Scrigroup - Documente si articole

Username / Parola inexistente      

Home Documente Upload Resurse Alte limbi doc  

 
CATEGORII DOCUMENTE




BulgaraCeha slovacaCroataEnglezaEstonaFinlandezaFranceza
GermanaItalianaLetonaLituanianaMaghiaraOlandezaPoloneza
SarbaSlovenaSpaniolaSuedezaTurcaUcraineana

електроненизкуство култураикономикаисториякнигакомпютримедицинапсихология
различнисоциологиятехникауправлениефинансихимия

Айзък Азимов - КРАЯТ НА ВЕЧНОСТТА 1

книга

+ Font mai mare | - Font mai mic






DOCUMENTE SIMILARE

Trimite pe Messenger
Айзък Азимов - КРАЯТ НА ВЕЧНОСТТА 2
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ - И ДРУГИ ИСТОРИИ
КОСМИЧЕСКАТА КОНСПИРАЦИЯ НАЙ-ИЗНЕНАДВАЩИЯ И УЖАСЯВАЩ ЗАГОВОР НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА
Айзък Азимов - КРАЯТ НА ВЕЧНОСТТА 1

Айзък Азимов

КРАЯТ НА ВЕЧНОСТТА

На Хорейс Л. Голд

1. Техник

Ендрю Харлан влезе в капсулата. Стените й бяха идеално кръгли и тя прилепваше плътно до една вертикална ос, състояща се от пръти, разположени на голямо разстояние един от друг, които блещукаха в невидима омара шест фута над главата на Харлан. Той включи управляващите механизми и раздвижи плавно работещия стартов лост.

Капсулата не помръдна.

Харлан не се учуди. Това бе в реда на нещата.

Капсулата изобщо не се движеше: нито нагоре, нито надолу, нито наляво или надясно, нито напред или назад. И все пак разстоянията между прътите се бяха слели в една сива пелена, масивна, но въпреки това нематериална. А и в стомаха си той усещаше лекото раздвижване, слабото (може би психосоматично) замайване, което му подсказваше, че съдържанието на капсулата, заедно с него самия, се насочваше бързо към бъдещето през Вечността.

Той се беше качил на капсулата в 575-ия Век, оперативната база, която му бе определена преди две години. По онова време 575-ият беше най-отдалечената точка в бъдещето, до която бе пътувал. А сега се отправяше към 2456-ия Век.

При обикновени обстоятелства би могъл да се пообърка пред тази перспектива. Родното му място остана далече в миналото - а то бе 95-ият Век, ако искаме да бъдем точни. 95-ият бе консервативен Век, в който атомната енергия бе под възбрана, Век, малко недодялан, Век, който предпочиташе обикновеното дърво пред всички строителни материали. Столетието се славеше с производството на дестилирани напитки, някои от които се изнасяха в почти всички Столетия, а оттам се внасяше семе от детелина. Въпреки че Харлан не се беше връщал в 95-ия, откакто започна специално обучение и стана Ученик на петнайсетгодишна възраст, винаги при напускане на 'дома' го съпътствуваше чувството за загуба. В 2456-ия той щеше да бъде отделен близо двеста и четиридесет хилядолетия от мястото, където се беше родил, а това е значително разстояние дори за един закален Вечен.

При обикновени обстоятелства всичко щеше да бъде така.

Но точно сега Харлан нямаше настроение да мисли за нищо друго освен за факта, че документите му натежаваха в джоба; и той бе напрегнат, леко смутен.

Ръцете му машинално спряха капсулата в желаното Столетие.

Странно, че един Техник можеше да се почувствува напрегнат или неспокоен за нещо. Той си припомни какво беше казал някога инструкторът му Яроу:

- Преди всичко Техникът трябва да бъде хладнокръвен. Промяната на Реалност, която той извършва, може да засегне живота на петдесет милиарда души. Един милион от тях или дори повече може да бъдат засегнати така силно, че да се наложи да се разглеждат като съвършено нови индивиди. При тези условия един емоционален характер е несъмнено спънка.

Харлан се освободи от спомена за сухия глас на учителя си с едно почти свирепо тръсване на главата. В ония дни никога не си бе представял, че самият той щеше да придобие специфичния талант, необходим за този пост. Но все пак той се бе развълнувал. Не за петдесетте милиарда души. Какво го интересуваха петдесет милиарда обитатели на Времето?

За него съществуваше само един. Един единствен човек.

Той осъзна, че капсулата бе спряла, и като се забави само колкото да събере мислите си и отново да възприеме студеното, безстрастно настроение, задължително за всеки Техник, излезе навън. Капсулата, която остави, разбира се, не бе същата, в която се качи; т. е. вече не се състоеше от същите атоми. От това Харлан не се разтревожи повече от който и да е Вечен. Интересът към ТАЙНСТВОТО на Пътешествията във Времето, а не просто към самия факт, беше отличителна черта на Учениците и новодошлите във Вечността.

Той отново спря пред безкрайно тънката завеса на Темпоралното Поле, което не бе нито Пространство, нито Време, но което го разделяше както от Вечността, така и от обикновеното Време.

За Харлан това щеше да бъде съвсем нов Сектор от Вечността. Разбира се, той знаеше за него някои общи неща, които беше проверил в Справочника на Времето. Все пак не съществуваше заместител за конкретното явление и той се подготви вътрешно да посрещне твърдо първоначалното сътресение на адаптирането.

Харлан нагласи управляващите механизми - проста работа при влизане във Вечността (но много сложна при прекосяване във Времето, вид преход, който беше съответно и по-рядък). Той влезе в завесата и усети, че примижава от ослепително яркия блясък. Инстинктивно вдигна ръка, за да заслони очите си.

Пред него стоеше само един човек. Отначало Харлан виждаше един размазан силует и нищо повече.

- Аз съм Социолог Кантор Вой - каза човекът. - Вероятно вие сте Техник Харлан.

Харлан кимна.

- Да ме порази времето! - възкликна той. - Винаги ли стои тази декорация?

- Имате пред вид молекулярните филми? - запита Вой снизходително и се огледа.

- Разбира се - раздразнено потвърди Харлан. - В справочника те бяха споменати, но там не бе казано нищо за ТАКЪВ неистов изблик на светлинно отражение.

Харлан знаеше, че раздразнението му е напълно основателно. 2456-ият Век бе, както повечето векове, материално ориентиран, така че той с право очакваше едно най-общо съответствие още от самото начало. То не трябваше да носи и следа от пълния безпорядък на енергийните вихрушки от 300-те (присъщо на всички, родени в материално ориентирани Столетия), нито полевата динамика на 600-те. В 2456-ия, за удобство на обикновения Вечен, за всичко - от стените до гвоздеите - се използваше материя.

Разбира се, има материя и материя. Член на едно енергетично Столетие би могъл и да не разбере това. Материята изобщо може да изглежда за него просто като незначителни варианти върху една груба, тромава и варварска тема. Но за Харлан, роден в материално Столетие, имаше дърво, метали (с подразделения - тежки и леки), пластмаси, силикати, стомана, кожа и т. н.

Но да попаднеш в един свят само от огледала! Това беше първото му впечатление от 2456-ия. Всяка повърхност блестеше и отразяваше светлина. Навсякъде се създаваше илюзия за съвършена гладкост; резултат от молекулярен филм. И в непрекъснато повтарящите се отражения на него самия, на Социолог Вой, на всичко наоколо, части или цяло, из всички ъгли съществуваше безпорядък. Крещящ безпорядък и гадост!

- Съжалявам - каза Вой, - но това е обичай на Столетието, а ние в нашия Сектор намираме целесъобразно привичното усвояване на обичаите, когато те са практични. След време ще свикнете.

Вой тръгна бързо върху краката на друг Вой, който се движеше с главата надолу по пода, и повтаряше точно всяко негово движение. Той се пресегна да придвижи един тънкожичен контактен индикатор по спиралата към нулата.

Отраженията изчезнаха; външната светлина избледня. Харлан се почувствува в по-привична обстановка.

- А сега, ако обичате, елате с мен - покани го Вой.

Харлан тръгна след него през празни коридори, които знаеше, че само преди миг са представлявали хаос от светлина и отражение нагоре по една балюстрада, през вестибюл до канцеларията на Вой.

През цялото си кратко пътешествие те не срещнаха нито един човек. Харлан бе дотолкова свикнал с това, че щеше да бъде учуден, почти шокиран, ако бе зърнал някоя бързо отминаваща човешка фигура. Без съмнение новината за пребиваването на Техник в Столетието се бе разпространила. Дори Вой вървеше на разстояние от него и когато случайно ръката на Харлан закачи ръкава на Социолога, последният се отдръпна с явна уплаха.

Харлан се поозадачи от зрънцето горчилка, което почувствува тогава. Той бе смятал, че черупката, с която е покрил душата си, е по-дебела и по-безупречно нечувствителна. Ако грешеше, ако черупката бе изтъняла, причината можеше да бъде само една.

Нойс!

Социолог Кантор Вой се наведе към Техника привидно доста приятелски, но Харлан несъзнателно констатира, че двамата седяха на противоположните страни на дълга ос пред една доста голяма маса.

- Поласкан съм, че Техник с вашата репутация се е заинтересувал от нашия малък проблем - каза Вой.

- Да - отвърна Харлан със студената безучастност, която се очакваше от него. - От определена теоретична точка той е интересен за нас. (Дали бе достатъчно безпристрастен? Сигурно истинските му подбуди бяха очевидни, а вината му бе изписана върху челото с капки пот.)

Харлан извади от един вътрешен джоб рулото перфоленти за проектираната Промяна на Реалността. Това бе същият екземпляр, който преди месец бе изпратен в Съвета на Времето. Поради отношенията си със Старши Компютър Туисъл (ИЗВЕСТНИЯ Туисъл) Харлан лесно се добра до проекта.

Той се спря за миг, преди да развие лентата върху масата, като я остави да се олющи по повърхността там, където щеше да се придържа от слабо парамагнитно поле.

Молекулярният филм, който покриваше масата, бе 'приглушен', но все пак не нулев. Движението на ръката му неволно го накара да се взре в повърхността на масата и за миг отражението на собственото му лице като че му отвърна с мрачно втренчване. Той бе трийсет и две годишен, но изглеждаше по-възрастен и си го знаеше. Може би го дължеше отчасти на издълженото си лице и черни вежди над още по-черни очи, които му придаваха намръщено изражение, и отчасти - на студения, заплашителен поглед, неща, които в съзнанието на Вечните се свързваха с карикатурата на всеки Техник. А може би той просто до болка осъзнаваше обстоятелството, че е Техник.

След миг Харлан сложи бързо проекта на масата и се съсредоточи върху конкретния проблем.

- Аз не съм Социолог, сър.

Вой се усмихна.

- Звучи ужасно. Когато някой започва, изтъквайки некомпетентността си в дадена сфера, това обикновено означава, че почти мигновено ще последва категоричното му мнение в тази област.

- Не - процеди Харлан, - не мнение. Просто молба. Мисля си дали няма да е добре да хвърлите един поглед върху вашето заключение и да проверите дали някъде не сте допуснали грешчица.

Изведнъж Вой стана сериозен.

- Надявам се, не - промърмори той.

Харлан бе обгърнал с една ръка. облегалката на стола си, а другата почиваше в скута му. Не бива да си позволи да забарабани нервно с пръсти. Не бива да си хапе устните. Не бива по никакъв начин да показва чувствата си.

От онзи миг цялата насока на живота му коренно се промени, той виждаше заключенията на прогнозираните Промени в Реалността да преминават през угнетителните административни механизми в Съвета на Времето. В качеството си на личен Техник на Старши Компютър Туисъл той успяваше да уреди това с цената на известно отклонение от професионалната етика. Особено напоследък, когато цялото внимание на Туисъл се погълна от собствения му поразителен проект. (Ноздрите на Харлан се разшириха. СЕГА той знаеше нещичко за същността на този проект.)

Харлан съвсем нямаше гаранция, че ще намери това, което търсеше, в рамките на времето, с което разполагаше. Когато за пръв път хвърли поглед върху проектирана Промяна на Реалност 2456-2781, сериен номер V-5, той почти бе склонен да повярва, че мисловните му способности са се деформирали вследствие на силното му желание. В продължение на един цял ден той проверява и препроверява уравнения и зависимости в колеблива несигурност, примесена с нарастващо вълнение и малко горчива благодарност, че поне са го научили на елементарна психоматематика.

Сега Вой преглеждаше същите тези перфоленти с полуозадачен, полуобезпокоен поглед.

- Струва ми се, наблягам, СТРУВА МИ СЕ, че всичко тук е напълно в ред - каза той.

- Насочвам вниманието ви по-специално към въпроса за характерните особености на ухажването в обществото на съществуващата в този Век Реалност - монотонно изрече Харлан. - Това е проблем на социологията и мисля, че именно вие сте пряко отговорен за него. Затова още с пристигането си уредих среща с ВАС.

Вой се намръщи. Той продължаваше да е любезен, но в гласа му вече се прокрадваше леден оттенък.

- Наблюдателите в нашия Сектор са високо компетентни - каза той. - Имам всички основания да вярвам, че хората, на които е възложен проектът, са дали точни данни. Имате ли доказателства за противното?

- Никакви, Социолог Вой. Приемам техните сведения за меродавни. Поставям под въпрос само изводите. Няма ли да се промени флексорният комплекс в тази точка, ако данните за ухажването са точни?

Вой се втренчи в перфолентата, но след това облекчен поглед видимо разведри лицето му.

- Разбира се, Техник, разбира се, но уравнението в тази точка се свежда до тъждество. Съществува една разклонителна телеграфна или, ако щете, жп. линия с малки размери, която се включва в главната линия. Тя няма подразделения нито от едната, нито от другата си страна. Надявам се, ще ми простите, че използвам образен език вместо точни математични изрази.

- Оценявам го, благодаря - каза сухо Харлан. - Не съм по-добър Компютър, отколкото Социолог.

- Много добре тогава. Периодичният флексорен комплекс, за който вие говорите, или разклонението на пътя, както ние бихме казали, е без значение. Разклоненията отново се съединяват в един единствен път. Дори изобщо нямаше нужда да го споменаваме в препоръките си.

- Щом считате, че е така, сър, за мен не остава нищо друго освен да се съглася с вас. И все пак въпросът за М. Н. П. остава нерешен.

При тези инициали Социологът трепна според очакванията на Харлан. М. Н. П. - Минимална Необходима Промяна. Тук господар бе Техникът. Един Социолог може да се счита неуязвим за критиката на по-низшестоящите във всяко нещо, свързано с математичния анализ на безкрайните възможни Реалности във Времето, но по въпросите на М. Н. П. Техникът стоеше над него.

Механичните изчисления сами в никой случай нямаше да свършат работа. Дори най-големият Кибернетичен мозък, управляван от най-умния и най-опитен Старши Компютър, не можеше да направи нещо повече от това да отбележи границите, в които М. Н. П. би могла да варира. Един добър Техник рядко грешеше. Един отличен Техник никога не грешеше.

Харлан никога не грешеше.

- Препоръчаната от вашия Сектор М. Н. П. - забеляза Харлан (говореше хладно, монотонно, като произнасяше ясно сричките на Единния Междувременен език) - обхваща индуциране на авария в пространството и мигновената и твърде ужасна смърт на една дузина или дори повече хора.

- Неизбежност - вдигна рамене Вой.

- Аз пък от своя страна - продължи Харлан, - предлагам М. Н. П. да се сведе само до преместването на една кутия от една полица на друга. - Дългият му пръст посочи: - Тук.

Белият, добре поддържан показалец направи съвсем слаб отличителен знак върху една серия от перфорации.

Вой мълчаливо размисляше върху въпросите с болезнено напрежение.

- Това не променя ли нещата относно разклонението, което вие не взимате пред вид? - запита Харлан. - Не се ли използва предимството на по-малко вероятното разклонение, за да се промени почти в сигурност и в такъв случай не води ли това до

- почти до М. О. Р. - пошепна Вой.

- ИМЕННО до Максимално Очакваната Реакция - заключи Харлан.

Вой вдигна очи; тъмното му лице изразяваше ту обезсърчение, ту гняв. Харлан мимоходом забеляза, че имаше известно разстояние между големите горни резци на Социолога, което му придаваше заешки вид, съвсем несъответствуващ на сдържаната сила в думите му.

- Сигурно от Съвета на Времето ще ми пишат за грешката - каза Вой унило.

- Едва ли. Доколкото знам, Съветът на Времето не знае за нея. Във всеки случай вашият проект за Промяна на Реалността ми бе предаден без коментар. - Той не уточни значението на думата 'предаден' и Вой не го попита.

- В такъв случай, грешката сте открили лично вие?

- Да.

- И не я докладвахте в Съвета на Времето?

- Не, не го направих.

Най-напред лицето му се отпусна с облекчение, а след това замръзна в ледено изражение.

- Защо?

- Много малко хора биха могли да избегнат тази грешка. Реших, че мога да я поправя, преди да стане късно. Направих го. Защо да усложняваме излишно нещата?

- Е, благодаря ви, Техник Харлан. Вие сте постъпили като приятел. Грешката на Сектора ни, която, както сам казвате, е била практически неизбежна, сигурно би изглеждала непростима в протокола на Съвета.

След кратка пауза продължи:

- Всъщност кардиналните промени, които трябва да се извършват с всички хора чрез настоящата Промяна на Реалността, са от такова голямо значение, че нелепата смърт на няколко души като встъпление към това огромно преобразование е почти нищо.

'Не изглежда истински благодарен - хладнокръвно прецени Харлан. - Вероятно се чувствува обиден. Ако се позамисли малко, ще възнегодува още повече, защото ще осъзнае, че от понижение го спасява не друг, а някакъв си Техник. Ако бях Социолог, той щеше да се ръкува с мен, но с един Техник - едва ли. Той дори не би докоснал Техника, макар че сам, без всякакви скрупули, бе обрекъл една дузина хора на смърт чрез задушаване.'

И понеже всяко изчакване би дало възможност да се разрази негодуванието на Социолога, а това би било фатално, без да чака повече, Харлан каза:

- Надявам се, че в знак на благодарност Секторът ви ще ми направи една дребна услуга.

- Услуга?

- Нещо свързано с Прогнозирането на Съдбата. Имам необходимите данни в мен. Имам също и данните за една предложена Промяна на Реалността в 482-ия Век. Искам да знам как ще се отрази Промяната върху вероятния модел на една определена личност.

- Не съм съвсем сигурен - отвърна бавно Социологът, - че ви разбирам. Без съмнение във вашия Сектор вие също имате подходяща за целта апаратура.

- Да. И все пак това е лично изследване, което не бих желал да се появи в протоколите точно в този момент. Бих срещнал известни затруднения да го направя в собствения си Сектор без - с жест той направи едно неопределено заключение на недовършеното изречение.

- Значи, НЕ искате да мине през официалните канали? - запита Вой.

- Искам го поверително. Нужен ми е поверителен отговор.

- Хм, хм, това е съвсем нередно. Не мога да се съглася.

- Не е по-нередно от това, че не докладвах грешката ви в Съвета на Времето - намръщено каза Харлан. - За това не се възпротивихте. Ако ще бъдем стриктно редовни в един случай, трябва да бъдем също така стриктни и редовни и в другия. Разбирате ме, надявам се?

Погледът на Вой бе красноречиво доказателство, че разбира. Той протегна ръка:

- Документите, ако обичате.

Харлан си поотдъхна. Главното препятствие бе преодоляно. Той с нетърпение наблюдаваше Социолога, когато се надвеси над перфолентите, които бе донесъл.

Само веднъж Социологът наруши мълчанието:

- Кълна се във Времето, та това е една малка Промяна в Реалността.

Харлан се възползва от благоприятния случай и импровизира:

- Така е. Според мен тя е почти незначителна. Това е именно проблемът. Промяната е под осезаемата разлика и аз съм избрал един конкретен индивид, за да докажа тезата си чрез него. Естествено, не би било дипломатично да ползвам апаратурата на нашия Сектор, преди да съм сигурен, че не греша.

Вой не отговори и Харлан също замълча. Нямаше смисъл да прехвърля границите на безопасното. Вой стана.

- Ще предам материала ви на един от проектантите си. Ще го запазим в тайна. Сам разбирате обаче, че това не бива да се приема като прецедент.

- Разбира се, не.

- И ако не възразявате, бих желал и аз да присъствувам при Промяната на Реалността. Надявам се, че ще ни направите честта сам да ръководите М. Н. П.

Харлан кимна:

- Поемам цялата отговорност върху себе си.

Когато влязоха в залата за наблюдение, два от екраните работеха. Инженерите вече ги бяха фокусирали в точните координати на Пространството и Времето и след това си бяха отишли. Харлан и Вой бяха сами в искрящата стая. (Молекулярният филм не само блещукаше, а и заслепяваше, но Харлан гледаше единствено екраните.) И двете изображения бяха неподвижни. Те биха могли да бъдат изображения на мъртвите, тъй като отразяваха математически точни моменти от Времето.

Едното изображение бе с ярък, естествен цвят; машинното отделение, в което Харлан разпозна експериментален космически кораб. Някаква врата се затваряше и една блестяща обувка от червен, полупрозрачен материал запълваше останалото пространство на зрителното поле. Тя бе неподвижна. Всичко бе неподвижно. Ако изображението би могло да стане достатъчно ясно, за да отрази прашинките във въздуха, и ТЕ биха били неподвижни.

- Два часа и трийсет и шест минути след запечатания момент машинното отделение ще бъде празно - отбеляза Вой. - Разбира се, в настоящата Реалност.

- Знам - промърмори Харлан.

Той си слагаше ръкавиците, а проницателните му очи вече обгръщаха разположението на критичния контейнер върху полицата му, измерваха разстоянието до него в стъпки и преценяваха най-изгодната позиция, в която да бъде преместен. Харлан хвърли един бърз поглед върху другия екран.

Ако машинното отделение, което бе в обсега на описаното като 'настояще' по отношение на този Сектор на Вечността, в който се намираха сега, бе с определен и естествен цвят, то другото изображение, съсредоточено около двайсет и пет Столетия напред в 'бъдещето', носеше синия отблясък, присъщ на всички представи за него.

