- Повече от опасност. Кошмар. Кошмарът на Компютър Туисъл - каза Харлан. - Той ми разказа за него, когато в панически ужас, с шеметна бързина ние летяхме към теб през Скритите Столетия. Туисъл размишляваше върху възможността тези Столетия на отдалеченото бъдеще да крият еволюирали разновидности на човешкия род, непознати същества, може би суперчовеци, които ни отрязват пътя към тях и замислят да сложат край на нашата дейност по Промените на Реалността. Той смяташе, че те бяха поставили бариерата на 100000-ия. Но след това ние те намерихме и Компютър Туисъл забрави своя кошмар. Просто дойде до извода, че изобщо не е имало никаква бариера, и се върна към по-неотложния въпрос за спасяването на Вечността.

Но аз, знаеш, се заразих от неговите страхове. Бях сигурен, че имаше препятствие. Никой от Вечните не би могъл да го постави, защото, според думите на Туисъл, такова нещо бе теоретически невъзможно. А може би науката при нас не е достатъчно развита. Но бариера имаше. И тя бе поставена там от някой или от нещо.

Разбира се - продължи замислено Харлан, - в някои отношения Туисъл се заблуждава. Той счита, че човек ТРЯБВА да еволюира, но това не е така. Вечните не се интересуват особено много от палеонтологията, обаче тя е била една от популярните науки в последните Столетия на праисторическата епоха, така че имам известна представа от нея. И поне едно нещо знам със сигурност: живите същества еволюират само ако това се налага от измененията в обкръжаващата ги среда. Ако тя е стабилна, то и тези същества може да останат неизменни в продължение на милиони Столетия. Първобитният човек е еволюирал много бързо, защото е живял в сурова, непрекъснато меняща се обстановка. Но веднага щом се е научил да изменя средата си по собствено желание, той я направил приятна и стабилна, така че той, естествено, е престанал да се развива.

- Нямам представа за какво говориш - каза Нойс, без ни най-малко да смекчи тона си, - но ми е ясно, че не каза и дума за нас с теб, а това сега е единствената тема, която ме интересува.

Външно Харлан успя да запази присъствие на духа.

- И все пак, защо бе поставена тази бариера на Времето в 100000-ия? - продължаваше той. - Каква цел се преследваше с нея? Ти беше невредима. Тогава за какво бе нужна тя? И аз си зададох въпроса: последва ли нещо от това, че бариерата беше поставена, или - с други думи - какво не би се случило, ако бариерата не беше сложена?

Той замълча, като се загледа в неудобните си тежки ботуши от естествена кожа. Помисли си, че би се почувствувал безкрайно удобно, ако ги свали през нощта, но сега това беше невъзможно, сега - не.

- Отговорът на този въпрос можеше да бъде само един - каза Харлан с мрачна тържественост. - Когато тази бариера се изпречи на пътя ми, обезумял от гняв, аз се устремих назад, да взема невронния бич и с негова помощ да накарам Финдж да признае всичко. За да те спася, бях готов да рискувам Вечността и при мисълта, че съм те загубил завинаги, едва не я унищожих. Разбираш ли?

Нойс прикова в него поглед, който изразяваше смесица от ужас и недоверие.

- Нима искаш да кажеш, че хората от бъдещето са те накарали да направиш това? Че са разчитали, че ще постъпиш именно така?

- ДА. И не ме гледай така. ДА! Не виждаш ли как това коренно променя нещата? И докато действувах сам, по свои лични подбуди, бях готов сам да поема и цялата отговорност - материална и морална Но да знам, че са ме ИЗИГРАЛИ, ИЗМАМИЛИ, че някой управлява и регулира чувствата ми като че съм сметачна машина, в която е достатъчно да вложиш само съответната програма

Харлан изведнъж осъзна, че крещеше, и рязко млъкна. Той изчака няколко секунди и след това продължи:

- Да знаеш, че си бил просто марионетка в нечии ръце, това е наистина непоносимо. Аз трябва да поправя всичко, което съм извършил не по своя воля. Само тогава отново ще мога да намеря покой.

Може би действително тогава щеше да намери покой. Независимо от личната си безизходна трагедия той чувствуваше приближаването на една грандиозна обща победа. Кръгът се затваряше!

Нойс нерешително се опита да хване ръката му - вдървена, сякаш безчувствена.

Харлан се отдръпна; не му беше нужно нейното съчувствие.

- Всичко е било предварително скроено. Срещата ми с теб. Всичко. Емоционалната ми нагласа е била проанализирана. Това е очевидно. Действие и ответна реакция. Натиснете това копче и човекът ще направи еди-какво си. Натиснете онова копче и човекът ще направи еди-що си.

Харлан с мъка изтръгваше думите от глъбините на своя позор. Той тръсна глава и се опита да се освободи от ужаса, както кучето се отърсва от водата.