Това бе едно космично пристанище. Тъмносиньо небе, синьо обагрени сгради от непокрит метал върху синьозелена почва. На преден план - някакъв странен модел син цилиндър с тумбесто дъно. На заден план - други два, подобни на него. И трите - с насочени разцепени отвори нагоре, като цепнатината се врязваше дълбоко в корпуса на всяка космична ракета.

Харлан се намръщи:

- Особени са.

- Електрогравитационни - сухо уточни Вой. - 2481-ият е единственият Век, разработил електрогравитационен междупланетен полет. Няма пропелери, няма атомна физика. Това е един естетически издържан механизъм. Жалко, че Промяната трябва да ни раздели с него. Много жалко.

Той впи поглед в Техника с ясно доловимо неодобрение.

Устните на Харлан се свиха. Неодобрение, разбира се. Защо се учудваше? Той беше Техник.

Без съмнение, някой Наблюдател бе донесъл подробни сведения за наркоманията. Някой Статистик бе доказал, че Промените в последно време са увеличили размерите на наркоманията и сега тя бе достигнала рекордни цифри в дадената Реалност. Някой Социолог, може би дори самият Вой, бе използвал данните, за да направи психохарактеристика на обществото. И на края някой Компютър бе разработил Промяна на Реалността, необходима за ограничаване наркоманията до безопасни размери, и бе установил като допълнителен резултат, че от това трябва да пострада електрогравитационният междупланетен полет. Десетки, не, може би стотици хора, които заемаха най-различни постове във Вечността, бяха взели участие в този проект.

И тогава, най на края, един Техник като него трябваше да се намеси. Следвайки насоките, които всички те му бяха начертали, той трябваше да бъде онзи, който да извърши фактическата Промяна на Реалността. А след това същите тези хора щяха да го зяпат с високомерно обвинение. Техните облещени погледи щяха да казват: 'Не ние, ТИ разруши тази красота.'

И заради това щяха да го осъждат и отбягват. Щяха да стоварват собствената си вина върху неговите плещи и да го презират за това.

- Ракетите са без значение - остро каза Харлан. - Интересуват ни онези неща.

'Нещата' бяха хора, които изглеждаха нищожни в сравнение с ракетата, както винаги изглеждат нищожни Земята и хората върху нея в сравнение с физическите размери на космическия полет.

Те, тези хора, бяха малки скупчени марионетки. Техните мънички ръце и крака бяха вдигнати в пози, които изглеждаха изкуствени, уловени в замразения миг на Времето.

Вой вдигна рамене.

Харлан нагласяваше малкия полеви генератор около лявата си китка.

- Да свършим с тая работа.

- Една минута. Искам да се свържа с Проектанта на Съдбите, за да видя колко време ще му е нужно за вашата задача. Аз също искам да се свърши работа.

Ръцете му заработиха ловко върху един малък подвижен контакт, като междувременно той напрегнато се вслушваше в щраканията, които идваха в отговор. ('Друга характерна черта за този Сектор на Вечността - помисли Харлан - звукови кодове от щракания. Умно, но префърцунено, също като молекулярните филми.')

- Той смята, че три часа ще му бъдат достатъчни - каза Вой на края.- Между другото, казва, че се възхищава от името на въпросната личност - Нойс Ламбънт. Жена е, нали?

Харлан почувствува сухота в гърлото си:

- Да.

Устните на Вой се свиха презрително в бавна усмивка.

- Изглежда интересно. И аз бих желал да я зърна, гледка невиждана. От няколко месеца в нашия Сектор не са идвали никакви жени.

Харлан не посмя да отговори, защото гласът му можеше да го издаде. За миг той се втренчи в Социолога, а след това рязко се обърна.

Ако Вечността имаше въобще някакъв дефект, той бе липсата на жени. Харлан бе разбрал същността на този недостатък още едва ли не с първите си стъпки във Вечността, но той за пръв път го изпита върху себе си чак в онзи ден, когато срещна Нойс. От този миг пътят му бе предопределен и той го доведе дотам, че измени на клетвата на Вечните и на всичко, в което бе вярвал. Защо?

Заради Нойс.

И той не се срамуваше. Именно това бе най-лошото. Не се срамуваше. Не чувствуваше вина за многобройните груби нарушения, които бе извършил, в сравнение с които последното допълнение - неетичното използуване на секретното Прогнозиране на Съдбите - беше съвсем незначително прегрешение.

И добре, че бе така. Иначе сигурно би извършил още по-страшни престъпления.

За първи път една особена, но ясна мисъл прекоси съзнанието му. И въпреки че сега я отхвърли с ужас, той знаеше, че след като веднъж бе дошла, тя непременно щеше да се върне.

Мисълта бе съвсем проста; ако се наложеше, той би унищожил Вечността.

И най-ужасното бе, че той знаеше, че е в състояние да го направи.

2. Наблюдател

Харлан стоеше на входа на Времето и размишлявайки, виждаше себе си в нова светлина. А всичко бе толкова просто някога. Тогава имаше такива неща като идеали или поне девизи, с които и за които си струваше да живееш. Всеки етап от живота на Вечния бе обществено обусловен. Той се опита да си припомни началото на 'Основни принципи':

'Животът на Вечния може да се раздели на четири фази'

Всичко бе точно пресметнато и все пак за него то се промени, а веднъж счупено, то не би могло да бъде вече същото.

Въпреки това той съвсем лоялно бе преминал през всяка от тези четири фази в живота си на Вечен. Най-напред, в продължение на петнайсет години, той изобщо не бе Вечен, а просто Временен. Само човек, живял във Времето, един от Временните, можеше да стане Вечен; никой не можеше да се роди такъв.

На петнайсетгодишна възраст той бе избран чрез щателен подбор, по принципа на елиминирането и пресяването, от чиято същност на времето нямаше понятие. След едно последно сърцераздирателно сбогуване със семейството си той се озова зад завесата на Вечността. (Дори още тогава без всякакви увъртания му разясниха, че каквото и да се случеше, никога вече нямаше да се върне там. Истинската причина за това той щеше да узнае много по-късно.) Така завърши първият етап от живота на Харлан.

След като попадна във Вечността - стана Ученик и в продължение на десет години се учи в училище, след което завърши и навлезе в третия етап - вече като Наблюдател. И чак след това стана Специалист и истински Вечен - четвъртата и заключителна фаза в биографията на Вечния. И така - четири периода: обитател на Времето, Ученик, Наблюдател и Специалист.

Той, Харлан, бе преминал акуратно през всичко това. Дори би могъл да каже: успешно.

Спомняше си съвсем ясно момента, когато завършиха училище и станаха пълноправни членове на Вечността, деня, в който макар и все още непрофилирани, вече можеха с право да се считат за истински 'Вечни'.

Той си спомняше този ден. Край на Училището, край на Ученическите години - той стоеше с петимата свои съвипускници; с ръце, сключени на гърба, леко разкрачени крака, с поглед, устремен напред, превърнал се целият в слух.

Наставникът Яроу бе застанал зад някаква катедра и оттам им говореше. Харлан отлично помнеше Яроу: дребен, як човек, с безредна ръждива коса, луничави ръце и тъжен поглед. Този поглед бе нещо обикновено - тъга по родния дом и корените, непризнат и недопустим копнеж по единственото недостъпно Столетие.

Харлан, разбира се, не запомни точните думи на Яроу, но смисълът им ярко се запечата в съзнанието му.

По същество Яроу каза следното:

- От днес вие сте вече Наблюдатели. Тази работа не е от най-уважаваните. Специалистите гледат на нея като на детска игра, с пренебрежение. Може би и вие, Вечни (той нарочно направи пауза след тази дума, за да даде всекиму възможност да се изправи гордо и да засияе от щастие), мислите по същия начин? Ако е така, вие сте глупци и сте недостойни да станете Наблюдатели.

Та нали ако няма Наблюдател, Компютърът не би имал какво да изчислява, Проектантът на Съдби - чии Съдби да прогнозира, Социологът - какви общества да анализира; т. е. всички Специалисти биха останали без работа. Знам, че всичко това сте чували и преди, но искам да ви вдъхна пълна вяра, която да стане ваше дълбоко вътрешно убеждение.

Именно вие, младежите, ще излизате извън пределите на Вечността и ще се отправяте във Времето при най-тежки условия, за да се върнете с необходимите факти. Разбирате ме, нали - студени, обективни факти, неоцветени от вашите становища и предпочитания. Факти, достатъчно точни, за да могат да постъпят в изчислителни машини. Факти, достатъчно определени, за да потвърдят социалните уравнения. Факти, достатъчно достоверни, за да послужат като основа за предстоящи Промени в Реалността.

Запомнете също и това. Времето, през което ще бъдете Наблюдатели, не е просто неизбежен етап, когато можете да си позволите да вършите работата си през куп за грош. Именно като Наблюдатели трябва да се наложите. От това как ще се представите като Наблюдатели, а не от успеха ви в училище зависи Специалността ви и перспективите ви за растеж в нея. Това ще бъде вашата следдипломна квалификация, Вечни, и затова при един провал, дори при най-малката проява на безотговорност, ще попаднете в Персонала по Поддържането, въпреки всичките си блестящи заложби. Това е, което имах да ви кажа.

Той се ръкува с всеки един от тях и Харлан, сериозен и изцяло предаден на тържествения миг, бе обхванат от дълбоко благоговение пред гордото си убеждение, че най-голямата привилегия на Вечния бе отговорността, която поемаш за съдбата и щастието на всички хора, населяващи Столетията на Вечността.

Първите задачи на Харлан бяха незначителни и строго се контролираха, но той изостри умението си благодарение на опита си, натрупан в продължение на десетки Столетия, където се извършваха десетки Промени в Реалността.

На петата година го удостоиха със звание 'Старши Наблюдател' и го прикрепиха към 482-ия Век. За първи път щеше да работи съвсем самостоятелно. Осъзнаването на този факт отнемаше известна част от присъщото му чувство на самоувереност, когато за пръв път се яви на доклад при Компютъра, оглавяващ този Сектор - Асистент Компютър Хоби Финдж.

Финдж имаше подозрително стисната уста и сърдити очи, които изглеждаха абсурдни на лице като неговото. Носът му бе едно кръгло копче, а бузите му - две по-големи копчета. Липсваше само мъничко червена боя и дълга бяла брада, за да заприлича съвсем на картината, отразяваща праисторическия мит за Свети Николай ( Санта Клаус или Дядо Мраз). Харлан знаеше и трите имена, но не вярваше да се намери дори един на сто хиляди Вечни, който да е чувал поне едно от тях. Харлан изпитваше тайна гордост от необикновените си познания, но тенденциозно не ги манифестираше. Още от първите си дни в училище той се пристрасти към праисторията и наставникът му Яроу го поощряваше в увлечението му. Харлан действително обикна тези странни и диви Столетия, предшествуващи не само основаването на Вечността през 27-ия Век, но дори и откриването на Темпоралното Поле през 24-ия. В проучванията си той бе ползвал стари книги и списания. Когато бе успявал да получи разрешение, той дори се бе отправял в далечното минало към първите Столетия на Вечността, за да направи справка с още по-достоверни източници. За петнайсетина години бе успял да събере значителна лична библиотека, която почти цялата се състоеше от напечатани на хартия книги. Там имаше един том от някой си Х. Д. Уелз, друг - от автор, носещ името Шекспир, и доста съдрани истории. Най-ценно от всичко обаче бе пълната колекция събрани томове от един ежеседмичник, издаван в Първобитното общество, която заемаше неимоверно голямо пространство, но просто от сантименталност Харлан не се решаваше да я замести с микрофилм.

От време на време той се потопяваше в един свят, в който животът бе живот, а смъртта - смърт; където човек вземаше решения веднъж завинаги; където не можеше да се предотврати злото, нито пък да се насърчава доброто и след като битката при Ватерлоо бе веднъж загубена, тя бе действително и завинаги загубена. Харлан особено се възхищаваше от един поетичен откъс, в който се казваше, че нищо, излязло изпод перото на човека, не може да се унищожи. А след това му бе трудно, потресаващо трудно да върне мислите си към Вечността и към един свят, където Реалността бе нещо подвижно и мимолетно, нещо, което хора като него можеха да държат в ръцете си и да му придават по-добра форма, когато пожелаят.

Илюзията за Дядо Мраз се разпръсна в момента, в който Хоби Финдж заговори рязко и повелително:

- Утре вече може да пристъпите към обичайното проучване на настоящата Реалност. Искам добросъвестно, изчерпателно и конкретно изследване. И да сме наясно - никакви кръшкания. Още сутринта ще получите първото си пространствено-хронологично указание. Разбрано?

- Да, Компютър - отвърна Харлан. Още тогава той реши, че те двамата с Асистент-Компютъра Хоби Финдж няма да могат да мелят брашно, за което особено съжаляваше.

На следващата сутрин Харлан получи инструкцията във вид на сложни перфорации върху лентата на функциониращия Кибермозък. Загрижен да не допусне дори най-минималната грешка още в самото начало, той използва джобен дешифратор, за да го преведе на Единен Междувременен Език. В същност отдавна бе свикнал да разчита перфолентата от прима виста.

В ръководството бе отбелязано по кое време и къде той можеше или не можеше да се появи в обществото на 482-ия Век: какво му се разрешаваше да прави и какво не; а също и това, което трябваше да избягва на всяка цена. Присъствието му бе допустимо само в такива места и часове, когато бе сигурно, че не може да представлява заплаха за Реалността.

Харлан не се чувствуваше добре в 482-ия Век. Той с нищо не приличаше на неговия суров и сдържан дом. Епоха, в която етиката и моралът имаха съдържание съвсем различно от това, с което Харлан бе привикнал. Едно грубо епикурейско-материалистично общество, с многобройни признаци на матриархат. Това бе единствената епоха (Харлан най-внимателно провери в летописите), в която ектогенните* раждания ставаха все по-популярни и в кулминационната й точка за 40% от жените раждането се състоеше само в приноса им с едно оплодено яйце от яйчниците. Хората се събираха и разделяха по взаимно съгласие, а бракът според закона бе въпрос само на лично споразумение без всякакви ангажименти. Разбира се, брачните съюзи, които се сключваха с цел да се създаде поколение, рязко се разграничаваха от социалните функции на брака и се уреждаха на чисто евгенични* принципи.

* Ектогенен - дължащ се на външни причини.

* Евгеника - наука за подобряване на рода.

Имаше стотици причини Харлан да смята това общество за нездраво и затова жадуваше за Промяна на Реалността. Неведнъж му бе хрумвало, че собственото му присъствие в Столетието можеше да предизвика 'разклонението на пътя' и да промени историята му, понеже той бе човек от друго Време. Ако обезпокоителното му присъствие можеше да стане достатъчно обезпокоително в някой критичен момент, би възникнал нов клон в развитието, който дотогава е бил нереализирана вероятност, и милиони жени, търсещи само плътски наслаждения, биха открили с удивление, че са станали верни съпруги и предани майки. А в същност това би било нова Реалност, с нови спомени и те не биха могли да кажат, да помислят или дори да сънуват, че някога всичко е било съвършено различно.

За съжаление обаче една такава постъпка би означавала да излезе от рамките на пространствено-хронологическата инструкция, а това бе немислимо. Пък дори и Харлан да се решеше на подобно безумие, всяко случайно въздействие би могло да промени Реалността по най-неочакван начин. Нищо чудно да стане и много по-лоша. Само щателен анализ и подробни изчисления можеха правилно и точно да определят характера на Промяната.

Независимо от възгледите си, Харлан оставаше Наблюдател, а идеалният Наблюдател бе просто една машина от сетивно-възприемчиви нервни клетки, свързана с отчетно-регистриращ механизъм. Между възприятието и отчета място за емоции нямаше.

В това отношение отчетите на Харлан бяха самото съвършенство.

След задължителния отчет в края на втората седмица Асистент-Компютър Финдж покани Харлан в кабинета си.

- Наблюдател, поздравявам ви за логическата стройност и яснота в отчетите ви - каза той сухо и студено. - Но какво в същност мислите вие самият по тези въпроси?

Харлан потърси убежище в непроницаемото изражение, което придоби лицето му, изражение, сякаш с мъка издялано от дървото на родния му 95-и Век.

- Изобщо не мисля по тях - отсече той.

- Хайде, хайде. Вие сте от 95-ия, а и двамата отлично знаем какво означава това. Несъмнено нашето Столетие ви дразни.

- Нима нещо в отчетите ми ви е навело на подобна мисъл? - вдигна рамене Харлан.

Въпросът бе едва ли не безочлив и Финдж го посрещна с нервно барабанене на късите си пръсти върху бюрото.

- Моля отговорете на въпроса ми все пак! - настоя той.

- От гледна точка на Социологията това Столетие в много отношения достига до ексцесии - отвърна Харлан. - Трите последни Промени в Реалността поставиха ударение именно върху тези особености на Столетието. Предполагам, че все някога нередностите ще трябва да се отстранят. Крайностите никога не водят до нещо добро.

- Значи, вие сте си направили труда да изучите миналите Реалности на Столетието?

- Аз съм Наблюдател и съм длъжен да знам всички факти, които се отнасят до поверения ми обект.

Харлан лавираше. Разбира се, той действително имаше правото и дори задължението да се запознае с тези факти. Финдж вероятно знаеше това. Всяко Столетие периодически се разтърсваше от Промените в Реалността. Наблюденията, колкото и детайлни да бяха, не можеха да запазят значението си по-дълго време, а се нуждаеха от допълнителна проверка. Ето защо всички Столетия, принадлежащи към Вечността, непрекъснато бяха обект на Наблюдения. А за да наблюдаваш правилно, трябва да можеш да представиш не само фактите от текущата Реалност, но също така и да установиш тяхната връзка с фактите от предишни Реалности. И въпреки всичко за Харлан изглеждаше очевидно, че това проучване на съкровените му мисли не бе продиктувано само от личната неприязън на Финдж към него. Финдж изглеждаше някак твърде определено враждебен.

Друг път пък Финдж, нахълтал внезапно в малкия кабинет на Харлан, за да донесе новините, каза:

- Отчетите ви правят много добро впечатление в Съвета на Времето.

Харлан се поколеба, след това промърмори:

- Благодаря.

- В Съвета са единодушни, че вие проявявате необикновена проницателност.

- Правя всичко по силите си.

Изведнъж Финдж запита:

- Срещали ли сте се някога със Старши Компютър Туисъл?

- Компютър Туисъл? - очите на Харлан широко се разтвориха. - Не, сър. Защо?

- Изглежда, че той особено много се интересува от вашите отчети.

Кръглите бузи на Финдж се спуснаха намусено и той промени темата.

- А на мен ми се струва, че вие сте си изработили собствена философия, свое виждане на историята.

Тези думи се оказаха голямо изкушение за Харлан. Тщеславие и предпазливост се пребориха и първото победи.

- Учил съм праистория, сър.

- ПРАИСТОРИЯ? В училище?

- Не съвсем, Компютър. Сам. Това е мое хоби. Сякаш гледам история неподвижно застинала, замразена. Тази история може да се изучи най-подробно за разлика от Столетията на Вечността, които непрекъснато се менят.

Харлан се поразпали от завладелите го мисли.

- Все едно че взимаш филмокнига и старателно разучаваш всеки кадър. Виждат се ред детайли, които неминуемо бихме пропуснали, ако филмът се прожектираше просто за забавление. Мисля, че това мое хоби много ми помага в конкретните ми задачи.

Финдж се вгледа в него с удивление, поразтвори малките си очи и без дума да отрони, излезе.

Оттогава той периодически захващаше разговор за праисторията, но неохотните коментарии на Харлан изслушваше със съвършено безстрастно изражение на пълничкото си лице.

Харлан се чудеше дали да съжалява за това, че се изкуши да се похвали пред Финдж, или пък да го разглежда като възможност за едно по-бързо повишение.

Той се спря на първата алтернатива, когато един ден, като се разминаваше с него в коридор номер 1, Финдж рязко запита, така че всички околни да чуят:

- Велико Време, Харлан, НИКОГА ли не се усмихвате?

Откритието, че Финдж го мразеше, бе голям удар за Харлан. След този случай той сам започна да изпитва към Финдж нещо като отвращение.

Три месеца усилен труд в 482-ия Век бяха достатъчни, за да се изучат основно всичките му особености. Ето защо Харлан не се учуди, когато внезапно бе спешно извикан в кабинета на Финдж. Очакваше ново назначение. Окончателният му доклад бе готов от няколко дни. В 482-ия съществуваше стремеж за увеличаване износа на целулозни тъкани в обезлесените Столетия, например в 1174-ия Век, но съвсем не им се нравеха насрещните предложения за доставка на пушена риба. И така, Харлан бе изработил дълъг списък от подобни старателно систематизирани и анализирани точки.

Като се отправи към кабинета на Финдж, Харлан взе проекта за доклада със себе си.

Но за 482-ия изобщо не стана дума. Вместо това Финдж го представи на един повехнал и сбръчкан човечец с оредяла бяла коса и лице на гном, на което през време на целия разговор бе лепната постоянна усмивка. Тя бе ту силно тревожна, ту неимоверно весела, но през цялото време не изчезна нито за миг от лицето му. Между два пожълтели от никотина пръста той държеше запалена цигара.

Това бе първата цигара, която Харлан виждаше през живота си, и затова обърна повече внимание на димящия цилиндър, а по-малко - на притежателя му и съвсем не бе подготвен за по-нататъшния развой на събитията.

- Старши Компютър Туисъл, представям ви Наблюдател Ендрю Харлан - сухо каза Финдж.

Поразен, Харлан премести погледа си от цигарата на човечеца към самия него.

- Здравейте! - каза Старши Компютър Туисъл с писклив глас. - Значи, вие сте младият човек, който пише такива прекрасни отчети?

Харлан сякаш онемя.

Лейбън Туисъл бе мит, жива легенда. Лейбън Туисъл бе човек, когото той, Харлан, трябваше да познае веднага. Той бе най-изтъкнатият Компютър на Вечността, или с други думи, най-бележитият от всички Вечни. Той бе председател на Съвета на Времето. Бе ръководил повече Промени в Реалността, отколкото всеки друг Компютър в цялата история на Вечността. Той бе Направил е

Паметта на Харлан напълно му изневери. Като се усмихваше глуповато, той кимна утвърдително с глава но не обели и дума.

Туисъл поднесе цигарата към устните си и бързо всмукна няколко пъти.

- Оставете ни сами, Финдж - каза той. - Искам да поговоря с момчето насаме.

Финдж стана, промърмори нещо под носа си и излезе.

Туисъл се обърна към Харлан:

- Изглеждаш смутен, младежо. Успокой се, няма за какво да се притесняваш.

Но неочакваното запознанство с Туисъл подействува като шок на Харлан. Естествено е да се смутиш, когато считаш някого за гигант, а се окаже, че той не е висок дори пет фута и половина.

Възможно ли бе зад полегатото, съвършено плешиво чело да се крие мозък на гений? Дали в малките очи, които се притваряха в безбройни бръчки, светеше остър ум, или това бе само добро настроение?

Харлан съвсем се обърка. Цигарата като че замъгляваше всичките му мисли, които и без друго почти не бе в състояние да събере. Едно кълбенце дим достигна до него, Харлан трепна и се отдръпна.

Очите на Туисъл се присвиха, сякаш искаше да проникне в облака дим, и той заговори с ужасен акцент на езика на десетото хилядолетие:

- Бредпочиташ ли аз да говор на твоя сам език, кладежо?

Внезапно напушен от истеричен смях, Харлан отвърна прилежно:

- Говоря доста добре Единен Междувременен Език, сър.

Каза това на Междувременен Език, езика, който говореха всички Вечни и който той бе усвоил още първите месеци след озоваването си във Вечността.

- Глупости! - отвърна Туисъл с нетърпящ възражения тон. - Междувременният е напълно излишен. Владея съвършено езиците на десетото хилядолетие.

Харлан предположи, че навярно са изминали четирийсетина години, откакто на Туисъл му се бе налагало да ползва местните диалекти.

Доволен, че е направил нужното впечатление, Туисъл премина на Междувременен и съвсем забрави за 'съвършеното си местно наречие'.

- Бих ти предложил цигара, младежо, но съм сигурен, че не пушиш. Едва ли някой някога в историята е одобрявал пушенето. В същност хубави цигари се произвеждат само в 72-ия и на мен ми ги доставят специално оттам. Казвам ти го за всеки случай, може някога да пропушиш. Но това е загубена работа. Миналата седмица ми се наложи да остана два дни в 123-ия. Пушенето - забранено! Искам да кажа, дори и в специално определения Сектор за Вечността. Вечните в това Столетие са се приспособили към нравите на Времето. Ако бях запалил цигара, несъмнено щеше да им се стори, че небето се стоварва върху тях.

Понякога си мисля, че бих желал да изчисля една голяма Промяна в Реалността, с която да анулирам всякакви забрани на тютюнопушенето във всички Столетия. Подобна Промяна обаче би предизвикала войни в 58-ия или робовладелско общество в 1000-ия. Винаги има едно 'обаче'.

Отначало Харлан се смути, а след това се разтревожи. Разбра, че зад това несвързано ломотене се таеше нещо.

Гърлото му се стегна и той едва събра глас да попита:

- Мога ли да узная, защо сте пожелали да се срещнете с мен, сър?

- Харесвам отчетите ти, момко.

В очите на Харлан проблесна скрита радост, но той не се усмихна.

- Благодаря, сър.

- В тях прозира нещо артистично. Имаш отлична интуиция. Усещаш нещата. Мисля, че съм ти намерил добро място във Вечността, съответствуващо на способностите ти, и съм дошъл да ти го предложа.

'Просто не мога да повярвам' - помисли си Харлан. Той се постара да обуздае буйната радост в гласа си.

- Това е голяма чест за мен, сър - каза Харлан почтително.

А междувременно Старши Компютър Туисъл бе привършил цигарата си и със сръчността на фокусник я замести веднага с друга, която неизвестно откъде се озова в лявата му ръка. В паузата между две всмуквания той каза:

- В името на Времето, млади човече, остави тези стереотипни фрази! 'Голяма чест', ба! Дрън, дрън. Глупости. Изрази чувствата си ясно и просто. Радваш ли се, а?

- Да, сър - предпазливо отвърна Харлан.

- Добре тогава. Не може и да бъде другояче. Искаш ли да станеш Техник?

- Техник! - извика Харлан и подскочи от мястото си.

- Седни. Седни. Ти като че се учуди?

- Компютър Туисъл, никога не съм и предполагал, че някога мога да стана Техник.

- Знам - сухо каза Туисъл, - странно, че никой никога не е допускал подобно поприще за себе си. Всичко друго, но не и това. А Техници трудно се намират и винаги са много търсени. Няма Сектор от Вечността, който да може да се похвали с достатъчно Техници.

- Едва ли точно аз съм подходящ за такава работа.

- Искаш да кажеш, че не ти подхожда работа, свързана с неприятности? Кълна се във Времето, ако си предан на Вечността, а аз смятам, че си - ще се издигнеш над тези неща. Е, да, глупаците ще странят от теб и ти ще се чувствуваш изолиран. Но повярвай, ще привикнеш с това. А в замяна винаги ще изпитваш удовлетворение от съзнанието, че си необходим, крайно необходим. Необходим за МЕН.

- За вас, сър? Лично за вас?

- Да, лично за мен. - Усмивката на стария човек се озари от проницателност. - Ти няма да бъдеш обикновен Техник. Ще станеш мой личен Техник. Ще имаш особено обществено положение. Е, какво ще кажеш за такова предложение?

- Не знам, сър - колебливо отвърна Харлан. - Може да се окаже, че не отговарям на условията.

Туисъл решително поклати глава:

- Необходим си ми. Необходим си ми именно ти. Отчетите ти ми дават пълна увереност, че имаш всички качества, които ме интересуват.

Той се почука бързо по челото с хребетовидния нокът на показалеца си.

- Имаш добра атестация от ученическите години. Секторите, в които си работил като Наблюдател, дадоха благоприятни отзиви за теб. И на края, най-много работа свърши рапортът на Финдж.

Харлан остана искрено поразен:

- Рапортът на Компютър Финдж - най-много работа ?

- Не очакваше ли такова нещо?

- Аз не знам.

- Е, виж, момко, не съм казал, че рапортът е бил благосклонен. Казах - 'свърши най-много работа'. Впрочем отзивите на Финдж бяха неблагоприятни. Той препоръчваше да бъдеш освободен от всички задължения, свързани с Промените в Реалността. Загатваше, че не е благоразумно да ти се поверява каквато и да е работа (освен Работник по Поддържането).

Харлан се изчерви:

- Какви бяха основанията му за подобно заключение, сър?

- Изглежда, моето момче, че ти имаш хоби. Влече те праисторията, а?

Туисъл спокойно размахваше цигарата си, а Харлан, който в яростта си бе забравил дори да контролира дишането си, нагълта цял облак дим и безпомощно се закашля.

Туисъл благосклонно изчака да свърши пристъпа на кашлицата му и запита:

- Така е, нали?

- Компютър Финдж не е имал право - започна Харлан.

- Хайде, хайде. Споменах за рапорта му, защото има пряка връзка с целта, за която ти си ми особено необходим. А по принцип рапортът е нещо секретно и ти си длъжен да забравиш, че съм ти предал същността на изложението му. Длъжен си да забравиш завинаги това, млади човече.

- Но какво нередно има в увлечението по праисторията?

- Финдж смята, че това твое увлечение показва силно желание за 'удържане на Времето'. Разбираш ли за какво става дума, момче?

Харлан разбираше. Беше изключено да живееш във Вечността, без да усвоиш психиатричната терминология. И особено тази фраза. Считаше се, че всеки Вечен изпитва силно желание, още по-силно поради обстоятелството, че е наложена възбрана върху всичките му проявления, да се завърне ако не към родното си Столетие, поне към някакво определено Време; че е по-добре да стане неразделна частица от него, отколкото да бъде чужденец навсякъде във Вечността. Разбира се, у повечето Вечни това желание бе потулено на сигурно място дълбоко в подсъзнанието.

- Мисля, че не е прав - каза Харлан.

- Аз също. Всъщност намирам твоето хоби за интересно и ценно. Както вече казах, затова си ми и необходим. Ще ти дам един Ученик. Искам да му предадеш всичко, което сам вече знаеш и което можеш да научиш за праисторията. Междувременно ще изпълняваш и службата на мой личен Техник. Ще започнеш след няколко дни. Съгласен ли си?

Дали е съгласен?! Да притежава официално разрешение да научи всичко възможно за епохата, предшествуваща Вечността? Да работи съвместно с най-изтъкнатия Вечен? При такива условия дори противното звание 'Техник' изглеждаше поносимо.

Чувството за предпазливост обаче не му изневери:

- Щом е за благото на Вечността, сър

- За БЛАГОТО на Вечността? - внезапно развълнуван извика Компютърът-гном. Той с такава сила запокити угарката си, че тя се удари чак в отсрещната стена и рикошира в изобилие от искри. - Необходим си ми за СЪЩЕСТВУВАНИЕТО на Вечността.

3. Ученик

Харлан живя няколко седмици в 575-ия, преди да се запознае с Бринсли Шеридан Купър. Той имаше време да свикне с новото си жилище и със здравословната чистота на стъклото и порцелана. Научи се да носи емблемата на Техник само с умерена неохота и да се въздържа да утежнява положението си с безполезни опити да прикрие позорния знак с някакъв предмет, който му беше под ръка, или прилепил се глупаво до някоя стена.

Подобни жалки постъпки извикваха презрителна усмивка у другите и те ставаха още по-нелюбезни, като че подозираха стремеж за узурпиране на приятелското им чувство чрез измама.

Старши Компютър Туисъл всекидневно му донасяше нови задачи. Харлан ги изучаваше старателно, пишеше заключенията си с по четири чернови и с неохота предаваше дори последния вариант.

Туисъл ги преглеждаше, кимаше и казваше:

- Добре, добре.

След това студените му сини очи бегло се спираха върху Харлан и усмивката му ставаше малко по-индиферентна. Следваше изявлението:

- Ще дам на Кибермозъка да провери тази догадка.

Той винаги наричаше заключенията 'догадки'.

Никога не уведоми Харлан за резултата от проверката на Кибермозъка, а и Харлан не се реши да го попита. Той бе отчаян, че не му възлагаха да реализира поне едно от заключенията си. Значеше ли това, че Кибермозъкът откриваше грешки в изводите му, че той неправилно избираше координатите на предстоящите Промени в Реалността, че не притежаваше умението да пресмята Минималната Необходима Промяна за определен интервал? (Едва доста по-късно той стана достатъчно изтънчен, за да произнася небрежно М. Н. П.)

Един ден Туисъл дойде при него, придружен от някакъв стеснителен индивид, който като че не се решаваше да вдигне очи, за да срещне погледа на Харлан.

Туисъл го представи:

- Техник Харлан, това е Ученикът Б. Ш. Купър.

- Здравейте! - механично каза Харлан, изгледа непознатия внимателно и външността му не му направи особено впечатление. Човекът беше нисичък, с тъмна коса, сресана на път в средата. Брадичката му бе тясна, очите - неопределено светлокафяви, ушите - възголеми, а ноктите на ръцете му - изгризани.

- Та той е момчето, на което ще преподаваш праистория - продължи Туисъл.

- Порази ме, Време! - възкликна Харлан с неочаквано съживен интерес към придружителя на Туисъл.

- Здравейте! - обърна се специално към него Харлан.

Техникът почти бе забравил обещанието на новия си началник.

- Харлан, съставете с момчето седмично разписание на заниманията, каквото ще бъде удобно за теб! - нареди Туисъл. - Мисля, че би било чудесно, ако можеш да му посветиш два следобеда седмично. Учи го по свой собствен метод. Това оставям на теб. Ако ти са нужни филмокниги или стари документи, обърни се към мен и ако те въобще могат да се намерят във Вечността или достижимото за нас Време, ще ги имаш. Е, момко, ще успеем ли?

Той измъкна, както винаги, от незнайно място запалена цигара и въздухът се изпълни с тютюнев дим. Харлан се закашля, а изкривилата се уста на Ученика бе неоспоримо доказателство, че и той би извършил същото, но не смееше.

След като Туисъл си отиде, Харлан каза:

- Ами седнете - той се поколеба за миг и решително добави - синко. Седни, синко. Кабинетът ми не е голям, но той е на твое разположение винаги, когато сме заедно.

Харлан изгаряше от желание да започне работа. Това бе НЕГОВ периметър. Праисторията беше нещо, което изцяло му принадлежеше.

Ученикът вдигна поглед (в същност за пръв път от началото на разговора) и несигурно каза:

- Значи вие сте Техник.

При тези думи една голяма част от трепетното вълнение и алтруизма, обхванали Харлан, се изпари.

- И какво от това?

- Нищо. Аз просто - смотолеви Ученикът.

- Вие чухте, че Компютър Туисъл се обърна към мен, като ме назова 'Техник', нали?

- Да, сър.

- И помислихте, че това е грешка на езика. Нещо твърде ужасно, за да бъде вярно?

- Не, сър.

- Какъв дефект имате в говора? - жестоко запита Харлан, но веднага се засрами.

Купър болезнено се изчерви.

- Не владея много добре Единния Междувременен Език.

- Защо? От колко време сте Ученик?

- По-малко от година, сър.

- Една година? Че на колко сте години, Време Велико?

- На двайсет и четири биогодини, сър.

Харлан се вгледа в него.

- Искате да кажете, че са ви взели във Вечността, когато сте бил на двайсет и три години?

- Да, сър.

Харлан се отпусна на стола и потри неспокойно ръце. По принцип такова нещо не се практикуваше. Петнайсет до шестнайсет години - такава бе възрастта за постъпване във Вечността. Какво значи всичко това? Може би Туисъл го поставяше на ново изпитание?

- Седнете и да започваме - каза той. - Пълното име и номера на Века, в който живеете.

- Бринсли Шеридан Купър от 78-ия Век, сър - отвърна Ученикът със заекване.

Харлан поомекна. Значи, отблизо. Само седемнайсет Столетия по-рано от неговия собствен Век. Почти съсед във Времето.

- Интересува ли ви праисторията? - запита той.

- Не зная почти нищо за нея, но Компютър Туисъл ми нареди да се занимавам с тези въпроси.

- С какво друго се занимавате?

- Математика. Темпорална механика. Но за сега владея само най-основни неща. В 78-ия ремонтирах скоростни прахосмукачки.

Беше излишно да симулира интерес към понятието 'скоростна прахосмукачка'. Все едно дали е обикновена прахосмукачка, сметачна машина или вид грим със спрей. Можеше да бъде всичко - това не го засягаше.

- Знаете ли нещо за историята изобщо? - запита Харлан.

- Учил съм история на Европа.

- Сигурно сте от тия места?

- Да, родих се в Европа. Разбира се, в училище се наблягаше най-вече на съвременната история. След революциите от 54 година; 7554, имам пред вид.

- Добре. Като начало - изхвърлете това от главата си! То е лишено от всякакъв смисъл. Историята, която учат Временните, се променя с всяка Промяна на Реалността. Те, естествено, не осъзнават това. Всяка Реалност смята собствената си история за единствена. Съвсем различно стоят нещата с праисторията. Каквото и да правим, тя си остава неизменна. Колумб и Вашингтон, Мусолини и Хиърфорд - всички те съществуват.

Купър се поусмихна. Той прокара малкия си пръст по горната си устна и чак сега Харлан забеляза наболия върху нея мъх - сякаш Ученикът си пускаше мустаци.

- Вече доста време съм тук - каза Купър, - а още не мога напълно да привикна с това.

- Да привикнете с какво по-точно?

- С това, че ме делят петстотин Столетия от родното ми място.

- И моето положение е подобно. Аз съм от 95-ия.

- Това е друго нещо. Вие сте по-възрастен от мен и все пак в друг смисъл аз съм Седемнайсет Столетия по-стар от вас. Бих могъл да бъда ваш пра-пра-пра и т. н. дядо.

- Да допуснем, че е така. Какво значение има?

- Е, нужно е известно време, за да се привикне с това положение. - В гласа на Купър се прокрадваха нотки на непокорство.

- Всички сме при еднакви условия - коравосърдечно отвърна Харлан и започна урока за Първобитното общество.

Три часа от занятието бяха изминали, а той все още обясняваше аргументирано и подробно защо преди 1-ви Век е имало и други епохи. ( - Нима 1-ви Век не е наистина пръв? - жално бе запитал Купър.)

В края на заниманието Харлан даде на Ученика една книга; не от най-добрите, наистина, но за начало щеше да свърши работа.

- По-нататък ще ви предложа нещо по-сериозно - обеща той.

Към края на седмицата наболите косъмчета върху горната устна на Купър се превърнаха в ясно забележими черни мустачки, които го правеха да изглежда десет години по-възрастен и подчертаваха тясната му брадичка. Харлан си помисли, че те нямаше да внесат кой знае каква положителна промяна във външността на Ученика.

- Прочетох книгата - каза Купър.

- Как я намираш?

- В известно отношение

Последва дълга пауза, след което Купър започна нова мисъл:

- Последните Векове от Първобитното общество приличат доста на 78-ия. Те, знаете, ми напомниха за в къщи. Два пъти сънувах жена си.

- ЖЕНА ти? - избухна Харлан.

- Бях женен, преди да попадна тук.

- Да ме порази Времето! Нима доведоха тук и съпругата ти?

Купър поклати отрицателно глава.

- Дори не знам дали Промяната през последната година я е засегнала. Ако е така, предполагам, че в същност сега тя не ми е жена.

Харлан се съвзе от първоначалния шок. Разбира се, щом Ученикът е бил двайсет и три годишен, когато са го взели във Вечността, напълно вероятно е да е бил вече семеен. Едно безпрецедентно явление влече след себе си и друго.

Какво ставаше на тая Земя? След като веднъж бяха допуснати изключения от правилата, нямаше да мине много време и във всичко щеше да настъпи пълен безпорядък. А Вечността бе така уредена, че едва ли щеше да извърши подобни изменения.

- Надявам се, не планираш разходка до 78-ия, за да провериш дали тя все още е твоя жена.

Жестокостта в думите на Харлан не бе преднамерена; тя се дължеше на силната му тревога за съдбата на Вечността.

Ученикът вдигна глава; в очите му се четеше твърдост и спокойствие:

- Не.

Харлан смутено се размърда на бюрото си.

- Виж, това е друго. Нямаш вече семейство. Нямаш никого. Ти си Вечен и най-добре забрави веднъж завинаги всички, които някога си познавал там, във Времето.

Купър стисна устни и бързо каза със силен акцент:

- Говорите като типичен Техник.

С две ръце, до болка силно, Харлан се вкопчи в облегалката на бюрото.

- Какво намекваш? - запита той с хриплив глас. - Че като съм Техник, аз съм този, който извършва Промените? Затова и ги защищавам и искам от теб да ръкопляскаш, нали? Виж, дете, ти не си живял тук дори година; не знаеш още езика; не си наясно с понятията Време и Вечност, а претендираш, че знаеш всичко за Техниците, включително и това как да ги уязвиш.

- Съжалявам много - бързо отвърна Купър, - не исках да ви засегна.

- Разбира се, не, че де се е чуло и видяло някой да обиди Техник? Ти просто непрекъснато чуваш какво говорят всички, нали? Казват: 'Студено като сърцето на Техник', така ли е? Казват: 'За Техника съдбата на един милиард хора е равносилна на прозявката му.' И други неща от този сорт. Какво ще кажеш ти за това, господин Купър? Как смяташ, дават ли ти тези приказки нужната житейска опитност, за да се присъединиш към общата маса? Може би така би се почувствувал велика личност? Важен лост във Вечността, а?

- Казах, че съжалявам.

- Добре. Просто искам да знаеш, че няма и месец, откак работя като Техник, и лично аз никога не съм извършвал Промяна в Реалността. А сега - на работа!

На следващия ден Старши Компютър Туисъл извика Харлан в кабинета си.

- Слушай, момчето ми, какво би казал за една екскурзия във Времето? Цел - реализиране на М. Н. П.

Предложението дойде във възможно най-подходящ момент. Цяла сутрин Харлан изпитваше угризения на съвестта, че страхливо отрече някога лично да е извършвал работа на Техник; че по детски наивно извика: 'Не ме обвинявайте, още нищо лошо не съм направил.'

А това бе равносилно на признание, че в работата на Техника наистина имаше нещо лошо и че той самият нямаше още вина само защото бе твърде нов в играта, за да бъде вече престъпник.

Ето защо Харлан се зарадва на възможността да унищожи това оправдание. Би било нещо като покаяние. Тогава щеше да каже на Купър:

- Да, аз извърших такова нещо, което превърна тези милиони хора в съвършено нови личности, но това бе нужно и затова съм горд, че го направих именно аз.

И Харлан радостно изрече:

- Готов съм, сър.

- Хубаво. Хубаво. Вярвам, млади човече, ще ти бъде приятно да чуеш (Туисъл изпусна едно кълбо дим и цигарата му се разгоря ослепително), че заключенията, които си предал, до едно се потвърдиха и се оказаха с висока степен на точност.

- Благодаря, сър. ('Сега вече са заключения, не догадки, както по-рано' - помисли Харлан.)

- Талантлив си. Имаш майсторска ръка, момко. Очаквам от теб големи неща. Като начало да започнем с 223-ия. Твърдението ти, че при натискане амбриажа на космическия кораб би се осигурило необходимото 'разклонение' без нежелателни странични явления, е напълно вярно. Ще извършиш ли зацепването?

- Да, сър.

Така в същност Харлан започна кариерата си на Техник. Оттогава той вече не беше просто човек с розово-червен отличителен знак. Бе държал Реалността в ръцете си. За няколко минути, откраднати от 223-ия, той се бе намесил в действието на машината, в резултат на което един млад човек не можа да осъществи намерението си да присъствува на лекцията по механика. Вследствие на това той така и никога не се залови със слънчевата техника и изобретяването на едно съвършено просто устройство се забави десет решителни години. А това от своя страна, колкото и неправдоподобно да звучи, доведе до предотвратяване на войната в 224-ия.

Нима не си заслужаваше? Какво от това, че някои личности претърпяха промени? Новите хора бяха също като другите - със същото право на живот. И ако няколко човешки съдби се скъсиха, много повече се удължиха и станаха по-щастливи. Наистина, една грандиозна литературна творба, шедьовър на човешкия разум и чувство, не бе написана в новата Реалност, но нима няколко екземпляра от нея не се запазиха в библиотеката на Вечността? И нима в нея нямаше да се създадат други големи произведения на изкуството?