- Само едно нещо не ми беше ясно в началото: как бях отгатнал, че Купър трябва да бъде изпратен в праисторическата епоха. Това бе възможно най-невероятната догадка. А и нямах никакви основания за нея. Туисъл така и не разбра как бях достигнал до това предположение. Той много пъти споделяше удивлението си, че със слабите си познания по математика съм успял да достигна до правилния извод.

Но тъй или иначе, бях успял. За първи път тази мисъл ме осени тогава именно в оная нощ. Ти спеше, но аз стоях буден. Изведнъж изпитах странното чувство, че имаше нещо, което на всяка цена трябваше да си припомня: някакви думи, някаква мисъл, НЕЩО, което бях забелязал във възбудата и оживеността на вечерта. Мислих продължително, докато внезапно разбрах значението на всичко, свързано с Купър, и в същото време ми мина през ума мисълта, че можех да унищожа Вечността. По-късно аз проверих тези изводи в различните истории на математиката, но в същност това не беше особено необходимо. И така, вече и сам знаех нужното. Нещо повече - бях съвършено уверен в откритието си. Но как? Защо?

Нойс беше нащрек. Сега тя дори не направи опит да вземе ръката му.

- Нима искаш да кажеш, че това е работа пак на хората от Скритите Столетия? Че те са ти втълпили да постъпиш така, че са те използвали като марионетка съобразно личните желания?

- Да. Да. Именно. Но това не е цялата работа. Те все още не са довели делото докрай. Кръгът се затваря, но той още не е затворен.

- Та как биха могли те да направят нещо сега? Нали ги няма тук?

- Няма ли ги? - запита той с толкова глух глас, че Нойс пребледня.

- Невидими свръхсъщества? - прошепна тя.

- Не, не свръхсъщества. И не невидими. Вече ти обясних, че веднага щом човек е създал своя собствена среда, той е престанал да еволюира. Хората от Скритите Столетия са Хомо сапиенс. Най-обикновени хора от плът и кръв.

- Значи навярно ги няма тук.

- Ти си тук, Нойс - печално каза Харлан.

- Да. И ти. И никой друг.

- Ти и аз - съгласи се Харлан. - Никой друг. Една жена от Скритите Столетия и аз Не се преструвай повече, Нойс. Много те моля.

Тя се вгледа с ужас в него.

- Какво говориш, Ендрю?

- Това, което трябва да кажа. Какво ми говореше ти онази вечер, когато ме упои с ментовата напитка? Беше нещо лично, интимно, съкровено. Твоят ласкав глас нежните слова Тогава аз не разбирах нищо, но в подсъзнанието ми се бе запечатал смисълът на думите ти. За какво нашепваше мекият ти глас? За пътешествието на Купър в миналото? За Самсон, който разрушава храма на Вечността? Не греша, нали?

- Аз дори не знам кой е този Самсон - каза Нойс.

- Никак няма да е трудно да отгатнеш това, Нойс. Кажи ми, кога за първи път се появи в 482-ия? И чие място зае? Или може би просто се вмъкна в Столетието. По моя молба един Специалист от 2456-ия изработи Прогноза на твоята Съдба. Ти изобщо не съществуваше в новата Реалност. Дори нямаше свой Аналог. Нещо странно, но не и невъзможно, за една толкова малка Промяна. А освен това Проектантът на Съдби ми спомена и нещо друго и аз го чух, но не го разбрах. Дори се учудвам, че въобще съм запомнил тези думи. А може би още тогава някаква мисъл светкавично бе прекосила съзнанието ми, но аз бях така погълнат от теб, че просто не съм й обърнал внимание. Той каза: 'С ТАЗИ КОМБИНАЦИЯ ОТ ДАННИ, КОЯТО МИ ДАДОХТЕ, НЕ ВИЖДАМ КАК Е МОГЛА ТЯ ДА СЕ ВМЕСТИ И В СТАРАТА РЕАЛНОСТ.'

Той бе прав. Ти наистина не се вместваше в нея. Ти беше нашественичка, дошла от далечното бъдеще, и си играеше и с мен, и с Финдж, както ти беше изгодно.

- Ендрю - опита се да го прекъсне Нойс.

- Нещата съвпадат. Чудя се само как съм могъл да бъда такъв слепец. В къщата ти намерих филмокнига, озаглавена 'Социална и икономическа история'. Изненадах се, когато я видях там за пръв път. А тя явно ти е била нужна, за да научиш как най-добре да изпълниш ролята си на жена от това Столетие. И още нещо - първото ни пътуване в Скритите Столетия, спомняш ли си? Ти спря капсулата в 111394-ия Век. Спря я рязко и без колебание. Къде се беше научила да управляваш капсула? Ако бе такава, за каквато се представяше, това би трябвало да е първото ти пътешествие във Времето. Апропо, защо именно в 111394-ия? Да не би това да е родното ти Столетие?

- Защо ме доведе в предисторическите Времена, Ендрю? - тихо запита тя.

- За да спася Вечността! - внезапно изкрещя Харлан. - Не знам какви поразии би могла да направиш там. Но тук ти си безпомощна, защото аз те познавам добре. Признай, че всичко това е истина. Признай!

В пристъп на гняв той скочи от мястото си и замахна да я удари. Тя не трепна. Бе съвършено спокойна. Приличаше на модел, изваян от топъл и красив восък. Ръката на Харлан застина във въздуха.

- Признай! - повтори той.

- Нима след толкова умозаключения все още се съмняваш? - запита тя. - Пък и какво значение има дали ще призная, или не.

Харлан почувствува, че яростта отново го завладява.

- И все пак признай, за да не изпитвам след това никакво разкаяние, да не усещам никаква болка.

- Болка?

- Нойс, аз съм въоръжен с огнестрелно оръжие и съм решен да те убия.

18. Началото на безкрайността

Харлан стискаше в ръката си дръжката на смъртоносното средство. Дулото му бе насочено към Нойс. Но в глъбините на сърцето си той чувствуваше, че пропълзяват съмнения, разкъсваше го нерешителност.

Но защо тя не отговаря нищо? Защо остава все така безучастна?

Нима можеше да я убие?

А нима можеше да не я убие?

- Мълчиш? - изхриптя той.

Тя се помръдна, но само за да седне по-удобно, да сключи хлабаво ръце в скута си, да изглежда още по-равнодушна към насоченото срещу нея оръжие. Когато най на края заговори, гласът й бе станал по-самоуверен и беше придобил някаква свръхчовешка, почти мистична сила.

- Ти искаш да ме убиеш, но не защото смяташ, че това е единственият начин да спасиш Вечността. Ако причината наистина е само тази, би могъл да ме изненадаш, да ми завържеш здраво ръцете и краката и като ме оставиш в пещерата, на разсъмване да се отправиш спокойно по пътя си. Или би могъл да помолиш Компютър Туисъл да ме държи под ключ до завръщането ти от праисторическото Време. А би могъл и да ме вземеш със себе си рано призори и да ме оставиш някъде в пустинята. Ако само смъртта ми може да те удовлетвори, това е, защото смяташ, че съм те прелъстила и съм предала любовта ти, за да те тласна по-късно към измяна на Вечността. Ти искаш да ме убиеш, за да отмъстиш на нараненото си честолюбие. И не се опитвай да се самозаблуждаваш, че извършваш справедливо възмездие.

При тези думи Харлан се сгърчи от болка.

- Но ти си от Скритите Столетия, нали? Отговори ми.

- Да - каза Нойс. - Защо не стреляш?

Пръстът на Техника затрепери върху спусъка на оръжието. Но той продължаваше да се колебае. Пряко разума си Харлан все още се опитваше да я оправдае, като се позоваваше на останките от несполучливата си любов и празни копнежи. Може би тя бе отчаяна, че той се отказваше от нея? Може би с лъжите си умишлено се стремеше към смъртта? А може би това бе само глупава афектираност, породена от огорчението, че той се бе усъмнил в нея?

НЕ!

Така би могла да се държи героиня от филмокнигите, написани в сладникаво сантименталните литературни традиции на 289-ия, но не и момиче като Нойс. Тя не беше от тези, които умираха в ръцете на неверния любовник с радостния мазохизъм на съкрушена кървяща лилия.

Дали пък тя не изключваше с пренебрежение възможността, че той въобще би могъл да я убие, каквито и основания да имаше за това? А може би Нойс разчиташе на своя чар и бе уверена, че той още я обича и в решителния момент любовта ще го парализира и той ще почувствува слабост и разкаяние?

Това предположение засегна болното му място, защото бе твърде близо до истината. Пръстът му прилепна по-здраво към спусъка.

- Ти се бавиш - отново заговори Нойс. - Значи ли това, че очакваш да чуеш моите оправдания?

- Какви оправдания може да имаш ти? - запита Харлан, като се постара да вложи презрение в гласа си.

Вътрешно обаче той се радваше на отсрочката. Тя забавяше мига, в който той щеше да се надвеси над простреляното тяло, над окървавените тленни останки със съзнанието, че това, което бе сполетяло неговата прекрасна Нойс, беше дело на собствената му ръка.

Харлан непрекъснато намираше оправдания за отлагане на присъдата.

'Нека говори - трескаво помисли той. - Колкото повече неща разкаже за Скритите Столетия, толкова по-добре за сигурността на Вечността.'