И все пак тази нощ Харлан часове наред прекара в мъчително будуване и когато на края изтощен задряма, му се случи нещо, което не му се бе случвало от години.

Сънува майка си.

Въпреки проявената слабост в самото начало на кариерата му за една биогодина Харлан стана известен във Вечността като 'Техника на Туисъл', а също и с доста язвителните прозвища 'Момчето-чудо' и 'Безпогрешния'.

Срещите му с Купър станаха почти приятни. Двамата никога не се сприятелиха напълно. (Дори ако Купър би се насилил да направи първата крачка към сближението, Харлан може би нямаше да знае как да реагира.) Независимо от това те работеха добре заедно и интересът на Купър към праисторията нарасна до такава степен, че почти съперничеше с този на Харлан.

- Виж какво, Купър, имаш ли нещо против да отложим днешното занимание за утре? - запита веднъж Харлан. - Тази седмица трябва да отскоча до 3000-ия, да уточня едно Наблюдение, а човекът, с който искам да се срещна, е свободен днес следобед.

Очите на Купър жадно заблестяха:

- Не може ли да дойда и аз?

- Да дойдеш с мен в 3000-ия?

- Разбира се. Никога не съм пътувал с капсула, освен когато ме докараха тук от 78-ия, а тогава не разбирах още нищо.

Харлан бе свикнал да ползва Канала C, който по неписана традиция се предоставяше на Техниците по цялото си безконечно протежение през Столетията. Купър, без всякакви признаци на смущение, последва Харлан. Той влезе в капсулата без колебание и седна върху кръглото канапенце, което изцяло опасваше стените й.

Но след като Харлан активизира Полето и насочи капсулата към бъдещето, върху лицето на Купър се изписа едно почти комично изражение на удивление.

- Нищо не усещам - каза той. - Да не би нещо да не е в ред?

- Всичко е нормално. Не усещаш нищо, защото в буквалния смисъл на думата ние не се движим. Просто се изтегляме по Временното протежение на капсулата. Фактически - продължи Харлан с тон, който неусетно и за самия него бе станал назидателен - в момента ние с теб не сме материя, въпреки че това твърдение изглежда невероятно. Сто души могат да ползват същата капсула, за да се придвижват (ако бихме могли така да се изразим) с различна скорост по различни направления на Времето, като се движат един през друг и т.н. Универсалните физични закони просто не са в сила, що се отнася до Каналите на капсулите.

Устата на Купър едва забележимо се изви и Харлан с притеснение помисли: 'Момчето се занимава с темпорална механика и по-добре от мен разбира това, което се опитвам да му обясня. Защо ли не млъкна и не престана да се правя на шут?'

Взел твърдо решение да не отрони повече нито дума, Харлан мрачно заразглежда Купър. Мустаците на младия човек от няколко месеца вече бяха напълно оформени. Те висяха покрай устата му по модата, известна във Вечността под названието 'Малансонова' само поради това, че единствената запазена снимка от изобретателя на Темпоралното Поле, за която със сигурност се знаеше, че е автентична (при това лоша и не на фокус), го представяше точно с такива мустаци. Затова и те бяха получили доста голяма популярност всред Вечните, въпреки че на малцина отиваха.

Очите на Купър бяха приковани от бързо сменящите се цифри, които отбелязваха номера на Столетията по пътя им.

- Кой е крайният предел в бъдещето, до който достига Каналът на капсулата? - внезапно попита той.

- Нима още не си минал този материал?

- За капсулите не знам почти нищо.

Харлан вдигна рамене.

- Вечността няма предел. Каналът продължава безкрайно.

- А лично вие до кой Век сте достигали?

- Този сега ще бъде най-отдалеченият. Но д-р Туисъл е бил даже и в 50000-ия.

- Велико Време! - прошепна Купър.

- Това е още нищо. Някои Вечни са били дори по-далече и от 150000-ия.

- Е, как е там?

- АМИ НИКАК - мрачно отвърна Харлан. - Най-разнообразни форми на живот, но хора няма. Човечеството е изчезнало.

- Навярно са измрели? Или пък са унищожени?

- Едва ли някой би могъл да даде точен отговор на този въпрос.

- Не може ли да се направи нещо, за да се промени това положение?

- Е, виж какво, от 70000-ия нататък - започна Харлан, но изведнъж сам се прекъсна. - О, Време, порази ни! Да говорим за нещо друго.

Съществуваше една тема, към която Вечните се отнасяха почти със суеверен страх и тя бе 'Скритите Столетия', т. е. периодът между 70000-ия и 150000-ия. По мълчаливо споразумение този въпрос почти не се повдигаше. Дори и незначителните познания на Харлан за тази ера се дължаха на тясното му сътрудничество с Туисъл. А това практически означаваше, че Вечните не можеха да проникнат във Времето на нито едно от хилядите такива Столетия в бъдещето.

Вратите между Вечността и Времето бяха непроницаеми. Защо? Това никой не знаеше.

От някои случайни забележки на Туисъл Харлан бе дошъл до заключението, че успешните опити за Промяна на Реалността обхваща Вековете до 70000-ия, но в по-далечно бъдеще не можеше да се направи почти нищо поради липсата на необходимите за целта Наблюдения.

Веднъж Туисъл се бе пошегувал:

- Ще проникнем и в тях някой ден. А междувременно 70000 Столетия на вниманието ни засега са напълно достатъчни.

Кой знае защо обаче думите му не прозвучаха съвсем убедително.

- Какво става с Вечността след 150000-ия? - продължи да разпитва Купър.

Харлан въздъхна. Ученикът явно нямаше намерение да се откаже от темата 'табу'.

- Нищо - отвърна Харлан. - Секторите съществуват и след 70000-ия, но те не са заселени с Вечни; простират се на милиони Столетия в бъдещето, докато не изчезне всяка форма на живот, а също и по-нататък, докато слънцето прерасне в нова мъглявина и даже още по-далече. Вечността е безкрайна. Затова и се нарича Вечност.

- Значи слънцето, нашето слънце става НОВО?

- Разбира се. В противен случай Вечността не би съществувала. Именно това Ново Слънце е и нашият източник на енергия. Можеш ли да си представиш колко енергия е нужна за създаването на Темпорално Поле? Малансоновото поле, първо по рода си, е имало протежение само две секунди от единия до другия си край и е било толкова малко, че едва побирало главичката на една клечка кибрит, а необходимата за него атомна енергия се е равнявала на произведеното от една електроцентрала за цял ден. Трябвало да минат близо сто години, докато се моделира тънко като косъмче Темпорално Поле на достатъчно голямо разстояние в бъдещето, за да използва лъчевата енергия на Новото Слънце, което от своя страна отворило пътя за създаване на Поле с достатъчно големи размери, за да побере човек.

Купър въздъхна.

- Как ми се иска да престанат да ме тъпчат с уравнения и темпорална механика, а вместо тях да ме въведат в тази интересна материя. Ако например живеех по времето на Малансон

- Именно тогава нищо нямаше да научиш. Той е живял през 24-ия, а Вечността се създава едва в края на 27-ия. Сам разбираш, че не е едно и също да се открие Темпоралното Поле и да се създаде Вечността. Хората от 24-ия дори не са имали понятие от значението на изобретеното от Малансон.

- Излиза, че той е изпреварил епохата си, нали?

- И то твърде много. Той не само е изобретил Темпоралното Поле, но е описал и основните закономерности, които обуславят съществуванието на Вечността, и е предсказал почти всичките й особености, с изключение на Промените в Реалността. При това с доста голяма точност но като че вече пристигаме, Купър. Хайде, аз ще те последвам!

Те излязоха.

Никога преди този случай Харлан не бе виждал Старши Компютър Лейбън Туисъл гневен. За него се говореше, че не бил способен на никакви чувства, че бил бездушен инструмент на Вечността и дори че отдавна е забравил номера на родното си Столетие. Носеха се слухове, че още от ранна младост сърцето му се атрофирало и било заместено с малък ръчен анализатор, подобен на този, който винаги носеше със себе си в джоба на панталоните.

Туисъл никога не се опитваше да опровергае тези слухове. Мнозина дори бяха убедени, че той самият им вярваше.

Така че, дори когато Харлан се преви под силата на яростната експлозия, която се стовари върху него, с една частица от съзнанието си остана поразен от факта, че Туисъл бе способен да прояви така бурно възмущението си. Той се питаше дали малко по-късно, вече успокоен, Компютърът нямаше да почувствува огорчение, когато осъзнае, че ръчният анализатор-сърце му бе изменил и се бе оказал жалък орган от мускули и клапи, подвластен на всички човешки страсти.

Туисъл крещеше със старчески фалцет:

- Всемогъщо Време, откога, младежо, си се произвел член в Съвета на Времето? Ти ли си тоя, който се разпорежда тук? Искам да знам кой кого командува, ти - мен или аз - теб, а? И откога, моля, сам вземаш решения за движението на капсулите?

От време на време Туисъл прекъсваше упреците с гневни изблици като: 'Отговаряй!' - и не дочакал отговор, продължаваше да засипва Харлан с нови, саркастични въпроси.

- Ако само още веднъж си позволиш подобно своеволие, ще те пратя да ремонтираш канализацията и ще останеш на това място до края на живота си. Надявам се, че съм достатъчно ясен - каза той в заключение.

Харлан, блед от все по-голямото си смущение, едва прошепна:

- Никой никога не ми е споменавал, че не бива да взимам със себе си в капсулата Ученика Купър.

Това обяснение не смекчи Туисъл.

- Що за оправдание е това двойно отрицание, момко? Никой никога не ти е забранявал да го напиеш. Никой никога не ти е нареждал да не му обръснеш главата. И на края, никой никога не ти е поръчвал да не го набучиш на шиш, снабден с добре подострена кука. Всемогъщо Време, КАКВО ти беше казано да правиш с него?

- Да го занимавам с праистория.

- Това се иска от теб. Нищо повече.

Туисъл хвърли цигарата си и я размаза яростно с крак, като че бе лицето на най-върлия му враг.

- Бих искал да спра вниманието ви, Компютър - осмели се да каже Харлан, - на обстоятелството, че много от Столетията в настоящата Реалност в някои отношения са твърде сходни с определени епохи от праисторията. Намерението ми беше да покажа на Ученика какво представлява едно пътуване в тези Времена, като, разбира се, стриктно се придържам към пространствено-хронологичното указание.

- Какво? Слушай, дебела главо, а нямаш ли намерение поне от време на време да ми искаш разрешение за НЯКОИ неща? С въпроса за пътуванията във Времето ликвидирахме - категорично не. Ще го занимаваш само с праистория. Никаква практика. Никакви лабораторни експерименти. Ами че иначе утре може да ти хрумне да измениш Реалността само за да му покажеш каква е технологията.

Харлан облиза със сух език пресъхналите си устни, обидено промърмори нещо в знак на примирено съгласие и чак тогава получи разрешение да си върви.

Трябваше да минат няколко седмици, докато се излекуват наранените му чувства.

4. Компютър

Харлан бе набрал двегодишен стаж като Техник, когато за пръв път, откакто бе напуснал 482-ия заедно с Туисъл, отново се озова там. Едва го позна.

Но не Секторът, а той самият се бе променил.

Двете години работа като Техник бяха оказали многостранно въздействие върху него. В известен смисъл те засилиха чувството му за сигурност. Вече не му се налагаше да учи нов език, да привиква с нов стил облекло и нов начин на живот при всеки нов Наблюдателен обект. От друга страна, за тези две години той се затвори в себе си и почти забрави крепкото приятелство, което сплотяваше останалите Специалисти във Вечността.

Но най-голямата промяна, която бе внесла новата професия в живота на Харлан, бе, че тя разви у него чувството за власт. Техникът държеше в ръцете си съдбините на милиони и щом затова трябваше да бъде осъден на самота, той дори щеше да бъде горд с нея.

Ето защо Харлан изгледа студено Свързочника, който седеше на бюрото си пред входа на 482-ия, и се представи, като отчетливо изговаряше отделните срички:

- Техник Ендрю Харлан съобщава на Компютър Финдж, че е пристигнал в 482-ия по временно назначение и очаква нарежданията му.

Свързочникът, човек на средна възраст, рязко вдигна очи към новодошлия и веднага отмести погледа си, но Харлан не му обърна внимание.

Това бе разпространеният всред повечето Вечни 'Рикошет за Техника' - бърз, кос поглед към розовочервения отличителен знак на рамото, след това - огромно усилие да не го поглеждат повторно.

Харлан се взря в емблемата на човека от канцеларията. Не беше жълта като на Компютрите или зелена като на Проектантите, не бе и синя като на Социолозите, нито бяла като на Наблюдателите. Тя изобщо не беше емблема на Специалист - затова нямаше определен цвят, - просто една синя резка на бял фон. Човекът бе Свързочник, кажи-речи, Работник по Поддържането. Разстоянието от него до Специалиста бе от земята до небето.

А дори и той го погледна с популярния 'рикошет за Техника'.

- Е, успяхте ли? - запита Харлан доста унило.

- Опитвам се да се свържа с Компютър Финдж, сър - бързо отвърна Свързочникът.

Харлан бе запомнил 482-ия със стабилността и внушителността му, но сега му се виждаше почти мизерен.

Бе привикнал със стъклото и порцелана на 575-ия, с неговия култ към чистотата. Приспособил се беше към един свят на белота и ясни тонове, с редки проблясъци на нежно пастелни цветове.

Тежките гипсови завъртулки, крещящите цветове и боядисаните метални конструкции на 482-ия будеха отвращение у Харлан.

Дори Финдж му се струваше различен, по-нисък. Само преди две години за Наблюдателя Харлан всеки жест на Финдж бе изглеждал зловещ и властен.

Сега, от недостижимия и самотен пиедестал на новото си положение, Харлан виждаше Финдж като жалка и загубена фигура. Техникът го наблюдаваше как разгръща перфоленти и се кани да вдигне глава с вид на човек, който е решил, че е накарал посетителя да изчака необходимото време и вече може да заговори с него, без да урони авторитета си.

Харлан бе узнал от Туисъл, че Финдж е роден в енергетичен Век - 600-ия; това обясняваше много неща. Резките пристъпи на избухливост у него можеха да бъдат естествен резултат от постоянното чувство за несигурност на един тежък човек, привикнал със стабилността на силовите полета, който се чувствува нещастен, че трябва да борави само с крехка, чуплива материя. Безшумното му движение на пръсти (Харлан отлично си спомняше котешката му походка; често, вдигайки глава от масата, той виждаше Финдж, изникнал неизвестно откъде, да се взира в него) вече му се струваше не толкова лукаво и подло, колкото неохотно движение на човек, който живее в постоянен, макар и неосъзнат страх, че подът ще се продъни под тежестта му.

'Не е за тоя Сектор. Спасява го само едно ново назначение' - помисли си Харлан със закачливо снизхождение.

- Здравейте, Техник Харлан - най-после се обърна Финдж към него.

- Здравейте, Компютър.

- Изглежда, че за тези две години - започна Финдж.

- Две биогодини - поправи го Харлан.

Финдж учудено го погледна:

- Две биогодини, разбира се.

В обикновения смисъл на думата Времето не съществуваше в рамките на Вечността, но човешките тела остаряваха и това бе сигурна и неизбежна мярка за хода на Времето дори при липсата на отличителни физични явления. Биологичното Време течеше и за една биогодина във Вечността човек остаряваше колкото за една обикновена година във Времето.

При все това дори и най-педантичните Вечни твърде рядко си спомняха това разграничение. Беше твърде удобно да се каже:'Сбогом до утре', 'Липсваше ми вчера' или 'Ще се видим другата седмица', също като че наистина съществуваха понятията 'утре', 'вчера' или 'миналата седмица' и в някакъв друг освен в биологичен смисъл. И естествените инстинкти на човечеството бяха задоволявани, като всички дейности във Вечността се пригодяваха към произволно избран двайсет и четири 'биочасов' ден, формално разделен на 'ден' и 'нощ', 'днес' и 'утре'.

- Откакто вие заминахте преди две БИОГОДИНИ, 482-ият постепенно бе обхванат от криза. Твърде особена. Деликатна. Почти безпрецедентна. И именно сега, повече от всякога, се нуждаем от точни Наблюдения.

- Затова и сте ме повикали, нали?

- Да. Вярно е, че в известен смисъл Наблюдателската работа за един изявен Техник е просто пилеене на таланта му, но със своята яснота и интуитивност вашите предишни Наблюдения бяха безупречни. Точно това ни е нужно сега. Разрешете да ви опиша някои подробности

Но на тази среща Харлан така и не можа да узнае какви бяха тези подробности. Финдж започна да говори, но вратата се отвори и Харлан вече не го чуваше.

Погледът му бе прикован от девойката, която влезе в стаята.

Не че Харлан никога преди това не бе виждал момиче във Вечността. 'Никога' бе твърде силна дума. 'Рядко' да, но не и 'никога'.

Но ТАКАВА девойка! И то - във ВЕЧНОСТТА!

В своите придвижвания през Времето Харлан бе видял много жени, но тогава за него те бяха кажи-речи неодушевени предмети - като стените и браздите, като количките и ръкавичките, като топките и котките. Просто факти, подлежащи на Наблюдение.

Във Вечността момичетата бяха съвсем друга работа. И изведнъж - ТАКАВА девойка!

Беше облечена така, както се обличаха аристократките от 482-ия. Панталони от ефирна материя до коленете, които фино подчертаваха бедрените извивки, и прозрачна пелерина от талията нагоре - това бе всичко.

Косата й бе тъмна, лъскава и достигаше до раменете й, устните бяха очертани с червен молив - тънко отгоре и плътно отдолу, и й придаваха прекомерно нацупено изражение. Горните клепачи и ушните й миди бяха обагрени бледорозово, а младежкото й, почти детинско лице бе ослепително млечнобяло.

От средата на рамото й се спускаха скъпоценни висулки и дрънчаха ту от едната, ту от другата страна, като привличаха вниманието върху изящните й гърди.

Тя седна на едно бюро в ъгъла на кабинета и само веднъж повдигна миглите си, за да плъзне поглед по лицето на Харлан.

Когато Техникът отново чу гласа на Финдж, Компютърът казваше:

- Ще изложите всичко в официален доклад, а междувременно може да ползвате стария си кабинет и жилище.

Харлан почти не си спомняше как точно се бе озовал извън кабинета. Вероятно просто си бе излязъл

От обхваналите го многостранни чувства най-очевиден бе гневът. ДА ГО ПОРАЗИ ВРЕМЕТО, не би трябвало да се разрешава такова нещо на Финдж! Застрашаваше се моралът на обществото. Това бе подигравка с

Тук той се спря, отпусна юмруци и престана да стиска челюстите си. Тази работа не може да се остави така! Той се отправи с решителна крачка към бюрото на Свързочника и стъпките му остро отекнаха в собствените му уши.

Свързочникът вдигна глава, като се стараеше да не среща погледа на Техника, и старателно произнесе:

- Слушам ви, сър.

- В кабинета на Финдж седи една жена. Тя отскоро ли е тук?

Смяташе да зададе въпроса си просто между другото, с безразличие и дори с досада. Но той прозвуча като удари на цимбали.

Свързочникът сякаш се пробуди от тези думи. Погледът му заблестя при мисълта за сексапилната жена и той съучастнически погледна другия мъж пред себе си, като за миг дори забрави, че той бе Техник.

- За малката ли става дума? Уф! Не ви ли се струва, че тя е устроена като отходно място на силово поле?

Харлан се позапъна:

- Отговорете конкретно на въпроса ми.

Удивен от тона, с който Харлан веднага го постави на дистанция, Свързочникът широко отвори очи и част от въодушевлението му се изпари.

- Отскоро. Тя е от Временните - обясни той.

- Каква служба изпълнява?

По лицето на Свързочника бавно се разля усмивка, която прерасна в цинично хилене:

- Води се секретарка на шефа. Името й е Нойс Ламбънт.

- Добре, достатъчно.

Харлан рязко се обърна и си тръгна.

Първото му Наблюдателско излизане в 482-ия стана на другия ден, но продължи само трийсет минути. Очевидно то бе само ориентационна обиколка, чиято цел бе да въведе Харлан в характера на заобикалящата го среда. Следващия ден пътешествието му във Времето продължи час и половина, а третия ден той остана свободен.

Запълваше времето си, като препрочиташе и си припомняше предишните си отчети, опресняваше знанията си по езика на Столетието и привикваше с местните костюми.

За тези две биогодини в 482-ия бе извършена Промяна на Реалността, но тя бе съвсем незначителна. Една политическа клика, която беше на власт, премина в опозиция, но други особени промени като че ли нямаше.

Без сам да разбира напълно защо, Харлан придоби навика да се рови из предишните си отчети, за да получи сведения за аристократите. Бе невъзможно да не е правил подобни Наблюдения.

Разбира се, че бе правил, но те бяха сухи, безлични. Фактите, които беше регистрирал, се отнасяха до класата, а не до отделни индивиди.

Естествено, пространствено-хронологичните му инструкции никога не бяха изисквали и дори не разрешаваха Наблюдения върху аристокрацията в собствената й среда. Но защо - това Наблюдателят нямаше власт да узнае. Харлан негодуваше срещу себе си за любопитството, което проявяваше към този въпрос.

За трите първи дни от пребиваването си в 482-ия той бе зърнал Нойс Ламбънт четири пъти. При първата среща Харлан бе обърнал внимание само на дрехите и украшенията й. Сега той забеляза, че девойката бе с половин глава по-ниска от него - пет фута и шест инча, но изглеждаше доста по-висока благодарение на стройната си фигура, изправена стойка и грациозна походка. Първото впечатление на Харлан за възрастта й също се оказа погрешно; навярно наближаваше трийсетте, във всеки случай бе прехвърлила двайсет и пет.

Бе тиха и сдържана. Веднъж, като го срещна в коридора, тя му се усмихна, а след това сведе поглед. Харлан се отдръпна, да не би случайно да се докосне до нея, а след това ядосан продължи пътя си.

В края на третия ден Харлан започна да осъзнава, че дългът му на Вечен не му даваше право на избор. Безспорно положението на девойката бе удобно за нея самата. Несъмнено Финдж не бе нарушил буквата на закона. Но въпреки това недискретността на Компютъра и неговото лекомислие очевидно противоречаха на духа на правилата и затова трябваше да бъдат санкционирани по някакъв начин.

Харлан реши, че в края на краищата във Вечността нямаше друг човек, който да извика у него такова силно чувство на антипатия като Финдж. Оправданията, които само преди два дни снизходително бе намерил за Компютъра, изчезнаха безследно.

Сутринта на четвъртия ден Харлан поиска и получи разрешение да се срещне насаме с Финдж. Той влезе решително в кабинета и за свое собствено удивление без всякакви предисловия пристъпи към същността на въпроса.

- Компютър Финдж, съветвам ви да върнете госпожица Ламбънт в нейното Време.

Финдж присви очи. С кимване на глава той посочи стол на Харлан и като подпря меката си кръгла брадичка на юмруците си, се усмихна, разкривайки част от зъбите си.

- Че седнете де, седнете. Значи смятате, че госпожица Ламбънт е некомпетентна и неподходяща за поста, който заема?

- Дали е компетентна и подходяща - това не мога да кажа. Нямам представа какви са задълженията й. Но трябва да разберете едно: девойката влияе гибелно върху нравите на вашия Сектор.

Финдж бе спрял разсеян поглед върху лицето на Харлан, сякаш целият му Компютърски мозък в момента бе зает с решение на абстрактни задачи, надхвърлящи възможностите на обикновения Вечен.

- В какво се изразява гибелното й влияние, Техник?

- И още питате! - възкликна Харлан с накипяло възмущение. - Облеклото й е предизвикателно. Нейното

- Почакайте, почакайте. Но поспрете само за миг, Харлан. Вие сте бил Наблюдател в 482-ия и сам знаете, че тя е облечена в обичаен за своята епоха костюм.

- Не е съвсем същото. Там, във Времето, в нейната собствена среда може би това облекло е допустимо, въпреки че трябва да ви кажа, че то е прекалено екстравагантно дори за 482-ия. Позволете да имам вярна преценка за тези неща. Тук, във Вечността, няма място за такива като нея.

Няколко пъти Финдж кимна бавно с глава. Изглежда, че разговорът го забавляваше. Харлан настръхна.

- Тя е тук с определена цел - спокойно съобщи Финдж. - Има специална, крайно важна задача. Пребиваването й в Сектора е само временно. Така че засега ще трябва да се примирите с присъствието й.

Брадичката на Харлан потрепера. Финдж ловко се бе измъкнал, насочвайки упрека на Техника срещу него самия. По дяволите всяка предпазливост! Сега вече ще му каже всичко.

- Досещам се каква може да бъде 'специалната, крайно важна задача' на тази жена. Никой няма да ви разреши да живеете заедно така явно.

Той се обърна тромаво и се отправи към вратата. Гласът на Финдж го спря:

- Вижте, Техник, отношенията ви с Туисъл може би са ви дали погрешна представа за важността на собствената ви персона. Ще трябва да я коригирате! А между другото, кажете, Техник, имали ли сте някога (той се поколеба, търсейки най-подходящата дума) приятелка?

Все така с гръб към него Харлан с ревностна и оскърбителна точност цитира Устава:

- 'За да се избегне излишното привързване към определена епоха, Вечните не могат да се женят. За да се избегне излишното привързване към семейната среда, Вечните не бива да имат деца.'

- Не ставаше дума за брак или деца - съвсем сериозно каза Компютърът.

Харлан продължи да цитира:

- 'Краткотрайни съюзи с жени от Времето могат да се сключват само след одобрение от Централния Разчетен Комитет при Съвета на Времето, и то при благоприятна Прогноза за Съдбата на Временните. Оттам нататък съюзите протичат в строго съответствие с изискванията на определени пространствено-хронологични указания.'

- Точно така. А вие, Техник, обръщали ли сте се някога с такава молба към Комитета?

- Не, Компютър.

- Имате ли изобщо подобни намерения?

- Не, Компютър.

- А не би било зле. Това ще разшири кръгозора ви. Навярно тогава ще ви занимават по-малко детайлите в тоалета на жените и въображаемите им интимни отношения с тоя или оня Вечен.

Онемял от ярост, Харлан изхвръкна от кабинета.

С всеки изминат ден пътешествията в 482-ия ставаха за Харлан все по-трудни, въпреки че продължителността им никога не надвишаваше два часа.

Душевното му равновесие бе разстроено и той знаеше причината. Финдж. Финдж с неговите вулгарни съвети относно съюзите с жени от Времето.

Съюзите съществуваха. Това бе всеизвестно. Открай време във Вечността се осъзнаваше необходимостта от компромиси с естествения нагон у човека (тази фраза винаги караше Харлан да потреперва от погнуса), но ограниченията, налагани при подбора на любовници, лишаваха тези компромиси както от свобода, така и от всякакво благородство. Дори за малцината избраници, удостоени с такова разрешение, бе препоръчително да избягват всякакви разговори по този въпрос както от съображения за приличие, така и за да не предизвикват завист у мнозинството.

Сред Вечните от низш ранг, особено сред Работниците по Поддържането, непрекъснато се носеха полуоблажаващи, полунегодуващи слухове за жени, довеждани от Времето по лесно обясними причини. Мълвата обикновено посочваше Компютри и Проектанти на Съдби като герои на тези похищения. Само те бяха в състояние да определят коя жена можеше да бъде изведена от Времето без риск това да предизвика сериозна Промяна в Реалността.

По-оскъдна храна за клюките представляваха не така сензационните истории за Временните надничарки, наемани от всеки Сектор (разбира се, когато пространствено-хронологичният анализ бе благоприятен) за извършване на досадните манипулации - готвене, чистене и тежък труд.

Но да се вземе жена от Времето, и то ТАКАВА жена, за 'секретарка' - от страна на Финдж това бе просто оскверняване на идеалите, върху които бе основана и съществуваше Вечността.

Независимо от малките отстъпки, които Вечните, като практични хора, правеха на човешката природа, идеалът им оставаше човекът, който живееше единствено за да изпълни мисията си - да работи за подобрение на Реалността и увеличаване на човешкото щастие. На Харлан му се нравеше мисълта, че в това отношение Вечността прилича на средновековните манастири.

Тази нощ той сънува, че разказва всичко на Туисъл и че той, идеалният Вечен, напълно споделя ужаса му. Той сънува Финдж съкрушен и разжалван. Сънува и себе си как с жълтия отличителен знак на Компютър въдворява нов ред в 482-ия и от висотата на положението си назначава Финдж Работник по Поддържането. Присънваше му се, че до него седи Туисъл и с възхитена усмивка следи как той съставя нова схема за организацията на Столетието - ясна, последователна, логична, а след това моли Нойс Ламбънт да разпространи копията.

Но в съня му Нойс Ламбънт се бе явила гола и Харлан се събуди треперещ и засрамен.

Един ден той срещна девойката в коридора и гледайки встрани, се отмести, за да й направи път. Но тя не се помръдна от мястото си и не свали очи от него, докато погледите им не се срещнаха.

Харлан видя пред себе си момичето - жизнено и колоритно; долови уханието на лекия му парфюм.

- Вие сте Техник Харлан, нали? - запита тя.

Първият му импулс бе да я среже и да я отстрани от пътя си, но той реши, че в края на краищата тя нямаше вина. Освен това за да мине покрай нея, трябваше непременно да я докосне.

- Да - сухо кимна той вместо отговор.

- Слушала съм, че сте голям специалист по нашата епоха.

- Работил съм там.

- Много бих желала някога да поговорим за нея.

- Зает съм. Нямам никакво свободно време.

- Но, господин Харлан, някой ден вероятно ще НАМЕРИТЕ време.

Тя му се усмихна мило.

Изгубил всяка надежда, Харлан прошепна:

- Моля ви, минете. Или се отстранете да мина аз. Моля ви!

Тя спокойно мина покрай него, като плавно полюшваше бедрата си. Харлан така се смути, че кръвта нахлу към бузите му.

Яд го беше на нея, че го бе смутила, яд го бе на себе си, че се бе смутил, а най-вече, по някакви неясни причини, го беше яд на Финдж.

В края на втората седмица Финдж го извика в кабинета си. На бюрото му Харлан видя перфолента, от чиято дължина и сложност на комбинациите веднага разбра, че този път работата нямаше да се свърши с половинчасова разходка във Времето.

- Седнете, Харлан, и бъдете така добър да разчетете това нещо. Не, не визуално. Използвайте дешифратора.

Безразлично повдигнал вежди, Харлан внимателно постави лентата в отвора на машинката върху бюрото на Финдж. Тя бавно премина навътре и скоро върху прозрачнобелия правоъгълен екран започнаха да се появяват думи, които дешифрираха модела на перфорациите.

Някъде по средата Харлан с рязко движение изключи апарата. Той изтегли перфолентата с такава сила, че въпреки здравината й тя се разкъса на парченца.

- Имам запасен екземпляр - спокойно съобщи Финдж.

Но Харлан продължаваше да държи останките с два пръста, сякаш се боеше да не експлодират.

- Компютър Финдж, има някаква грешка. Едва ли се налага при пребиваването си във Времето да остана почти цяла седмица в дома на тази жена.

Компютърът стисна устни.

- Защо не, щом пространствено-хронологичната инструкция го изисква. Е, ако отношенията ви с госпожица Лам

- Няма такива - прекъсна го с особена жар Харлан.

- Но все нещо по-специално има, нали. В така създалата се ситуация като изключение, разбира се, дори ще ви разясня някои моменти от Наблюдателската ви задача.

Харлан седеше неподвижно. Мислеше напрегнато и бързо. При обикновени обстоятелства професионалната чест не би му позволила да приеме никакви разяснения. Наблюдател или Техник - всеки си вършеше сам работата, без да задава въпроси. При обикновени обстоятелства естествено и на никой Компютър не би минало през ум да дава разяснения.

Но сега обстоятелствата съвсем не бяха обикновени. Харлан бе изразил недоволството си от присъствието на така наречената 'секретарка'. Финдж се боеше, че жалбата може да стигне и по-горе. ('Гузен негонен бяга' - помисли си Харлан с мрачно удовлетворение и се опита да си спомни къде бе чел тази поговорка.)

И така, тактиката на Финдж бе съвсем прозрачна. Устройвайки Харлан в дома на жената, той щеше да бъде в състояние да излезе с контраобвинения срещу него, ако това се наложеше. Следователно Харлан щеше да бъде обезвреден като свидетел срещу него.

И, разбира се, Компютърът имаше готов благовиден предлог за постъпките си, който сега Харлан щеше да чуе. Той се приготви да слуша почти без да скрива презрението си.

- Както ви е известно - започна Финдж, - много Столетия са осведомени за съществуването на Вечността. Те знаят, че се занимаваме с Междувременна търговия, и смятат, че това е главната ни цел, което в същност е изгодно за нас. Освен това те са подочули, че ние сме тези, които трябва да спасим човечеството от грозящата го катастрофа. Това, естествено, е повече суеверие, но доколкото то съответствува на истината, не е никак зле, че съществува. То дава представа на ред поколения за прародителите, както и известно чувство за сигурност. Разбирате ли всичко това?

'За Ученик ли ме взема тоя?' - помисли си Харлан. Но все пак кимна с глава.

- Има обаче някои неща, които те не бива да знаят - продължи Финдж. - И на първо място - начинът, по който променяме Реалността, когато се наложи. Подобни познания биха ги лишили от увереността им в бъдещето, а това би се оказало особено вредно за тях. Затова се налага да се елиминират всички фактори от Реалността, които биха могли да събудят подозрение за истинската ни дейност, а в това отношение досега не сме имали неприятности.

Но винаги има и други нежелателни поверия за Вечността, които от време на време се разпространяват в различните Столетия. По принцип опасните поверия се раждат най-вече всред управляващите кръгове на епохата, т. е. класите, чийто контакт с нас е най-голям и които в същото време оказват най-голямо влияние върху така нареченото обществено мнение.

Финдж направи кратка пауза, като че ли очакваше някакъв коментар или въпрос от Харлан, но той продължаваше да мълчи.

- Откакто преди около година биогодина се извърши Промяна на Реалността 433-486, сериен номер Ф-2 - продължи Финдж, - се появиха признаци за възникването именно на такова нежелателно поверие. Аз достигнах до определени изводи относно естеството му и ги представих в Съвета на Времето. Съветът обаче се колебае да ги приеме, тъй като счита, че се базират на реализирането на една променлива величина с твърде малка вероятност в Изчисляващия Модел. Затова, преди да приведат в действие моите препоръки, те настояват изходните данни да бъдат потвърдени с преки Наблюдения. Това е твърде деликатна работа и основателна причина да ви изискам от Компютър Туисъл, както и да получа съгласието му. Следващата ми работа бе да открия някоя от тези аристократки, които биха приели работата във Вечността като вълнуващо приключение. Назначих я за своя секретарка, за да я държа под непрекъснато наблюдение и да установя дали е подходяща за нашата цел

'Наистина, непрекъснато наблюдение!' - помисли си Харлан.

Гневът му отново се насочи не толкова към жената, колкото към Финдж.

- Тя е подходяща по всички показатели - продължаваше Финдж. - Сега ще я върнем във Времето й. Като използвате жилището й за база, ще можете лесно да изучите живота на хората от нейния кръг. Разбирате ли вече защо девойката е тук и защо искам да останете няколко дни в дома й?

- Уверявам ви, че отлично разбирам всичко - отвърна Харлан с почти явна ирония.

- Значи, приемате задачата.

Харлан напусна кабинета войнствено настроен. Финдж нямаше да успее да го надхитри. Нямаше да му позволи да го прави на глупак.

И, разбира се, само това войнствено настроение и твърдата решимост да изиграе Финдж бяха причина за радостното възбуждение, почти въодушевление, с което Харлан мислеше за предстоящото си пребиваване в 482-ия.

Само тези две неща, нищо друго.

5. Временната

Имението на Нойс Ламбънт бе доста изолирано и при все това - съвсем близо до един от най-големите градове на Столетието. Харлан добре познаваше това място; познаваше го по-добре от всеки негов жител. В изследователските си Наблюдения върху тази Реалност той бе посетил всеки негов квартал и всяко десетилетие в обсега на Сектора.

Той познаваше града както в Пространството, така и във Времето. Представяше си го като едно цяло, като жив и развиващ се организъм, с възхода и паденията му, с радостите и болките му. Сега той се бе установил в този град и щеше да остане в него една седмица - кратко мигновение на заглъхнало оживление в спокойното му съществувание от стомана и бетон.

Освен това този път той бе направил предварителните си щателни изследвания върху 'периейците', гражданите с най-голямо влияние и най-важна роля в града, които обаче живееха предимно в градските си имения извън него - живееха свободно и в относителна изолираност.

482-ият бе един от многото Векове, в които благата не бяха равномерно разпределени. Социолозите обясняваха това явление със специално уравнение. (В предварителните си проучвания върху Столетието Харлан бе попаднал на него, но само смътно го бе разбрал.) За всеки Век то се свеждаше до три взаимозависимости и в това отношение 482-ият се намираше почти на границата на допустимото. Социолозите клатеха глава и Харлан ги бе чувал да казват, че ако новите Промени в Реалността не внесат подобрение в състоянието на нещата, неминуемо ще се наложат 'щателни Наблюдения'.

Но въпреки неблагоприятните взаимозависимости в уравнението на разпределението на благата Вечните имаха аргументи в полза на установения обществен ред. Той бе свързан с привлекателния живот на една блестяща привилегирована класа, която покровителствуваше културата и салонните маниери. И затова, докато бедните все още не бяха съвсем зле, докато богатите, възползвайки се от привилегиите си, не забравяха напълно задълженията си, докато културата им очевидно не загинеше, във Вечността щеше да съществува тенденция на толериране отклоненията от модела за идеалното разпределение на благата и издирване недостатъците в други, по-малко привлекателни периоди във Времето.

Против желанието си Харлан сам бе на път да се приобщи към така възприетите във Вечността възгледи по въпроса. При пребиваванията си във Времето той обикновено отсядаше в хотели на по-бедните квартали, където човек лесно можеше да мине инкогнито, където не обръщаха внимание на новодошлите и един човек повече или по-малко беше без всякакво значение, и следователно присъствието му там предизвикваше съвсем незначителни трептения в структурата на Реалността. Когато дори това не бе сигурно и имаше опасност трептенето да надхвърли критичната точка и да засегне къщичката от карти на Реалността, Харлан нощуваше в полето под някой жив плет. И затова още с пристигането си той по навик оглеждаше плетищата, за да си избере такъв, за който имаше най-малка вероятност да бъде навестен през нощта от фермери, скитници и дори бездомни кучета.

Но сега Харлан бе попаднал всред богатите, спеше в легло, чиято повърхност бе проникната от силово поле, особена сплав от материя и енергия, която можеха да си позволят само най-богатите. Във Времето подобна сплав се срещаше по-рядко, отколкото материя в чист вид, но по-често - от енергия в чист вид. Във всеки случай леглото бе изключително удобно: то приемаше формата на тялото и беше твърдо, докато лежиш неподвижно, но се огъваше при най-малкото помръдване или обръщане.

Макар и с нежелание, Харлан трябваше да си признае, че подобни неща имат доста голяма притегателна сила, и той възприе мъдростта, вследствие на която всички Сектори от Вечността предпочитаха да живеят по СРЕДНИЯ, а не най-високия стандарт на Столетието си. По такъв начин можеха да бъдат винаги в течение на проблемите и 'пулса' на Века, без да се подлагат на почти пълна идентификация нито с единия, нито с другия социален полюс.

'Лесно е да се живее с аристократите' - мислеше си Харлан тази първа вечер.

Непосредствено преди да заспи, той си спомни за Нойс.

Сънува, че заседаваше в Съвета на Времето и с ръце, скръстени неумолимо пред него на масата, гледаше отвисоко как един малък, съвсем малък Финдж в ужас слушаше присъдата си, която го прокуждаше от Вечността и го обричаше на вечно Наблюдение в едно от най-далечните и непознати Столетия на бъдещето. Харлан сам четеше суровото наказание, а до него отдясно седеше Нойс Ламбънт.

В началото той не я беше забелязал, но сега все по-често погледът му се плъзваше вдясно и гласът му изгуби първоначалната си увереност.

Нима никой друг не я виждаше? Останалите членове на Съвета гледаха право пред себе си. Изключение правеше само Туисъл, който се обърна, за да се усмихне на Харлан, като гледаше през девойката, сякаш изобщо я нямаше там.

Харлан искаше да й нареди да си върви, но думите застинаха на устата му. Той се опита да блъсне момичето, но ръката му само тромаво се размърда и Нойс остана на мястото си. Плътта й бе хладна.

Финдж започна да се смее - все по-високо и по-високо

и изведнъж разбра, че в същност се смееше Нойс Ламбънт.

Харлан отвори очи, когато слънцето заля стаята с ярката си светлина, и за миг се взря с ужас в девойката, преди да си спомни къде се намира и как се бе озовал на това място.

- Стенехте и удряхте възглавницата - каза Нойс. - Неприятен сън ли сънувахте?

Харлан не отговори.

- Банята ви е готова. И дрехите - също. Уредих и присъствието ви на вечеринката довечера. Беше ми малко странно да се върна към обикновения си начин на живот, след като бях живяла толкова време във Вечността.

Харлан силно се обезпокои от словоохотливостта й.

- Надявам се, че не сте им казали кой съм.

- РАЗБИРА СЕ, че не съм.

РАЗБИРА СЕ, че не е! Финдж щеше да се погрижи за тази подробност и да й направи внушение с минимална доза наркотик, ако бе сметнал за необходимо. Но сигурно беше преценил, че не се налага. В края на краищата той я бе държал под 'непрекъснато наблюдение'. Тази мисъл му бе неприятна.

- Моля ви да ме безпокоите колкото е възможно по- малко - каза той раздразнено.

Миг-два тя го гледаше колебливо, след това излезе. Харлан унило изпълни сутрешния ритуал - изкъпа се и се облече. Не очакваше нищо особено от предстоящата вечер. Трябваше да приказва колкото е възможно по-малко, да не прави почти нищо и през цялото време да 'подпира стената'. В същност функцията му щеше да бъде на чифт уши и чифт очи. Умът му свързваше усещанията на тези сетива в окончателния отчет, а това бе и единствената му роля в идеалния смисъл на думата.

Обикновено той не се замисляше над факта, че извършваше Наблюдения, без да знае каква цел се преследваше с тях. Още в училище бе научил, че Наблюдателят не бива предварително да има и най-малка представа защо е изпратен на даден обект и какви изводи се очакват от неговия отчет. Смяташе се, че всяка подобна информация неминуемо би стеснила кръгозора му и следователно би намалила обективността му, въпреки цялото му старание.

Но при така създалите се обстоятелства неведението го дразнеше. Харлан много допускаше, че в същност нямаше нищо за Наблюдение и че по някакъв начин Финдж, преследвайки своя лична цел, го използваше като марионетка. Между него и Нойс Той свирепо изгледа собствения си триизмерен образ, отразен в Рефлектора два фута пред него, и реши, че в тесните и ярки дрехи на 482-ия изглеждаше смешен.

Харлан току-що бе привършил уединената си закуска, която му донесе един робот, когато в стаята се втурна Нойс Ламбънт.

- Техник Харлан - каза тя, като едва си поемаше дъх, - сега е месец юни.

- Не се обръщайте по този начин към мен тук - строго я смъмри Харлан. - Какво като е месец юни?

- Но аз постъпих на работа - тя се спря нерешително - в ТОВА МЯСТО през февруари, а то бе само преди един месец.

Харлан се намръщи.

- Коя година е сега?

- О, в годината няма грешка.

- Сигурна ли сте?

- Напълно. Защо, да не е станала някаква грешка?

Тя имаше предизвикателния маниер да сяда съвсем близо до него, когато разговаряха, и лекото й фъфлене (характерно по-скоро за Века, отколкото за нея самата) наподобяваше брътвежа на съвсем малко и безпомощно дете. Това обаче не заблуди Харлан. Той се отдръпна.

- Няма никаква грешка. Озовали сте се тук в този месец, защото така трябва. Фактически вие изобщо не сте напускали това място във Времето.

- Но как е възможно? - запита тя видимо още поизплашена. - Та аз не си спомням нищо. Нима мога да бъда на две места едновременно?