Той се улови като удавник за тези разсъждения, защото дори в собствените му очи те прикриваха неговото малодушие под маската на твърда непреклонност. Поне за кратко време Харлан можеше да погледне Нойс почти със същото спокойствие, с което го гледаше и тя.

- Искаш да узнаеш нещо за Скритите Столетия? - продължи Нойс, сякаш бе прочела мислите му. - Ако това може да бъде оправдание, то е лесна работа. Може би за теб е любопитно защо например човечеството е изчезнало от лицето на Земята след 150000-ия Век? Интересува ли те този въпрос?

Харлан нямаше намерение нито да проси, нито да купува информация. Той държеше в ръка огнестрелното оръжие и твърдо бе решил да не проявява никакви признаци на слабост.

- Говори! - рязко каза Техникът и се изчерви, като забеляза, че при заповедта тя спонтанно се усмихна иронично.

- В един момент от биовремето, когато Вечните още не бяха отишли много далече в бъдещето, преди да достигнат 10000-ия Век, ние, нашето Столетие - да, ти беше прав, аз действително съм от 111394-ия - научихме за съществуването на Вечността.

Познаваме пътешествията във Времето, но при нас те се базират на съвсем други принципи и затова предпочитаме да наблюдаваме Времето, а не да преместваме материални обекти от едно Столетие в друго. Нещо повече, ние се интересуваме само от своето минало, от по-ранните Столетия.

За наличието на Вечността узнахме по косвен път. Първо, изработихме една обща Прогноза за вероятността на съществуване на различните Реалности. Когато наложихме нашата Реалност върху общия модел, с удивление открихме, че нейната степен на вероятност е много малка. Това бе един сериозен проблем. Как бе възникнала нашата практически невъзможна Реалност? Но ти сякаш не слушаш, Ендрю? Интересува ли те изобщо това?

Харлан я чу да изговаря името му със същата интимна нежност, както и в безвъзвратно отлетелите седмици. Сега тези думи би трябвало да подразнят слуха му, да го разгневят с циничния си фалш. Но странно, че те нямаха такъв ефект върху него.

- Продължавай разказа си и не ми губи времето, жена - каза той, отчаян и ужасен от себе си.

Харлан се опита да противопостави топлотата, прозвучала в нейното 'Ендрю', на хладната ярост, която той вложи в думата 'жена', но и сега само мимолетна усмивка озари лицето й.

- Ние започнахме издирванията си в миналото - продължи Нойс - и се натъкнахме на Вечността, която непрекъснато се разрастваше, като обхващаше все нови и нови Столетия. Почти веднага за нас стана ясно, че в някой предишен отрязък на биовремето - ние също имаме такова понятие, само че използваме друг термин за него - нашата Реалност е била съвсем друга. Тази Реалност, с максимална вероятност за съществуване, нарекохме Естествено Състояние. Беше очевидно, че някога ние, или по-точно казано, нашите Аналози, са живели в това Естествено Състояние. Но по онова време не сме знаели нищо за характера на това Състояние. Не сме имали и най-смътна представа за него.

Разбирахме обаче, че причината за отклонението е била една от Промените, извършени от Вечността в далечното минало; Промяна, която, по силата на статистическата вероятност, бе обхванала всички Столетия преди нашето и дори беше излязла извън пределите му. Заехме се да си изясним какво представлява Естественото Състояние, за да можем да оправим злото, ако наистина съществуваше такова. Първо, ние установихме карантинната зона, която вие наричате Скритите Столетия, като от 70000-ия назад изолирахме нашето Време от Вечността. Бронята на тази изолация трябваше да ни предпази от евентуални по-нататъшни Промени; тя не даваше абсолютна гаранция, но под нейната закрила можехме поне по-спокойно да обмислим следващите си ходове.

А след това извършихме нещо в разрез с принципите на нашата култура и етика. Изследвахме бъдещето си, по-късните Столетия. Трябваше да узнаем съдбата на човека в съществуващата Реалност, за да можем след това да я сравним с Естественото Състояние. Оказа се, че някъде след 125000-ия човечеството е открило тайната на полета към звездите. Хората са се научили да извършват Скокове в хиперпространството. И чак тогава човекът е достигнал звездите.

Харлан слушаше отмерените й думи с все по-голямо внимание. Докъде се простираше истината? И откъде тя прерастваше в добре обмислен опит да го измами?

- И щом хората достигнали звездите, те изоставили Земята - прекъсна я той, като се опита да се освободи от магнетичното очарование на плавния поток на речта й. - Нашите учени отдавна са се досетили за това.

- В такъв случай вашите учени са се заблудили. Човекът се е ОПИТАЛ да напусне Земята. За нещастие обаче ние не сме единствените обитатели на Галактиката. Съществуват други звезди с други планети. Възникнали са много различни цивилизации. Вярно, че нито една от тях - поне в тази Галактика - не може да се сравнява по древност с човешката, но докато хората в продължение на сто двайсет и пет хиляди Столетия са останали бездейни на Земята, по-млади цивилизации са ни достигнали и надминали, усъвършенствували са междузвездните полети и са покорили Галактиката.