Тези въпроси ядосаха Харлан много повече, отколкото можеше да се очаква. Но как да й обясни съществуването на микропромените, които се извършваха с всяко придвижване във Времето и можеха да преобърнат съдбата на отделни личности без съществени последствия за Века като цяло. Дори Вечните понякога забравяха разликата между микропромените (с малка буква) и Промените (с главна буква), които осезателно се отразяваха върху Реалността.

- Вечността знае какво прави. Не задавайте излишни въпроси - каза той с такава важност, сякаш сам бе Старши Компютър и лично той бе решил, че месец юни е най-подходящият месец в годината и микропромяната, предизвикана от прескачането на три месеца, не може да се развие в Промяна.

- Но в такъв случай аз съм изгубила три месеца от живота си - не се примиряваше Нойс.

Харлан въздъхна.

- Придвижването ви във Времето няма нищо общо с биологичната ви възраст.

- И така, загубила ли съм, или не съм?

- Какво да сте загубили?

- Три месеца от живота си.

- Кълна се във Времето, жена, казвам го просто и ясно. Не сте загубили нито миг от живота си. Това е невъзможно.

Последните думи той почти бе изкрещял и Нойс отстъпи уплашено, а след това внезапно се изкикоти:

- Какво смешно произношение имате. Особено когато се ядосате.

Тя си излезе. Харлан намръщено я проследи с поглед. Смешно произношение, защо пък смешно? Говореше езика на петдесетото хилядолетие не по-зле от всички в Сектора. Дори може би по-добре.

Глупаво момиче!

Изведнъж той забеляза, че пак стои пред Рефлектора и съзерцава отражението си, а то му отвръща по същия начин и челото му е прорязано от дълбоки вертикални бръчки между очите.

Харлан отпусна спокойно челото си, огледа се критично и помисли: 'Не съм красавец. Очите ми са много малки, ушите ми стърчат, а брадичката ми е пък много голяма.'

Никога преди не се бе замислял по този въпрос, но сега съвсем внезапно му хрумна, че сигурно е приятно да бъдеш красив.

Късно през нощта Харлан допълваше разговорите, които бе записал със собствени коментарии, докато всичко все още бе свежо в паметта му. Както обикновено в подобни случаи, той работеше с молекулярен фонограф, производство на 55-ия Век. Формата му бе като на най-обикновен тънък цилиндър с дължина около четири инча и диаметър половин инч. Цветът му бе неангажиращо тъмнокафяв. Можеше лесно да се скрие в маншета, джоба или подплатата, в зависимост от стила на облеклото, или пък да се остави да виси от колана, копчето или маншета.

Но където и както да го криеш, щом е с теб, фонографът може да запише около двайсет милиона думи на всяко от трите си молекулярно-енергийни нива. С единия край на цилиндъра, свързан с транслитериращото устройство, което добре резонираше в слушалката и другия край, свързан посредством вълните на полето с микрофончето пред устата му, Харлан можеше да слуша и говори едновременно.

Като проучваше всеки звук, произнесен само преди няколко часа на вечеринката, Харлан диктуваше своите бележки и те се записваха на второто ниво, което бе свързано с първото - там бе регистриран ходът на вечеринката, - но се различаваше от него. На второто ниво Харлан описваше собствените си впечатления, даваше пояснения, коментираше. И на края, когато щеше да се възползва от този фонограф, за да запише окончателния си отчет на третото ниво, той щеше да има на разположение не просто една фонограма на фактите, но и съответните обяснения към тях.

Неочаквано Нойс Ламбънт влезе в стаята. Харлан с раздразнение махна слушалките и микрофончето, постави ги в молекулярния фонограф, а него сложи в калъфа му и рязко го затвори.

- Защо присъствието ми ви дразни толкова много? - запита кокетно-наивно Нойс.

Ръцете и раменете й бяха голи, а меката, лека материя, която обгръщаше дългите й крака, леко блещукаше.

- Не се дразня. И въобще - вие сте ми безразлична.

В този момент той бе съвършено искрен.

- Още ли работите? Навярно вече сте много уморен.

- Не мога да работя, докато вие сте тук - сърдито каза той.

- Пак се ядосахте Да бяхте ми казали поне една думичка през цялата вечер.

- Избягвам разговорите изобщо. Не съм изпратен тук, за да говоря.

С цялото си поведение той недвусмислено показваше, че очаква девойката да си тръгне. Но тя каза:

- Донесох ви още една напитка. Забелязах, че на вечеринката изпихте с удоволствие питието си, но една доза не е достатъчна Особено щом смятате да работите.

Тя се отдръпна и Харлан видя малкия робот, който плавно се плъзгаше по силовото поле към него с чашата върху поднос.

Вечерта Харлан яде умерено, но си взе от всички блюда, които му бяха познати от предишните Наблюдения. По-рано той се въздържаше от тях и се ограничаваше само с дегустирането на съвсем малки парченца, и то с изследователска цел. В интерес на истината той трябваше да си признае, че му бе харесала храната, беше му харесала и пенливата светлозелена напитка с аромат на мента (почти безалкохолна, но с някакво друго, по-особено въздействие), която бе много популярна сред гостите. Само преди две биогодини, до последната Промяна на Реалността тази напитка изобщо я нямаше в Столетието.

Той взе второто питие от робота и поблагодари на Нойс със студено кимване на глава.

Интересно все пак защо една Промяна на Реалността, която практически изобщо не се бе отразила върху живота на Века, бе донесла със себе си новата напитка? В същност той не бе Компютър и бе излишно да си задава подобен въпрос. Освен това дори и възможно най-подробните изчисления никога не можеха да бъдат абсолютно точни, както те не можеха и да елиминират всички възможни случайни въздействия. Защо иначе щяха да са нужни Наблюдатели?

Нойс и Харлан бяха сами в къщата.

Бяха минали вече две десетилетия, откак роботите в този Век бяха изместили живите слуги, и тяхната мода щеше да се запази още десетина години.

Разбира се, от гледна точка на Нойс и съвременниците й нямаше нищо 'неприлично' в това, че те бяха сами под един покрив: жената в тази епоха бе икономически независима и при това, ако пожелаеше, можеше да стане майка, без да познае трудностите на бременността и раждането.

И все пак Харлан се чувствуваше неудобно.

Девойката се бе изтегнала на софата срещу него и се подпираше на лакътя си. Щампованата покривка на канапето се огъваше под нея, сякаш жадуваше да обгърне тялото й. Прозрачните й обувки бяха захвърлени на земята и под тънката материя пръстите на краката й се свиваха и разпускаха като меките лапички на изящно коте.

Нойс разтърси глава и косата й, захваната зад ушите в причудлив висок кок, изведнъж се освободи от това, което я задържаше. Тя се разпиля по врата й и голите й рамене се сториха на Харлан още по-бели и по-прекрасни от контраста с черната й коса.

- На колко сте години? - почти пошепна тя.

За нищо на света не биваше да отговаря на този въпрос. Той бе личен и изобщо не я засягаше. Харлан бе длъжен да отвърне любезно, но твърдо: 'Разрешете ми да продължа работата си.' Вместо това той сам не разбра как отвърна:

- На трийсет и две години.

Имаше пред вид биогодини, разбира се.

- Аз съм по-млада. Двайсет и седем годишна съм. Но сигурно скоро ще изглеждам по-възрастна от вас. Навярно вие ще си останете все същият, когато аз ще бъда вече бабичка. Какво ви накара да изберете именно тази възраст - трийсет и две години? А можете ли да я промените, ако пожелаете? Не бихте ли искали например да сте малко по-млад?

- Но моля ви, за какво говорите?

Харлан потърка чело, за да се съвземе от изненадата.

- Вие никога няма да умрете - меко каза тя. - Вие сте Вечен.

Това въпрос ли бе, или твърдение?

- Вие сте луда - каза той. - И ние като всички останали остаряваме и умираме.

- Разкажете ми - помоли тя с тих, гальовен глас.

Езикът на петдесетото хилядолетие, който той винаги бе смятал за груб и неприятен, звучеше музикално в нейните уста. Кой знае, може би пълният стомах и напоеният с аромат въздух бяха притъпили слуха му?

- За вас няма недостъпно Време. Вие можете да посетите всички епохи. Така мечтаех да работя във Вечността! Чаках безкрайно дълго да ми разрешат Надявах се, че може да ме направят и мен Вечна, но после разбрах, че Вечните са само мъже. Някои от тях дори не искаха да говорят с мен, защото съм жена. Например вие.

- Всички сме толкова заети - смутено промърмори Харлан, като напразно се опитваше да се съпротивлява на състоянието на задоволство и покой, които все повече го завладяваха, - просто нямах свободна минута.

- Но защо сред Вечните няма жени?

Харлан не беше дотолкова сигурен в себе си, че да дръзне да отговори на този въпрос. Пък и какво ли можеше да каже? Че членовете на Вечността се подбираха с особено старание, тъй като те трябваше да отговарят на две условия. Първо, да имат необходимите способности; и, второ - извеждането им от Времето да не се отрази зле върху Реалността.

Реалност! Това бе думата, която трябваше на всяка цена да избягва в разговорите си с Временните. Той усети, че съзнанието му се замъглява още повече, и за миг притвори очи, за да дойде на себе си.

Колко отлични кандидатури останаха неудовлетворени във Времето само защото извеждането на съответните личности оттам щеше да означава, че някои деца нямаше да се родят, някои жени и мъже нямаше да умрат и някои венчавки нямаше да се състоят - изобщо последствията щяха да бъдат толкова пагубни за Реалността, че Съветът на Времето не можеше да допусне това.

Беше ли редно да й обясни тези неща? Разбира се, не. Нима можеше да й каже, че жените почти никога не отговаряха на условията за приемане във Вечността, защото по някаква непонятна причина (възможно бе Компютрите да я разбираха, но не и той самият) при извеждането им от Времето вероятността за деформиране на Реалността бе от десет до сто пъти по-голяма, отколкото при мъжете.

(Мислите се смесваха в главата му; губеха се, кръжаха и пак се сливаха без определен ред в странни, почти гротескни, но не съвсем неприятни образи. Усмихнатото лице на Нойс бе твърде близо.)

Гласът й достигаше до него като лек повей:

- О, вие, Вечни. Всички сте толкова тайнствени. Боите се да споделите и най-малкото нещо. Направи ме Вечна.

Сега думите й се сливаха в мозъка му в един непрекъснат музикален акорд.

Той искаше, жадуваше да й каже: 'Няма забавления във Вечността, миледи. Ние работим! Работим, за да изучим и най-малките подробности на всички Времена от основаването на Вечността до последните дни на човечеството и се стараем да прогнозираме всички неосъществени възможности в безкрайното им многообразие и да открием най-добрия вариант сред тях, за да го превърнем в една по-добра Реалност, а след това търсим подходящ момент във Времето за една съвсем малка промяна, която да обърне по-добрата Реалност в нова възможност и така безспир, още от времето, когато в праисторическия 24-ти Век Викор Малансон открил Темпоралното Поле, след което станало възможно основаването на Вечността в 27-ия, да тайнственият Малансон, който се появил най-неочаквано и практически основал Вечността и нови възможности и така безспир вечно отново и пак отново и'

Той тръсна глава, но мислите му продължаваха все така да се носят вихрено във все по-странни и по-неравни паузи и скокове, докато изведнъж като светкавица дойде просветлението с ослепителен блясък, вряза се в мозъка му и угасна.

След това Харлан се съвзе. Опита се да улови мига, но той бе отлетял.

Дали не беше такова въздействието на ментовата напитка?

Сега Нойс бе вече така близо до него, че лицето й му изглеждаше обвито в тънка мъгла. Той чувствуваше как косата й докосва бузите му, усещаше топлотата на диханието й. Би трябвало да се отдръпне, да избяга, но странно, много странно, не му се щеше да постъпи така.

- Ако ме направиш Вечна - шепнеше тя почти в ухото му, но той едва различаваше думите й сред честите удари на сърцето си. Влажните й устни бяха открехнати. - Защо да не го сториш, а?

Той не знаеше какво има пред вид тя, но изведнъж разбра, че това в същност изобщо не го интересува. Сякаш целият бе обгърнат от пламъци. Той протегна ръце пипнешком, несръчно. Тя не се възпротиви, а се разтвори и сля с него.

Всичко се извърши като насън, сякаш се случи не с него, а с някой друг.

Съвсем не бе така противно, както си го бе представял. То дойде като внезапен удар за него, като откровение, че съвсем не бе противно.

Дори по-късно, когато тя се беше изтегнала до него и го гледаше с ласкава и нежна усмивка, той просто се задъхваше и трепереше от възторг и щастие, докато неумело галеше влажните й коси.

Сега в очите на Харлан тя вече не бе предишната жена и изобщо отделна личност. Странно и неочаквано се беше превърнала в неразделна част от самия него.

Случилото се не бе предвидено в пространствено-хронологичната инструкция, но Харлан не се чувствуваше виновен. Единствено мисълта за Финдж пробуди в него силни емоции. Но това не бе чувство за вина. Съвсем не! Беше задоволство, дори нещо повече - триумф.

Харлан дълго не можа да заспи тази нощ. Замайването бе преминало, но оставаше необикновеният факт, че за пръв път в съзнателния си живот той лежеше в леглото с жена.

Чуваше тихото й дишане и съвсем слабото проблясване на стените и тавана му позволяваше да различи единствено силуета й до себе си.

Трябваше само да протегне ръка и щеше да усети топлината и нежността на плътта й, но той не се решаваше да го направи, за да не прекъсне сънищата й. Сякаш тя сънуваше някакъв общ сън, който се отнасяше до двамата, сънуваше себе си и него и всичко, което се случи между тях, и като че ли с пробуждането й всичко щеше да изчезне.

Това бе странна мисъл, която се беше отделила от останалите причудливи и необикновени мисли, които преди миг кръжаха в главата му.

Те бяха наистина особени мисли, на границата на разума и безразсъдството. Харлан се опита да си ги припомни, но не успя. И изведнъж му се стори особено важно да улови тези мисли. Защото въпреки че не можеше да възстанови в паметта си всички подробности, той си спомняше, че макар и само за миг бе разбрал нещо много, много важно.

Харлан не можеше да каже със сигурност какво беше точно това нещо, но то носеше неземната яснота на полусънното състояние, когато пред човешкия поглед и съзнание се откриват перспективи, недостъпни наяве.

Тревогата му нарасна. Защо не можеше да си спомни? А имаше толкова много неща

Дори мисълта за спящото до него момиче застана на втори план.

'Ако само успея да хвана нишката - размишляваше той. - Така Мислех за Реалността и Вечността да, за Малансон и за Ученика!'

Той спря внезапно. Защо си бе спомнил за Ученика? И защо точно за Купър? Изобщо не беше мислил за него.

Но ако действително бе така, защо тогава именно сега се сети за Бринсли Шеридан Купър?

Харлан се намръщи. Какво се криеше зад всичко това? Какво се опитваше да разбере той? И какво му даваше тази увереност, че наистина има нещо за разбиране?

Студени тръпки полазиха Харлан, защото тези въпроси озариха съзнанието му с един слаб отблясък от предишното прозрение и той почти си спомни.

Затаи дъх, изчакваше. Нека дойде само.

Нека дойде само.

И в тишината на тази нощ, една неповторима и изключително важна нощ в живота му, внезапно му хрумна едно невероятно обяснение на събитията, което в друг, по-малко безумен миг би отхвърлил без колебание.

Той даде възможност на тази мисъл да разцъфти и съзрее, остави я да се развива свободно, докато най-после чрез нея можа да си обясни стотици неща, които иначе си оставаха просто странни.

Когато се завърнеше във Вечността, щеше да му се наложи да направи още много изследвания и проверки, но дълбоко в душата си той бе вече сигурен, че е узнал една ужасна тайна, без да има право на това.

Тайна, от която зависеше съществуванието на Вечността.

6. Проектант на Съдби

От нощта, в която той бе осъзнал много неща, бе изминал един биомесец. А сега, пресметнато по обикновеното време, 2000 Столетия го отделяха от Нойс Ламбънт и той се опитваше чрез шантаж и ласкателство да узнае участта на девойката в новата Реалност.

Постъпката му бе лишена от всякаква професионална етика, но това не го интересуваше, защото в собствените си очи бе станал престъпник още предишния месец. Фактът бе очевиден и беше безсмислено да се опитва да замазва нещата. Новото престъпление не променяше нищо, но затова пък ако успееше, щеше да спечели много.

И така, в резултат на престъпните си машинации (той изобщо не се опита да намери някоя по-мека дума) Харлан стоеше пред завесата на Темпоралното Поле, отделящо Вечността от 2456-ия. За всеки Вечен излизанията във Времето бяха неизмеримо по-сложни, отколкото пътуванията от едно до друго Столетие на Вечността по Каналите на Времето. За целта бе необходимо да се установят с особено висока точност координатите на определен участък от земната повърхност, както и желаният момент от Времето. Но въпреки вътрешното напрежение Харлан боравеше с копчетата леко и уверено, като човек с голям опит и талант.

Той се озова в машинната зала, която за пръв път бе видял на екрана във Вечността. В този биомомент Вой, разбира се, стои пред този екран и в пълна безопасност наблюдава как Техникът ще извърши Задачата си.

Харлан не бързаше. През следващите 156 минути залата щеше да остане празна. В същност пространствено-хронологичната инструкция му предоставяше 110 минути за работа, а останалите 46 минути представляваха обичайния четирийсетпроцентов 'лимит'. Лимитът се използваше само в случай на крайна необходимост, но не бе прието да се консумира докрай от Техниците. 'Лимитопотребителите' не се задържаха дълго като Специалисти.

А Харлан смяташе да остане във Времето само 2 от предоставените му 110 минути. Ръчният генератор на Полето, който носеше със себе си, го обгръщаше с облак от биовреме (еманация от Вечността, ако би могло образно да се изразим така) и го предпазваше от всички евентуални последствия на Промяната в Реалността. Само с една крачка той се озова до стената, сне от поличката някаква кутийка и я постави на предварително избрано място върху по-долната полица.

Завръщането му във Вечността след това бе за него толкова обикновено нещо, колкото да мине през коя да е врата. Ако някой от Временните го наблюдаваше, той би решил, че Харлан просто е изчезнал.

Сега кутийката лежеше, където той я бе поставил. Нищо не издаваше ролята, която щеше да изиграе в световната история. Няколко часа по-късно напразно щяха да я потърсят на обичайното й място. След още половинчасово търсене щяха да я открият, но междувременно двигателят на космичния кораб ще се е повредил и капитанът му ще е изгубил самообладание. В пристъп на гняв той ще вземе едно решение, от което би се въздържал в предишната Реалност. Една среща няма да се състои; един човек, който трябва да умре, ще живее още цяла година при други обстоятелства; друг пък обратно - ще умре по-рано.

Концентричните кръгове, подобно на вълни, все повече се разпростираха и достигаха кулминационната си точка в 2481-ия, който се намираше двайсет и пет Столетия в бъдещето от мястото, където се извършваше Въздействието.

По-нататък интензивността му отслабваше. Теоретиците твърдяха, че едва в безкрайното бъдеще силата на Въздействието отслабва дотолкова, че не може да се измери и с най-точната апаратура. От практическа гледна точка това бе и крайната граница в обсега на Въздействието.

Разбира се, никой Временен не можеше да разбере, че се е извършила някаква Промяна на Реалността. Съзнанието се променяше заедно с материята; единствено Вечните можеха да останат незасегнати от всичко това и да наблюдават промяната отстрани.

Социолог Вой се взираше в синкавия екран на 2481-ия, където доскоро оживено функционираше космодрум. Той едва-едва вдигна очи при влизането на Харлан. Измърмори нещо, което би могло да мине за поздрав.

Някаква промяна наистина бе унищожила космодрума. Блясъкът му бе изчезнал; нямаше ги грандиозните постройки. Един изоставен космичен кораб бе хванал ръжда. Наоколо не се виждаше жива душа. Нямаше никакво движение.

По лицето на Харлан само за миг трепна лека усмивка и моментално изчезна. М. Ж. Р., много добре. Максимално Желаният Резултат. Бе станало светкавично. Промените не винаги се извършваха в момента на Въздействието, което упражняваше Техникът. Ако изчисленията, предшествуващи Въздействието, бяха небрежни, можеше да минат часове и дори дни (по биовремето, разбира се), преди Промяната да влезе в сила. Това ставаше едва когато всяка приблизителност се сведеше до минимум. Дори когато бе налице само математическа вероятност за известни колебания, Промяната НЕ се осъществяваше.

За Харлан бе гордост, че когато ТОЙ правеше изчисленията за М. Н. П. и собствената му ръка извършваше самото Въздействие, всяка приблизителност изчезваше на часа и Промяната се извършваше мигновено.

- Беше прекрасно - тихо каза Вой.

Формулировката не се понрави особено на Харлан, защото тя сякаш отнемаше нещо от собственоръчното му безупречно изпълнение.

- Не бих съжалявал - каза той, - ако тези пътувания в космоса изобщо се премахнеха.

- Така ли? - запита Вой.

- Ами да. Какъв смисъл има в тях? Това е увлечение, което не се задържа повече от едно-две хилядолетия. След това като че омръзва. Хората се връщат на Земята и колониите, които са основали на другите планети, западат, а след това изчезват. След още четири или пет хилядолетия, а може би дори четирийсет или петдесет, те отиват отново и пак нищо не излиза. Това е просто загуба на умствена и физическа енергия.

- Вие сте и философ - сухо каза Вой.

Харлан се изчерви. Беше безсмислено да говори с тях. Той рязко смени темата и попита сърдито:

- А какво става с Проектанта на Съдби?

- В какъв смисъл?

- Няма ли най-после да се свържете с него? Вероятно вече има някакви резултати.

По лицето на Социолога се плъзна гримаса на неодобрение, която сякаш осъждаше подобна нетърпеливост.

- Елате с мен. Ще проверим - гласно каза той.

Табелката на вратата пред кабинета гласеше: Нерон Ферук - име, което поразително напомни на Харлан за имената на двама владетели от средиземноморската област в предисторическата епоха. (Ежемесечните му занимания с Купър бяха изострили интереса му към историята на Първобитното общество почти болезнено.)

Доколкото обаче Харлан можеше да отсъди, Проектантът не приличаше нито на единия, нито на другия владетел. Той бе слаб като скелет, а носът му, с висока гърбица, бе покрит със силно опъната кожа. Пръстите му бяха дълги, китките - възлести. Като работеше с малкия си Анализатор, той приличаше на Смъртта, която претегля на везните човешките души.

Харлан усети как жадно бе впил очи в Анализатора. Тази машинка бе сърцето и кръвта на Прогнозирането на Съдбите, а също и кожата, костите, сухожилията, мускулите и всичко останало. Слагаш вътре само необходимите данни от биографията на интересуващия те индивид и уравненията на съответната Промяна на Реалността; правиш го и апаратурата започва да хихика в безсрамно веселие, което може да продължи най-различно - минута или цял ден, а след това започва да бълва дълга лента с описание на постъпките на въпросната личност в новата Реалност, като всяка постъпка е снабдена най-старателно с етикет, посочващ степента на вероятност.

Социолог Вой представи Харлан. Ферук се втренчи в емблемата на Техника с нескрито презрение и се ограничи само със сухо кимване на глава.

- Е, готова ли е вече Прогнозата за тази млада дама? - запита Харлан.

- Още не. Когато бъде готова, ще ви уведомя.

Ферук бе от тези хора, чието презрение към Техниците достигаше до открита грубост.

- Спокойно, Проектант, спокойно - каза Вой.

Веждите на Ферук бяха светли, почти незабележими, от което лицето му още повече наподобяваше череп. Очите му сякаш се въртяха в празни очни ями, докато задаваше въпроса:

- Унищожени ли са космическите кораби?

- Едно Столетие е зачеркнато - кимна Вой.

Ферук раздвижи устните си и беззвучно промълви нещо. Скръстил ръце на гърдите си, Харлан се взираше в Проектанта, който най на края не издържа и смутено отвърна погледа си. 'СЪЗНАВА, че и той носи известна част от вината' - помисли си Харлан.

- Чуйте - обърна се Ферук към Вой, - щом сте вече тук, обяснете ми какво да правя с молбите за противораковия серум. Той не се произвежда единствено в нашето Столетие. Защо всички молби се адресират именно до нас?

- Другите Столетия също са затрупани. Вие отлично го знаете.

- В такъв случай трябва изобщо да преустановят изпращането на такива молби.

- А как предлагате да ги заставим?

- Много лесно. Просто Съветът на Времето ще откаже да ги приема.

- Нямам влияние върху Съвета.

- Но затова пък имате влияние върху стареца.

Харлан слушаше разговора машинално, без особен интерес. Така съзнанието му поне се ангажираше и отвличаше от хихиканията на Анализатора. Той разбра, че 'старецът' бе Компютърът, оглавяващ Сектора.

- Говорих със стареца - каза Социологът, - а той от своя страна е запитал Съвета.

- Ами! Просто е изпратил една обикновена докладна записка. Той трябва да воюва за това. То е въпрос на основна политика.

- Съветът на Времето в наши дни не е склонен да се занимава с промените в основната политика. Вие сам знаете какви слухове се носят.

- Естествено, естествено. Заели са се с 'грандиозна' задача. Винаги, когато искат да се измъкнат, плъзват слухове, че Съветът работи над някаква грандиозна задача.

Ако Харлан не бе така погълнат от личните си проблеми, сега непременно щеше да се усмихне.

Ферук размисля няколко секунди, а след това избухна:

- Повечето хора не разбират, че противораковият серум не е нещо като разсад за дръвчета или полеви двигател. Знам, че трябва непрекъснато да се следи всяко клонче смърч, да не би да окаже някакво отрицателно влияние върху Реалността, но от този серум зависи човешкият живот, а това е сто пъти по-комплицирано. Та помислете само! Помислете колко души годишно умират от рак във всяко Столетие, което не произвежда някакъв вид противораков серум. Можете да си представите, че на никой пациент не му се ще да мре. Затова правителствата на Временните във всяко Столетие ще продължават да изпращат молби до Вечността: 'Молим ви, умоляваме ви, изпратете спешно седемдесет и пет хиляди ампули от серума за спасяване на живота на хората, които са незаменими в различните клонове на културата. Прилагаме биографични данни.'

- Знам всичко това - припряно кимаше Вой. - Знам го прекрасно.

Но язвителността в гласа на Ферук не изчезна:

- Четеш биографиите и излиза, че всички са герои. Всички са незаменими. Няма що, залавяш се за работа. Пресмяташ какво отражение върху Реалността би дало оцеляването на всеки отделен индивид и - Време, побери ги - на различните КОМБИНАЦИИ хора. Миналия месец например съм обработил 572 такива молби. Оказа се, че седемнайсет от тях, обърнете внимание, седемнайсет Прогнози на Съдби нямаше да предизвикат нежелателни Промени на Реалността. Забележете - нито една възможна ЖЕЛАТЕЛНА Промяна, но Съветът нарежда да се изпраща серумът и в тези неутрални случаи. Човечността го изисквала. Така че за един месец в различните Столетия могат да бъдат излекувани от рак седемнайсет души. И какво се получава? По-щастливи ли са Столетията? Ами! Излекуван - един, а цяла дузина в същото Време и в същата страна умират. Всички питат: 'Защо ИМЕННО този?' А може би другите наистина са били по-добри хора, обичани от всички филантропи с розови блузи, а човекът, когото спасяваме, бие невръстните си дечица и в малкото останали свободни минути рита престарялата си майка около жилищния блок. Те не знаят нищо за Промените на Реалността, а и ние не можем да им кажем. Просто сами ще си навлечем белята, Вой, освен ако Съветът на Времето не вземе решение той да пресява кандидатурите и да парафира само тези, които биха довели до желателна Промяна на Реалността. Това е цялата работа. Или спасяването на тези хора допринася нещо за благото на човечеството, или - не.

Не бива да обръщаме внимание на тия, които казват: 'Е щом няма да стане по-лошо'

Социологът го изслуша с болезнено изражение и каза:

- Но представете си, че вие сам заболеехте от рак

- Това е нелепа забележка, Вой. Редно ли е според вас тя да бъде достатъчно основание за вземане на решения? В такъв случай изобщо не би трябвало да се извършват Промени на Реалността. Винаги ще се намери някой неудачник, на когото няма да му провърви, нали? Ами ако вие сте този неудачник? И още нещо. Припомнете си само, че след всяко изменение на Реалността става все по-трудно да се открие друга благоприятна Промяна. С всяка биогодина се увеличава вероятността някоя случайна Промяна да доведе до нежелателни последствия. Това практически означава, че и числото на излекуваните непрекъснато ще се намалява все повече и повече. И ще дойде ден, когато в една биогодина ще можем да спасяваме само един човек, включително и неутралните случаи. Запомнете това.

Харлан загуби всякакъв интерес към разговора. Този човек говореше като всички от бранша. Психолозите и Социолозите в малкото си трудове, посветени на Вечността, го наричаха идентификация. Хората се идентифицираха със Столетието, в което работеха. Неговите проблеми и битки твърде често ставаха техни собствени. Вечността полагаше всички усилия да се пребори с този бяс на идентификацията. Затова никой нямаше право да работи в Сектор, отделен от родното му Столетие с по-малко от два Века. При това имаше предпочитание към Столетията, чийто уровен на живот коренно се различаваше от този, с който бяха привикнали в детството си. (Харлан неволно си спомни Финдж и 482-ия.) Нещо повече, при най-малките подозрителни признаци Вечните незабавно биваха препращани в други Сектори. Харлан не би дал и пукнат грош от 50-ия Век, че Ферук щеше да се задържи на това място повече от година.

И въпреки това хората продължаваха нелепо да се стремят да намерят мястото си във Времето. Задържане на Времето - кой не бе чувал за това? По някаква необяснима причина епохите на космическите полети пораждаха особено силна привързаност към себе си. Това бе нещо, което трябваше да се изследва и щеше да бъде направено, ако не беше хроничното нежелание на Вечността да обръща поглед навътре към себе си.

Само преди месец Харлан може би би презирал Ферук като перчещ се сантименталист, сприхав полуидиот, който облекчава мъката си от загубата на електрогравитацията в една нова Реалност, като роптае срещу всички други Столетия, които се нуждаят от противораков серум.

Той можеше да докладва за него. Това дори би било негов дълг. Очевидно бе, че повече не можеше да се разчита на този човек.

Но сега Харлан не можеше да постъпи така. Той даже му съчувствуваше. Собственото му престъпление бе неизмеримо по-голямо.

И отново, колко лесно, мислите му се върнаха към Нойс.

Той дълго не можа да заспи тази нощ. Събуди се късно, когато ярката дневна светлина вече си бе пробила път през полупрозрачните стени, и му се стори, че се е събудил върху облак, плуващ по мъгливо утринно небе.

Нойс се бе надвесила над него и се смееше:

- Ей богу, не беше лесно да те събуди човек.

Първото спонтанно действие на Харлан бе да докопа някакво одеяло или чаршаф, с които да прикрие голотата си. Напразно, завивките ги нямаше. Той постепенно си припомни всичко и я погледна с празен поглед, а лицето му гореше от срам. Как да се държи Сега?

Но миг след това му хрумна нещо друго и той моментално седна в леглото.

- Порази ме, Време! Още няма един часа, нали?

- Едва единайсет е. Закуската те очаква и след това имаш на разположение още доста време.

- Благодаря - смънка той.

- Погрижила съм се за душа ти. Дрехите ти за днес също са готови.

Какво можеше да се отвърне на това?

- Благодаря - отново измънка той.

Докато се хранеше, Харлан избягваше да среща погледа й. Тя седеше срещу него, без да се храни, брадичката й бе заровена в дланта й, тъмната й коса бе сресана на една страна, а миглите й бяха неестествено дълги.

Тя следеше всяко негово движение, докато той, свел поглед, щателно изучаваше душата си, за да открие горчивия срам, който би трябвало да изпитва.

- Къде ще ходиш в един часа? - запита тя.

- На аеробол - промърмори той. - Успях да си намеря билет.

- Ах, да, днес е финалният мач. А аз, знаеш, пропуснах целия сезон поради този скок във Времето. Как мислиш, Ендрю, кой ли ще бие?

При това интимно обръщение 'Ендрю', той почувствува необяснима слабост да се разлива по цялото му тяло. Харлан тръсна рязко глава и се опита да придаде сурово изражение на лицето си. (А едва вчера това му се удаваше толкова лесно.)

- Но ти знаеш. Изучил си най-подробно целия този период, нали?

Редно бе да отвърне отрицателно, хладно и категорично, но той малодушно обясни:

- Изучаването на всеки период е свързано с необхватно много събития във Времето и Пространството. Така че такива незначителни подробности като резултатите от мачовете неминуемо се изплъзват от паметта на човек.

- Не ми се вярва. Просто не искаш да ми кажеш.

Харлан не отвърна нищо. Той набучи малкия сочен плод със златната виличка и го поднесе цял към устните си.

След съвсем кратка пауза Нойс запита:

- А успя ли да запомниш какви събития са станали тук при нас преди твоето идване?

- Недей навлиза в подробности, Н нойс. (Колко много му костваше да се обърне към нея по име.)

- Но нима не знаеше за нас двамата? Нима не знаеше, че - запита тя с тих и нежен глас.

- Не, не, не знаех. Не можех да видя себе си оттам - със заекване я прекъсна Харлан. - Нали аз самият не принадлежа към тази Реал мм, нямаше ме тук, преди да дойда. Не мога да го обясня.

Той беше объркан. От една страна - от това, че тя изобщо бе започнала този разговор. От друга - че той едва не се хвана в капана и не изтърва думата 'Реалност' - най-забранената от всички думи в разговорите с Временните.

Тя повдигна веждите си и очите й станаха кръгли и малко удивени.

- Да не би да се срамуваш?

- Това, което направихме, не беше редно.

- Но защо? - От гледна точка на 482-ия въпросът й бе напълно невинен. - Нима на Вечните не е разрешено?

В думите й имаше почти шеговит нюанс, като че питаше дали на Вечните не е разрешено да се хранят.

- Не употребявай тази дума - помоли Харлан. - А щом толкова искаш да знаеш, като правило - не е.

- Ами не им казвай тогава. И аз няма да кажа.

Тя заобиколи масата и седна в скута му, като с плавно полюшване на бедрото си отблъсна масичката, която ги делеше един от друг.

За миг той се вцепени с протегнати напред ръце, сякаш искаше да я спре. Напразно.

Тя се наведе и го целуна по устните и вече нищо не изглеждаше срамно. Нищо, което бе свързано с Нойс и него.

Харлан не можеше да си спомни кога в същност за първи път наруши професионалната етика на Наблюдателя. Простъпката му се състоеше в това, че той започна да размишлява върху същността на проблема в съществуващата Реалност и върху предстоящата Промяна, която щеше да се извърши с нея.

Очевидно бе, че нито свободните нрави на Столетието, нито ектогенезисът, нито матриархатът бяха причина за безпокойството на Вечността. Всичко това бе съществувало и в предишната Реалност и тогава Съветът на Времето бе гледал на тия неща с абсолютна невъзмутимост. Финдж му бе казал, че въпросът е от много деликатно естество.

В такъв случай и Промяната щеше да бъде едва доловима и щеше да обхваща хората от неговия обсег на Наблюдение. Поне това изглеждаше очевидно.

Тя щеше да обхваща аристокрацията, богатите, висшата класа, облагодетелствуваните от системата.

Това, което обаче го тревожеше, бе, че тя неминуемо щеше да обхване и Нойс.

Трите дни, които Инструкцията му определяше да остане още в 482-ия, Харлан прекара във все по-мрачни мисли, които се трупаха в главата му подобно на сгъстяващ се облак и стопяваха радостта му дори от компанията на Нойс.

- Но какво се промени? - питаше тя с безпокойство. - За известно време ти сякаш съвсем не бе като във Вечн като в онова място. Нямаше и следа от сковаността ти. Сега изглеждаш угрижен. Дали причината е в това, че скоро трябва да си тръгваш?

- Отчасти да - отвърна Харлан.

- А наложително ли е да се върнеш?

- Да.

- Ясно, но кого ще го е грижа, ако закъснееш?

При този въпрос Харлан почти незабележимо се усмихна.

- Не би им се понравило моето закъснение - каза той, но с копнеж си помисли същото за двудневния резервен интервал, предвиден от Инструкцията.

Нойс включи някакъв малък музикален инструмент, чието комплицирано математическо устройство съчетаваше случайните комбинации на звуци в нежни и сложни мелодии, които галеха слуха. Те не се повтаряха по-често от снежинките, които зиме се стелеха по земята, и не бяха по-малко прекрасни от тях.

Завладян от магията на звуците, Харлан не можеше да свали поглед от Нойс и мислите му се виеха плътно около нея. Каква ли щеше да бъде тя при новото разпределение? Съпруга на рибар, фабрична работничка, дебела, грозна, вечно болна майка на шест деца? Но каквато и да станеше, нямаше да си спомня за Харлан. В една нова Реалност той нямаше да е част от живота й. И която и да станеше тя, нямаше да бъде Нойс.

Той не беше само влюбен. (Странно, за пръв път в живота си той мислено произнесе думата 'любов', но го направи без всякакво колебание, като нещо съвсем естествено, и изобщо не се удиви от това.) Той обичаше всичко в нея: начина на обличане, походката, маниера на изразяване, дори малките й кокетни трикове. Всичко това бе изработено в продължение на четвъртвековен житейски опит в определена Реалност. Само преди една биогодина в предишната Реалност тя не е била неговата Нойс. Нямаше да бъде Нойс и в следващата Реалност.

Може би новата Нойс щеше да бъде по-добра в някои отношения, но той съвсем сигурно знаеше едно. Нужна му бе именно тази Нойс, тази, която сега виждаше пред себе си, тази, която принадлежеше към настоящата Реалност. Ако изобщо имаше недостатъци, нужни му бяха и те.

Какво да прави?

Хрумнаха му няколко различни плана, но всички бяха противозаконни. Един от тях бе да узнае характера на Промяната и да разбере как точно тя би засегнала Нойс. В края на краищата човек не можеше да бъде съвсем сигурен, че

Мъртва тишина изтръгна Харлан от унеса му. Той отново бе в кабинета на Проектанта на Съдби. Социолог Вой го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Ферук бе надвесил над Харлан главата си на мъртвец.

А тишината просто пронизваше. На Техника му бе нужен само миг, за да разбере в какво се състоеше работата. Само един единствен миг. Анализаторът бе замлъкнал.

Харлан подскочи.

- Получихте отговора, нали, Проектант?

Ферук се вгледа в лентите, които държеше в ръката си.

- Да Разбира се. Доста странен е.

- Може ли да го видя?

Харлан протегна ръка; тя трепереше забележимо.

- Няма нищо за виждане. Това именно е странното.

- Как така - нищо?

Харлан се втренчи във Ферук, очите внезапно го засмъдяха и всичко се размаза пред него в едно високо, неясно очертание, където бе застанал Ферук.

- Дамичката не съществува в новата Реалност. - достигаше някъде отдалеч сухият глас на Проектанта.

- Никакво изменение на личността, нищо. Просто я няма - това е. Изчезнала е. Изследвах всички възможни варианти на превъплъщение с точност до 0,0001. Никъде я няма. В същност - той потърка бузата си с дългите си мършави пръсти - с тази комбинация на данни, която ми дадохте, не виждам как е могла да се вмести и в старата Реалност.

Харлан едва го чуваше.

- Но но нали Промяната е съвсем незначителна.

- Зная. Странна комбинация от данни Ето, искате ли лентите?

Харлан почти несъзнателно ги взе. Нойс изчезнала? Нойс несъществуваща? Нима е възможно?

Той почувствува нечия ръка върху рамото си.

- Зле ли ви е, Техник? - бръмна в ухото му гласът на Вой.

Ръката се отдръпна, като че вече бе съжалила за лекомисления си допир с тялото на Техника.

Харлан преглътна и с голямо усилие на волята придаде спокойно изражение на лицето си.

- Нищо ми няма. Бихте ли ме изпратили до капсулата?

НЕ БИВА да показва чувствата си. Трябва да се държи така, сякаш ставаше въпрос за нещо, за каквото сам го бе представил - чисто академично изследване. Трябва да прикрие факта, че изчезването на Нойс от новата Реалност го изпълваше с огромна, непоносима радост и че той почти осезаемо почувствува да го залива вълна от чисто въодушевление.

7. Прелюдия към престъплението

Като се качи на капсулата в 2456-ия, Харлан погледна назад, за да се увери, че завесата, която разделяше Канала на Времето от Вечността, наистина бе непроницаема и че Социолог Вой не го наблюдаваше през нея. В последните няколко седмици той привикна почти механично да се извръща рязко и да хвърля бърз поглед през рамото си, за да види дали някой не го следи в Каналите на Времето.

След това, въпреки че вече бе в 2456-ия, изпрати капсулата още по-далече в бъдещето. Той следеше със специален хронометър как се покачваха цифрите, маркиращи Столетията, през които минаваше капсулата. При все че числата се сменяха с шеметна бързина, оставаше и много време за размисъл.

Колко много промени нещата разкритието на Ферук! Как се промени и самият характер на престъплението му!

И всичко се въртеше около Финдж.

Фразата, с нелепата си вътрешна рима и тромав ритъм, кръжеше главозамайващо в мислите му: въртеше се около Финдж, въртеше се около Финдж

Завърнал се във Вечността след дните, прекарани с Нойс в 482-ия, Харлан бе избягвал всякакъв личен контакт с Финдж. Още с влизането му във Вечността го обхванаха и угризения на съвестта. Престъпването на служебната клетва, което не беше нищо в 482-ия, във Вечността бе огромно нарушение.

Той бе изпратил доклада си по безличната вакуумна поща и се бе уединил в квартирата си. Трябваше да осмисли всичко, да спечели време, за да привикне към новата ориентация на живота си.

Но Финдж не му позволи да изпълни намерението си. Не бе изминал и час от изпращането на доклада по направлението му и Компютърът се свърза с него по видеофона.

От екрана физиономията на Финдж се взираше в него.

- Очаквах да сте в кабинета си - чу се гласът му.

- Изпратих доклада, сър - отвърна Харлан. - Мисля, че е без значение къде ще изчакам новата си задача.

- Така ли мислите?

Финдж се вгледа в рулото лента, което държеше в ръката си, приближи го до лицето си и примижавайки, хвърли поглед върху модела на перфорациите.

- Трудно може да мине за завършен отчет - продължи той. - Ще ми разрешите ли да дойда при вас?

Харлан се поколеба един миг. Но Финдж бе негов началник и въпреки че се беше самопоканил, отказът да го приеме в този момент би могъл да се сметне едва ли не за неподчинение. Той сякаш би подчертал вината му, а болезнено-гузната му съвест не можеше да допусне това.

- Заповядайте, Компютър, ще ми е приятно да ви видя - принудено-любезно го покани той.

Сред аскетичната обстановка в дома на Харлан загладеното, отпуснато тяло на Финдж внасяше дразнещ елемент на епикурейство. В родното място на Харлан - 95-ия - имаше тенденция към спартански стил в мебелировката и той никога не изгуби напълно вкуса си към семплотата. Столовете, направени от металически тръби, бяха облицовани с фурнир в убит цвят, който макар и по не особено сполучлив начин, имитираше дърво. В единия ъгъл на стаята имаше някаква неголяма мебел, която представляваше още по-голямо отклонение от възприетия в Сектора стил.

Финдж почти веднага я забеляза.

Компютърът допря топчестия си пръст до нея, като че да провери от какво е направена.

- Що за материал е това?

- Дърво, сър - отвърна Харлан.

- Истинско? Естествено дърво? Удивително! Навярно се използва в родното ви Столетие?

- Да.

- Ясно. В същност правилата не забраняват това, Техник - Той потърка пръста, с който бе докоснал предмета, в страничния шев на крачола си, - но ми се струва, че не е препоръчително да се създават предпоставки културата от родното Столетие да оказва каквото и да било влияние върху живота на Вечния. Истинският Вечен възприема културата на Сектора, в който попадне. Аз например за пет години едва ли съм ял повече от два пъти от енергетични кухненски съдове.

Той въздъхна.

- И все пак винаги ми се е струвало ужасно нечисто това съприкосновение на храната с материята. Но аз не се предавам. Не се предавам.

Погледът му отново се спря върху дървения предмет и като скри ръце зад гърба си, той запита:

- Какво е това? Какво е предназначението му?

- Библиотека - отвърна Харлан.

Той почувствува спонтанно желание да запита Финдж как понася този 'нечист' допир на ръцете си до собствения си гръб. И нямаше ли да му изглежда по-чисто, ако дрехите и самото му тяло бяха от чисти и благородни силови полета.