Когато човекът се добрал до звездите, навсякъде вече били поставени табели: ЗАЕТО! НЕ НАРУШАВАЙ ГРАНИЦИТЕ! ВХОД ЗАБРАНЕН! Човечеството отзовало своите изследователски отряди и хората си останали на Земята. Но сега поне те знаели какво в същност представлява тази тяхна Земя: затвор, заобиколен от безгранична свобода И човечеството загинало!

- Просто загинало. Глупости! - не съвсем уверено възкликна Харлан.

- Да. Загинало, но не така 'просто'. За това са били необходими хиляди Столетия. Имало е моменти и на възход, и на упадък, но, общо взето, хората, лишени от стимулите на целта, се почувствували безполезни, никому ненужни, изгубени и те не могли да превъзмогнат това свое усещане. Един последен спад на раждаемостта довел до окончателното изчезване на човешкия род. И всичко това е дело на вашата Вечност.

Сега Харлан можеше да защити Вечността още по-ревностно и дори всеотдайно, защото съвсем скоро той се беше нахвърлил така ожесточено върху нея.

- Пуснете ни в Скритите Столетия - каза той - и ние ще поправим всичко. Досега винаги сме успявали да постигнем най-висшето благо в покорените от нас Столетия.

- Най-висшето благо? - повтори Нойс с толкова незаинтересован глас, че фразата прозвуча като подигравка. - А какво е то? На този въпрос отговарят вашите машини. Кибермозъците. Но кой настройва тези машини и поставя в тях съответните програми, кой се интересува от крайните резултати? Машините не са по-прозорливи от човека; те само по-бързо решават проблемите. Само по-бързо! И тогава какво е в същност това, което Вечните наричат 'благо'? Аз ще ти отговоря. Безопасността и сигурността! Умереността. Нищо повече от това, без което не може! Никакви рискове без стопроцентова увереност в съответната компенсация.

Харлан преглътна. С внезапна яснота той си припомни думите на Туисъл в капсулата за еволюиралия човек от Скритите Столетия. 'НИЕ ИЗХВЪРЛИХМЕ ВСИЧКО НЕОБИЧАЙНО' - беше казал тогава той.

Нима наистина беше така?

- Ти, изглежда, се замисли - отново заговори Нойс. - Тогава размисли добре върху тези неща. Защо в съществуващата Реалност човек непрекъснато прави опити да пътешествува в космоса, въпреки че винаги търпи неуспех? Хората от всяка епоха, разбира се, знаят за многобройните неудачи, които са срещали предшествениците им в тази област. Защо тогава те отново и отново се опитват?

- Не съм се занимавал с изучаването на този въпрос - промърмори Харлан.

Но той с безпокойство си припомни за колониите, които периодически се основаваха на Марс, макар и винаги досега несполучливо. Техникът си помисли за странната притегателна сила, която винаги бе имал космичният полет дори и за Вечните. Той като че чуваше как Кантор Вой от 2456-ия въздишаше след унищожението на електрогравитационния космически полет. 'БЕШЕ МНОГО КРАСИВО' - отекваха в съзнанието на Харлан думите на Социолога. Пред Техника изникваше фигурата на Плановика на Съдби Нерон Ферук, който горчиво бе изругал при същото известие и безсилен да облекчи душата си, бе обсипал с хули Вечността заради търговията й с противораковия серум.

Не притежаваха ли разумните същества някакъв инстинктивен стремеж да се изтръгнат от затвора на земното привличане, да се разширят навън, да достигнат звездите? И не беше ли залегнал именно този стремеж в основата на десетките опити на човечеството да усъвършенствува междупланетния полет, да лети отново и отново към мъртвите светове на Една Слънчева Система, в която единствено Земята бе пригодна за живот. И дали неудачите, срещу които Вечността непрекъснато се бореше, не се дължаха на гнетящото съзнание у човека, че неговите експерименти са обречени на неуспех и в края на краищата той трябва да се завърне в своя дом-затвор? Харлан си помисли за наркоманията, разпространена в същите тези никому ненужни Столетия.

- Като спестява на човечеството нещастията на Реалността - продължи Нойс, - Вечността ги лишава и от сладостта на победите. Човечеството може успешно да се издигне до забележителни върхове само ако се преборва с големите изпитания по пътя си. Точно от опасността и тревожната несигурност се ражда силата, която тласка хората към нови и нови, все по-високи завоевания. Можеш ли ти да разбереш това? Можеш ли да осъзнаеш, че като отстранява провалите и нещастията, които обкръжават хората, Вечността не им дава възможност да намерят свои изстрадани и именно затова подобри решения; истински решения, които се вземат при покоряване на трудностите, а не при заобикалянето им.

- Най-висшето благо на огромното мнозинство - назидателно започна Харлан.

Нойс не го остави да довърши.

- Да допуснем, че Вечността въобще не е била създавана - спонтанно реагира тя.

- Е, какво би станало тогава?

- Ще ти кажа. Усилията, които бяха хвърлени за разрешаване проблемите на темпоралното инженерство, щяха да бъдат посветени на развитието на атомната физика. Вечността нямаше да съществува, но в замяна на това щеше да има междузвездни полети. Човечеството щеше да достигне звездите повече от сто хиляди Века, преди те да бъдат овладени в настоящата Реалност. Тогава небесните тела все още щяха да бъдат свободни и хората щяха да се настанят в простора на Галактиката. НИЕ щяхме да сме първи.

- И какво бихме спечелили? - упорствуваше Харлан. - Щеше ли това да ни направи по-щастливи?

- Кого имаш пред вид под думата 'ние'? Тогава човечеството нямаше да представлява само един малък, затворен свят, а милиони, милиарди светове. Ние щяхме да владеем космоса. Всеки свят щеше да има свой периметър от Столетия, свои ценности, свои пътища за търсене на щастието в една своя среда. Съществуват много разновидности на доброто и щастието, безкрайно множество. И точно ТОВА е Естественото Състояние на човечеството.

- Догадки - каза Харлан раздразнено, защото почувствува, че пряко волята си той се бе увлякъл от картината на бъдещето, нарисувана от Нойс. - Откъде знаеш ти какво би станало тогава?

- Вие се надсмивате на невежеството на Временните, които познават само една Реалност. Ние се присмиваме на невежеството на Вечните, които знаят, че Реалностите са много, но смятат, че в определен период от време може да съществува само една от тях.

- Какво означават тези несвързани думи?

- Ние не правим предварителни изчисления за редуващите се Реалности; просто ги наблюдаваме. Виждаме ги неосъществени, в състояние на Нереалност.

- Нещо подобно на вълшебна страна на сенките, където 'може би' играе на криеница с 'ако'.

- Само че без сарказма.

- И как постигате това?

- Не зная дали бих могла да ти обясня, Ендрю - каза Нойс след кратка пауза. - Ти сам знаеш, че съществуват някои неща, които, без истински да разбираме, свикваме да приемаме като аксиоми. Можеш ли ти например да обясниш какво е устройството на Кибермозъка? Но въпреки това знаеш, че съществува и функционира такава машина, нали.

Харлан се изчерви.

- И какво от това? - попита той с привидно невъзмутим глас.

- Ние се научихме да наблюдаваме Реалностите и открихме, че тази от тях, която се явява Естественото Състояние на човечеството, е точно такава, каквато ти я описах. След това установихме и Промяната, която бе унищожила Естественото Състояние. Тя не се заключаваше просто в една от Промените, които извършват Вечните, а в самото създаване на Вечността, в самия факт на съществуването й. Всяка система, която подобно на Вечността позволява на шепа хора да решават бъдещето на цялото човечество, неизбежно води дотам, че безопасността и посредствеността започват да се считат за най-висше благо; в една такава Реалност звездите са недостижими. Самото възникване на Вечността изведнъж е унищожило възможността за покоряването на Галактиката. И за да бъде тя възстановена, Вечността трябва да изчезне.

Числото на вероятните Реалности е безкрайно голямо. И всяка от тях има неограничен брой варианти. Например числото на Реалностите, в които съществува Вечността, е безкрайно; числото на Реалностите, в които не съществува Вечността, е безкрайно; и най на края числото на Реалностите, в които Вечността е съществувала, но е унищожена, също е безкрайно. Но хората от моето Столетие избраха от безкрайното множество група Реалности, в които бях и аз.

Нямах нищо общо с техните кроежи. Подготвиха ме за задачата така, както и вие с Туисъл бяхте подготвяли Купър. Но числото на Реалностите, където бих могла да унищожа Вечността, също бе безкрайно. Предоставиха ми за избор пет варианта, които изглеждаха възможно най-прости. От тях аз избрах този, в който беше ти, единствената Реалност, където те имаше.

- Защо именно нея? - запита Харлан.

Нойс отвърна поглед от лицето му.

- Просто защото те обичам. Обикнах те много преди да се срещнем.

Тя изрече тези думи с такава дълбока искреност, че Харлан бе потресен. Но веднага си помисли с раздразнение: 'Чудесно играе ролята си'

- Вижда ми се доста абсурдно - каза той.

- Абсурдно? Много те моля, Ендрю, изслушай ме. Изучих вариантите, които ми предложиха. От всички тях аз избрах този, в който трябваше да отида в 482-ия Век, където първо срещнах Финдж, а след това и теб. Избрах тази Реалност, в която ти щеше да дойдеш при мен и да ме обикнеш; Реалността, в която ти ме взимаше със себе си във Вечността и ме скриваше в далечното бъдеще на моето родно Столетие; Реалността, в която ти изпрати Купър в 20-ия вместо в 24-ия Век и в която ние с теб се завръщахме в праисторическата епоха и оставахме там до края на дните си. Видях съвместния ни живот; той беше щастлив и аз те обичах. Така че няма нищо абсурдно в това. Избрах тази алтернатива, за да бъде вярна любовта ни.

- Това е измама - простена Харлан. - Пълна измама. Нима се надяваш, че ще ти повярвам?

Той направи кратка пауза, като размисляше нещо. След това внезапно възкликна:

- Чакай! Казваш, че си знаела всичко предварително, всичко, което трябваше да се случи?

- Да.

- В такъв случай ти очевидно лъжеш. Иначе щеше да знаеш, че тъкмо в този момент от нашето пребиваване в предисторическата ера аз ще насоча оръжието към гърдите ти. Щеше да знаеш, че ще претърпиш неуспех. Какво ще отговориш на това, а?

- Вече ти обясних, че всяка Реалност има безкрайно много варианти. Колкото и точно да фокусираме определена Реалност, тя винаги представлява множество от твърде сходни Реалности. Те са като неясни петна. При по-добро фокусиране неопределеността е по-малка, но идеална точност е теоретически невъзможна. Когато неопределеността е по-малка, съществува по-малка вероятност някой случаен вариант да развали резултата, но тази вероятност никога не е равна на нула. Едно такова неясно петно развали цялата работа.

- Кое по-точно?

- След като бариерата бе вдигната от 100000-ия, аз те очаквах да се върнеш при мен в далечното бъдеще. Така и стана. Но ти трябваше да дойдеш сам. Ето защо така се уплаших в първия момент, когато те видях с Компютър Туисъл.

Харлан отново почувствува безпокойство. Как лесно съгласуваше тя думите си с наличните обстоятелства!

- Уплахата ми щеше да е още по-голяма - продължи Нойс, - ако напълно бях осъзнала значението на този вариант. Ако беше се върнал сам, ти щеше да ме вземеш със себе си в предисторическата епоха, както в същност и направи. Но тогава, в името на човечеството и в името на любовта си към мен, ти нямаше да си помръднеш дори пръста да издириш Купър. Вашият кръг щеше да се разкъса, Вечността - да загине, а това щеше да е и гаранция за съвместния ни щастлив живот тук.

Извършена бе обаче една от случайните вариации - ти се върна с Туисъл. По пътя той бе споделил с теб тревогите си относно Скритите Столетия и така у теб се бяха породили низ от мисли, които в крайна сметка те заставиха да се усъмниш в МЕН. И всичко завърши с оръжието, което сега е между нас Това е и краят на моя разказ, Ендрю. Сега можеш да стреляш. Нищо повече няма да ти попречи.

Харлан почувствува болка в ръката си - така силно бе стиснал дръжката на оръжието. С шеметна бързина той го премести в другата си ръка. Наистина ли в разказа й нямаше никакво уязвимо място? И къде беше изчезнала решителността, която очакваше да почерпи от убеждението, че тя действително е същество от Скритите Столетия? Сега, повече от всеки друг път, той се разкъсваше от вътрешни терзания, а зората вече настъпваше.

- Защо бяха нужни тези два етапа, за да се сложи край на Вечността? - запита Харлан. - Защо не изчезна тя веднъж завинаги, когато изпратих Купър в 20-ия Век на Първобитното общество? Тогава с нея щеше да е свършено и в настоящия момент нямаше да се гърча в мъчителни колебания.

- Защото не е достатъчно само да се унищожи Вечността - отвърна Нойс. - Необходимо е до минимум да се сведе вероятността за повторното й създаване в каквато и да било форма. Така че ние трябва на всяка цена да свършим една задача именно тук, в Първобитното общество. Една малка Промяна, нещо съвсем незначително, което Вечните биха нарекли Минимална Необходима Промяна. Длъжни сме просто да отправим писмо до един полуостров, който в 20-ия Век се нарича Италия. Сега тук е 1932 година. Ако изпратя това писмо, след няколко години един италианец ще започне да прави опити с уран, като го бомбардира с неутрони.

Харлан почувствува да го полазват ледени тръпки.

- Искаш да промениш праисторията?

- Да. Точно такава е моята мисия. В новата, вече окончателна Реалност първият ядрен взрив ще се извърши не в 30-ия Век, а в 1945 година.

- Но представяте ли си вие какви рискове носи това? Осъзнавате ли добре колко голяма е опасността?

- Да, знаем евентуалните последствия. Прегледахме всички по-късни Реалности и установихме, че съществува вероятност, разбира се, само вероятност Земята въобще да изчезне, като цялата площ, върху която се простира тя понастоящем, се покрие с радиоактивна кора, но преди това

- И какво според вас оправдава един такъв риск?

- Овладяването на Галактиката. Възвръщане към Естественото Състояние и подсилването му, което в същност се явява и развитие на историята на човечеството.

- И след всичко това вие се осмелявате да обвинявате Вечните, че се намесват

- Обвиняваме ги за това, че многократно са се намесвали, за да държат човечеството оковано в името на безопасността. А ние се намесваме един ЕДИНСТВЕН път, за да ускорим малко насочването на хората към ядрената физика и да бъдем сигурни, че Вечността никога, НИКОГА няма да възникне повторно.

- Не, Вечността трябва да съществува - простена Харлан с отчаяние.

- Както решиш. Ти си този, който ще реши. Ако искаш някакви психопати да диктуват бъдещето на човечеството

- ПСИХОПАТИ?! - избухна Харлан.

- А не са ли такива? Ти отлично ги познаваш. Размисли сам!

Харлан я загледа с ужас, но пряко волята си се замисли. Представи си сътресението, което изживяваха Учениците, когато научаваха истината за Реалността, и своя съученик Латурет, който се бе опитал да се самоубие, когато бе узнал горчивата действителност. Бяха го спасили и той дори бе станал Вечен, който сам съставяше проекти за Промените в Реалността, но едва ли някой можеше да знае какви белези остави тази история в душата му.

Харлан си припомни кастовата система на Вечността, ненормалния живот, който превръщаше подсъзнателното чувство за собствената вина на Вечните в ярост и ненавист към Техниците. Помисли си за конфликтите между Компютрите, за Финдж, който кроеше интриги срещу Туисъл, и за Туисъл, който пък шпионираше Финдж. Сети се за Сенър, чийто комплекс за уродливата му лиса глава бе породил у него чувство за непримиримост с всички принципи на Вечността.

Помисли за себе си.

А след това помисли и за Туисъл, великия Туисъл, който също бе нарушавал законите на Вечността.

Стори му се, че той завинаги е знаел, че Вечността е именно такава. Защо иначе щеше така страстно да желае да я унищожи? И все пак той никога не бе признал това напълно, дори сам пред себе си; никога не се беше решил да погледне истината право в лицето. Това стана едва сега, и то - най-внезапно.

Той видя съвсем ясно Вечността като клоака на задълбочаващи се психози, трап, изкривен от неестествени стимули, жалки човешки съдби, безпощадно изтръгнати от своята естествена среда.

Харлан смутено погледна Нойс.

- Сега ме разбираш, нали, Ендрю? - запита тя нежно. - Да вървим към изхода на пещерата!

Той я последва като хипнотизиран, зашеметен от кардиналната промяна, която беше настъпила във възгледите му само за няколко секунди. Чак сега дулото на оръжието се отклони от правата линия, която го съединяваше със сърцето на Нойс.

Първите проблясъци на зората вече светлееха на небето и на неговия фон масивният корпус на капсулата пред входа на пещерата представляваше гнетяща сянка. Очертанията й изглеждаха неясни и замъглени под защитната завеса на филма, с който беше покрита.

- Пред нас е Земята - каза Нойс, - но не вечният и единствен дом на човечеството, а само отправната точка на едно безкрайно приключение. Трябва да вземем решение. Бъдещето на човечеството е в твои ръце. Поле от биовреме ще обгърне двама ни заедно със съдържанието на пещерата и ще ни предпази от последствията на Промяната. Ще изчезне Купър със своето рекламно обявление; Вечността ще премине в небитието, а заедно с нея - и Реалността на моето Столетие, но НИЕ с теб ще останем, ще имаме деца и внуци и човекът ще достигне звездите.

Той я погледна и видя, че тя му се усмихва. Пред него отново бе предишната Нойс и сърцето му пак заби както преди.

Той самият дори не знаеше, че вече беше взел решение, докато светлината внезапно не завладя цялото небе и грамадата на капсулата не изчезна също тъй внезапно.

Харлан потръпна, когато Нойс полека се сгуши в ръцете му, и той разбра, че този момент беше краят, окончателният край на Вечността И началото на Безкрайността.

DISTRIBUIE DOCUMENTUL

Comentarii


Vizualizari: 744
Importanta: rank

Comenteaza documentul:

Te rugam sa te autentifici sau sa iti faci cont pentru a putea comenta

Creaza cont nou

Distribuie URL

Adauga cod HTML in site



Termeni si conditii de utilizare | Contact
© SCRIGROUP 2019. All rights reserved