- Библиотека? - Финдж учудено повдигна вежди. - В такъв случай всички неща върху поличките са книги. Така ли?

- Да, сър.

- Оригинални екземпляри?

- Само оригинали, Компютър. Открих ги в 24-ия. Например тези тук са издадени в 20-ия Век. Ако ако решите да им хвърлите един поглед, много ще ви моля да бъдете внимателен. Макар че страниците са били възстановени и направени непромокаеми, все пак те не са като лентата. Трябва много предпазливо да се разгръщат.

- Няма да реша, бъдете спокоен. Няма и да ги докосна. Представям си - оригинали, пълни с оригинален прах от 20-ия Век. Истински книги! - засмя се той нервно. - Навярно искате да кажете, че и страниците са от целулоза?

- Да - кимна утвърдително Харлан. - Целулоза, която за по-голяма трайност е направена непромокаема.

Той отвори уста, за да си поеме дълбоко въздух, като едва успяваше да запази спокойствие. Беше нелепо от негова страна да се отъждествява с тези книги и да чувствува пренебрежението към тях като пренебрежение към самия себе си.

- Смея да твърдя - упорито продължаваше Финдж на същата тема, - че цялото съдържание на тези книги може да се преснима върху двуметрова лента и да се побере върху един нокът. Какви са в същност те?

- Това са подвързаните томове на едно списание за новини, което се печата в 20-ия Век.

- И вие ги четете?

- Това са само няколко тома от пълната колекция, която притежавам - гордо отвърна Харлан. - Нито една библиотека във Вечността не може да й съперничи.

- Ах, да, вашето хоби. Сега си спомням, че веднъж ми споменахте за влечението си към праисторията. Удивен съм, че вашият Наставник изобщо ви е разрешил да се интересувате от такава глупост. Тотално разхищение на енергия.

Харлан стисна устни. Той реши, че Финдж явно се стараеше да го нервира до такава степен, че да го лиши от способността да разсъждава трезво. Не биваше да допуска това в никой случай!

- Вероятно сте дошли да поговорим по отчета ми - каза Харлан с равен глас.

- Да, именно.

Компютърът се огледа, избра си един стол и предпазливо седна.

- Вече ви загатнах по видеофона, че отчетът ви не е пълен - каза той.

- В какво отношение, сър? (Спокойно! Спокойно!) Устните на Финдж се изкривиха в нервна усмивка.

- Какво друго ви се случи, което сте пропуснали да споменете в отчета си? - запита той.

- Нищо, сър - отвърна той с твърд глас, но видът му беше гузен.

- Хайде, Техник, недейте така! Известна част от времето си вие сте прекарали в обществото на младата дама. Или поне е трябвало да го направите, ако сте се придържали към пространствено-хронологичното указание. Надявам се, че не сте дръзнали да го нарушите, нали?

Гузната съвест на Харлан го бе съкрушила до такава степен, че той дори не беше вече в състояние да се отбранява от предумишлено изразеното съмнение в професионалната му компетентност.

- Стриктно следвах указанието - това бяха единствените думи, които той можа да отрони в отговор.

- И какво се случи? В отчета си не сте включили нищо от разговорите си с жената.

- Просто - не се случи нищо, което би представлявало някакъв интерес - отвърна Харлан с пресъхнали устни.

- Но това е просто абсурдно, Техник. На вашата възраст и с вашия опит, струва ми се, не е нужно да ви напомням, че не Наблюдателят е този, който ще прецени кое би представлявало интерес и кое - не.

Финдж не откъсваше очи от Харлан. Сега те бяха станали по-сурови и по-нетърпеливи и не съответствуваха на мекия тон, с който той водеше разпита.

Харлан отлично забеляза това и ласкавият глас на Финдж не го заблуди, но все пак привичното чувство за дълг го зовеше. Наблюдателят е длъжен да съобщи ВСИЧКО. Наблюдателят бе само един свръхчувствителен реактив, когото Вечността хвърляше във Времето, когато се наложеше. След като набавеше необходимите проби от съответното Столетие, отново го изтегляха обратно. При изпълнение на служебния си дълг Наблюдателят нямаше собствена индивидуалност; в същност той изобщо не бе човек.

Почти механично Харлан започна разказа си за събитията, които не беше включил в доклада си. С професионалния тренинг на Наблюдател той възстановяваше разговорите дума по дума, като имитираше тона на гласа и изражението на лицето. Правеше го прекрасно - така се вживяваше в разказа си, че почти забрави, че щателният разпит на Финдж и собственото му болезнено чувство за дълг го водеха към признание на вината му.

Само когато достигна до крайния резултат на този пръв дълъг разговор, той се запъна и черупката на безпристрастен Наблюдател, в която бе скрил собствените си чувства, се пропука.

Финдж му спести останалите подробности, като внезапно вдигна ръка и каза с рязък, нервен глас:

- Благодаря. Достатъчно. Канехте се да кажете, че сте се любили с тази жена.

Харлан се разгневи. Финдж бе казал буквалната истина, но тонът му беше такъв, че тя прозвуча пошло, грубо и нещо по-лошо - банално. А това, което се случи между двамата, бе всичко друго, но не и банално.

Харлан имаше свое обяснение за отношението на Финдж, за настойчивия му кръстосан разпит и внезапното прекъсване на устния отчет в кулминационната точка на събитията. Финдж ревнуваше! Харлан би могъл да се закълне, че поне това бе очевидно. Той беше успял да му отнеме момичето, към което Финдж бе имал аспирации.

Сега Харлан тържествуваше и откри, че вкусът на победата му беше особено сладък. За първи път в живота си той имаше цел, която бе по-голяма, отколкото студеното служене на Вечността. Финдж щеше да ревнува и в бъдеще, защото Нойс Ламбънт завинаги щеше да остане негова, на Харлан.

Доведен до състояние на такава внезапна екзалтация, той пристъпи към молбата, която първоначално смяташе да представи след изчакване на благоразумния срок от четири-пет дни.

- Смятам да поискам разрешение за сключване на съюз с жена от Времето, сър - каза той.

Тези думи като че изтръгнаха Финдж от унеса му:

- С Нойс Ламбънт, вероятно.

- Да, Компютър. Тъй като вие оглавявате Сектора, молбата ми и без това трябва да мине през вас.

В същност Харлан искаше молбата му да мине през Финдж. Да го накара да страда. Ако сам той желаеше девойката, трябваше да го признае открито и тогава Харлан можеше да настоява да се даде на Нойс право на избор. А това щеше да бъде и окончателният му триумф.

Разбира се, по принцип един Техник не можеше да се надява на успех в подобно начинание пряко волята на Компютъра, но Харлан бе сигурен, че може да разчита на подкрепата на Туисъл, а Финдж не би и помислил да се противопостави на неговата воля.

Но Компютърът изглеждаше спокоен.

- Струва ми се - каза той, - че вече и без това сте установили незаконна връзка с момичето.

Харлан се изчерви и започна неубедително да се оправдава.

- В пространствено-хронологичната инструкция се наблягаше, че трябва да останем сами известно време. Тъй като нищо от това, което се случи, не бе изрично забранено, не чувствувам никаква вина.

Харлан лъжеше и изражението на Финдж недвусмислено показваше, че той знае това и се забавлява със ситуацията.

- Скоро ще се извърши Промяна на Реалността - каза той.

- В такъв случай молбата ми за съюз с мис Ламбънт се отнася за новата Реалност - спонтанно реагира Харлан.

- Това едва ли е особено благоразумно. Как може да решавате така безотговорно, като не знаете нищо положително за резултатите от предстоящата Промяна? Нали в новата Реалност тя може да е омъжена или пък обезобразена по някакъв начин? А от мен да го знаете: в новата Реалност тя НЯМА да има нужда от вас. Да, да, няма дори да си спомни за вас.

При тези думи Харлан потръпна.

- Това не е въпрос от вашата компетентност - отвърна той не съвсем уверено.

- Тъй ли мислите? Вероятно сте убеден, че тази ваша велика любов почива върху абсолютна духовна хармония и ще устои на всякакви външни промени? Може би там, във Времето, сте прочели някое и друго мелодраматично романче?

Това вече преля чашата. Харлан изостави всякакво благоразумие.

- Първо на първо, не ви вярвам

- Какво казахте? - с леден глас запита Финдж.

- Лъжете - сега вече Харлан не подбираше думите си. - Ревнувате. Това е цялата работа. Ревнувате. Вие сам желаехте Нойс, но тя предпочете мен.

- Давате ли си сметка - започна Финдж.

- Давам си сметка за много неща. Не съм глупак. Вярно, че не съм Компютър, но не съм и невежа. Казвате, че тя нямало да има нужда от мен в новата Реалност. А откъде знаете? Та вие още изобщо не знаете нищо за тази нова Реалност. Току-що получихте отчета ми. Той трябва да се анализира щателно, преди да се пристъпи към изчисленията, да не говорим за това, че след това пък трябва да се внесе в Съвета за парафиране. Така че, като се представяте за много осведомен относно характера на Промяната, вие просто лъжете.

Финдж имаше много възможности да отвърне на Харлан. Разгорещеното въображение на Техника рисуваше картина след картина със светкавична бързина й той дори не се опитваше да реши за себе си коя от тях му се виждаше най-приемлива. Финдж би могъл просто да напусне стаята разярен, но с чувство на надменно превъзходство; би могъл да извика някого от Охраната и да арестува Харлан за неподчинение; би могъл да му изкрещи също тъй гневно, както бе направил и Харлан; би могъл веднага да извика Туисъл, като внесе формално оплакване; би могъл би могъл Но Финдж не направи нищо подобно.

- Седнете, Харлан - каза той с мек глас. - Да поговорим за това.

И тъй като Харлан съвсем не бе подготвен за подобна реакция, долната му челюст увисна и той приседна смутен. Решителността му се разколеба. Това пък какво беше?

- Не може да не си спомняте - каза Финдж, - че бях споделил с вас някои от проблемите на 482-ия във връзка с нежелателното отношение на Временните към Вечността. Не сте забравили, нали?

Той говореше с меката настойчивост на педагог, който се стреми да обясни нещо на изоставащ ученик, но на Харлан му се стори, че открива суров блясък в очите му.

- Разбира се - отвърна Техникът.

- В такъв случай си спомняте и това, че ви казах, че Съветът на Времето не желаеше да приеме моите препоръки за Промяна в Реалността, преди докладът ми да бъде потвърден по пътя на преки Наблюдения. А това вече не ви ли навежда на мисълта, че още тогава съм имал налице необходимите изчисления за предстоящата Промяна?

- Но моите собствени Наблюдения представляват това потвърждение, нали?

- Да, именно.

- А за анализирането им ще е нужен определен срок.

- Нищо подобно. Вашият доклад няма никаква стойност. Потвърждението е това, което току-що ми разказахте.

- Не ви разбирам.

- Слушайте, Харлан, ще ви кажа какъв е в същност проблемът на 482-ия. Сред висшите слоеве на обществото, особено сред жените е добила популярност фикс-идеята, че Вечните са наистина Вечни в буквалния смисъл на думата; че са безсмъртни Велико Време, опомнете се, човече, та нали Нойс Ламбънт ви е казала същото? Вие само преди двайсет минути повторихте тук пред мен нейните думи.

Харлан се вгледа с блуждаещ поглед във Финдж. Той си припомняше нежния й, гальовен глас, когато тя се навеждаше над него, и прекрасните й, тъмни очи срещаха неговите: 'ТИ СИ БЕЗСМЪРТЕН. ТИ СИ ВЕЧЕН.'

- Подобно убеждение е нежелателно, но само по себе си не е чак толкова страшно - продължаваше Финдж. - То може да доведе до определени неудобства, да увеличи затрудненията в Сектора, но изчисленията показват, че Промяната би засегнала много малка група хора. И все пак, щом такава Промяна е желателна, не ви ли се струва очевидно, че тя преди всичко ще промени тези, които са заразени от това суеверие. С други думи, аристокрацията, и то жените. Нойс.

- Възможно е, но аз все пак ще си опитам късмета - не се предаваше Харлан.

- Вие изобщо нямате никакъв шанс. Нима си въобразявате, че личното ви обаяние и чар са накарали изтънчената аристократка да се хвърли в ръцете на незначителния Техник? Хайде, Харлан, бъдете реалист.

Харлан упорито стисна устни и замълча.

- Не можете ли да се досетите, че към предразсъдъка си относно безсмъртието на Вечните те са прибавили и друг подобен? Велико Време, Харлан, елате на себе си! Повечето жени вярват, че интимността им с някой Вечен би направила тях, простосмъртните (те смятат себе си за такива) безсмъртни.

Едва сега Харлан обърна внимание на думите му. Той ясно си спомни гласа на Нойс:'Ако можеше да ме направиш Вечна ', а след това и целувките й.

- Трудно бе да се повярва, че такъв предразсъдък може да съществува наред с една твърде висока култура - продължи Финдж. - Това бе нещо безпрецедентно. Подобна вероятност бе толкова малка, че се вместваше в рамките на случайните грешки, така че щателното претърсване на данните, на които се базираха изчисленията за предишната Промяна, не ни даде някаква определена информация. Съветът на Времето поиска стабилно доказателство, пряко потвърждение. Избрах мис Ламбънт като типична представителка на своята класа. А другият обект реших да бъдете вие

Харлан с мъка се надигна от мястото си.

- АЗ съм послужил за ОБЕКТ на експериментите ви?

- Съжалявам - отвърна Финдж студено, - но беше необходимо. Вие бяхте много подходящ обект.

Безмълвен, Харлан впи в него поглед, дотолкова красноречив, че Финдж се стъписа:

- Но нима не виждате сам? Не, все още не разбирате. Чуйте, Харлан, вие сте продукт на Вечността с рибя кръв във вените си. Презирате жените. Считате тях и всичко свързано с тях неетично. Не, това не е точната дума, има по-подходяща - ГРЕХОВНО. Тези ваши убеждения се отразяват в цялото ви поведение и затова сексапилността ви за всяка жена е колкото на една умряла преди месец скумрия. Тук става дума не за каква да е жена, а за красив, разглезен продукт на една бохемска култура, който пламенно ви съблазнява още първата вечер, когато оставате насаме, като буквално се навира в ръцете ви. Не разбирате ли, че това е нелепо, невъзможно, освен ако да, ако именно то се явява потвърждение на моите изводи.

- Искате да кажете, че тя се е продала - Харлан се запъна.

- Твърде силно казано! В това Столетие сексуалната близост не е нещо срамно. Единственото необяснимо нещо е, че тя е избрала за партньор именно вас; но тя го е направила в името на голяма цел - безсмъртието си - и това я оправдава пред самата нея. Всичко е ясно.

При тези думи Харлан се хвърли върху Финдж с вдигнати ръце и разперени пръсти, завладян от една единствена мисъл - да го удуши.

Финдж бързо отстъпи няколко крачки и макар че ръката му трепереше, със светкавична бързина извади оръжие.

- Не ме докосвайте! Назад!

Като събра жалките трохи от останалия си здрав разум, Харлан успя да се овладее. Косата му се бе сплъстила. Ризата му бе мокра от пот. Дъхът му свистеше в присвитите му пребледнели ноздри.

- Както виждате, познавам ви отлично и очаквах такава необуздана реакция - каза Финдж с треперещ глас. - Така че, ако се наложи, от вас няма да остане и помен.

- Напуснете! - изхриптя Харлан.

- Ще го направя и без това. Но първо ще ме изслушате. За нападение на Компютър може да бъдете разжалван, но ние ще забравим за случилото се. Вие ще разберете, че не съм ви излъгал. В новата Реалност Нойс Ламбънт може да претърпи най-различни превъплъщения, но едно е сигурно: тя няма да е вече жертва на своя смешен предразсъдък. А без него, Харлан - почти изръмжа той, - за какво бихте притрябвали на жена като Нойс?

Дундестият Компютър заднишком се отправи към вратата на дома на Харлан, с все още насочено към Техника оръжие. На прага той се спря и каза с мрачна радост:

- Разбира се, ако сега тя бе тук, Харлан, ако сега тя бе тук, можехте да се позабавлявате с нея. Можехте да продължите вашата връзка и дори да я узаконите. Но - сега, само сега, преди Промяната. А тя ще настъпи скоро, Харлан, и това ще бъде краят на вашия роман. Колко жалко, че мигът не може да се задържи дори и във Вечността, а, Харлан?

Но Харлан не гледаше вече към него. В края на краищата Финдж бе излязъл победител и той напускаше полесражението със злорада ирония. Харлан се вгледа в пръстите на краката си с невиждащ поглед, а когато вдигна очи, Финдж бе вече излязъл - дали преди пет секунди, или преди петнайсет минути - Харлан не би могъл да каже.

Бяха изминали няколко кошмарни часа за Харлан, в които той се чувствуваше като попаднал в капана на собственото си съзнание. Всичко, което Финдж бе казал, очевидно беше истина. Услужливата памет на Наблюдателя възстановяваше всяка подробност от връзката му с Нойс - кратка и необикновена - и сега той я виждаше в съвсем различна светлина.

Тяхното не беше любов от пръв поглед. Как бе могъл да й повярва? Любов към човек като него?

Невъзможно, разбира се. Сълзи пареха очите му и той се чувствуваше посрамен. Колко пределно ясно бе, че ставаше въпрос за хладна пресметливост. Девойката имаше известни неоспорими физически качества и никакви етични принципи не я възпираха да ги използва. Така и бе направила и това нямаше нищо общо с личността на Ендрю Харлан. Той просто олицетворяваше нейната изопачена представа за Вечността и същността й.

Дългите пръсти на Харлан механично погалиха томчетата върху малката полица за книги. Той извади едно от тях и наслуки го разтвори.

Шрифтът се размазваше пред очите му. Избледнелите цветове на илюстрациите му изглеждаха грозни, безформени петна.

Но защо Финдж си бе дал труда да му каже всичко това? Строго погледнато, той дори нямаше право да го направи. Един Наблюдател или всеки, който изпълняваше такива задачи, никога не биваше да знае до какви резултати са довели Наблюденията му. В противен случай той би лишил Вечността от бездушната си обективност, а това бе нежелателно.

Разбира се, Финдж го бе направил, за да го сломи; ревността му го бе подтикнала да си отмъсти по долен начин.

Харлан поглаждаше отворената страница на списанието. Изведнъж той осъзна, че се взира в някаква картинка, на която в яркочервен цвят бе изобразено земно превозно средство, подобно на тези от 45-ия, 182-ия, 590-ия и 984-ия Векове, а също така - и на последните Столетия от Първобитното общество. В него нямаше нищо особено, двигател с вътрешно горене. В ерата на Първобитното общество продуктите от природния газ се използуваха за източник на енергия, а колелата се покриваха с естествена гума. Разбира се, подобно нещо бе невъзможно да се види в някое от по-късните Столетия.

Харлан подробно бе говорил на Купър за това и сега в подсъзнателния си стремеж да отвлече вниманието си от нерадостното настояще той се опита да възстанови в паметта си детайлите на лекцията, която бе изнесъл пред Ученика. Не го постигна лесно, защото в болното му подсъзнание непрекъснато се намесваха някакви ярки, странични образи.

- От тези реклами - бе казал той - научаваме повече неща за Първобитното общество, отколкото от така наречената хроника в същото списание. Тя информира лаконично за най-важните събития в своя обсег, без да разяснява термините, които използува. Какво означава например това нещо 'голф'?

Купър веднага бе признал невежеството си.

Харлан беше продължил с назидателния тон, който рядко изоставяше по време на уроците:

- От случайни коментарии би могло да се заключи, че това е вид малка топка. Знаем, че тя се използва в някаква игра, само защото е спомената в рубриката 'Спорт'. От други подобни забележки можем дори да разберем, че целта на играта е да се вкара топката в някаква дупка в земята. Но защо е нужно да се обременяваме с размишления и умозаключения? Разгледай тази реклама! Нейното единствено предназначение е да убеди читателите да си купят топчицата; но за нас тя представлява просто една отблизо направена снимка на интересуващия ни обект, при това с изобразено напречно сечение, което дава пълна представа за устройството му.

Купър, роден в епоха, където рекламата съвсем не бе така популярна, както в последните Столетия на Първобитното общество, трудно можеше да разбере това, което Харлан се опитваше да му обясни.

- Но начинът, по който тези хора сами си правят реклама, е просто противен - бе казал той. - Та кой глупак ще повярва на човек, който сам хвали собствената си стока? И нима той би признал дефектите й? А има ли вероятност да не преувеличи качествата й?

Харлан, в чието родно Столетие рекламата бе умерено разпространен търговски прийом, беше повдигнал примирително вежди и спокойно бе отвърнал:

- Ще трябва да се примириш с това. То е просто техен начин на живот, а ние никога не се намесваме в ничии въпроси от подобен характер, освен ако те не принасят сериозна вреда на цялото човечество.

Но сега, като се вглеждаше в безсрамно кресливите реклами в списанието, мислите на Харлан отново се върнаха към настоящето. Внезапно го обхвана вълнение. Дали наистина всичко това бе случайно? Или той мъчително търсеше брод от безизходицата, за да се върне към Нойс?

Реклама! Способ за привличане на вниманието и разпръсване на съмненията. Какво значение имаше за производителя на земни превозни средства дали покупателят действително имаше нужда от неговия автомобил, или под въздействие на рекламата бе изпитал спонтанно желание да го притежава? Ако предполагаемият клиент (да, да, това бе думата, която използваха) можеше да бъде убеден или съблазнен по изкуствен начин да почувствува такова спонтанно желание и под негово въздействие да извърши покупката, нима не беше все едно, че предварително я бе обмислил?

Какво значение имаше дали Нойс се беше влюбила, ръководена от страст или от сметка? Нека само да бъдат заедно достатъчно време и тя щеше да го обикне истински. Той щеше да ИЗВОЮВА любовта й, а в края на краищата, щом съществуваше любов, не бе ли все едно как точно се беше породила тя? Сега Харлан съжали, че не бе чел някои от тези романи на Временните, които Финдж беше споменал с такова презрение.

И изведнъж в съзнанието му проблесна друга мисъл. Щом Нойс бе потърсила безсмъртие от НЕГО, ХАРЛАН, това означаваше, че дотогава тя не беше получила този дар. Следователно до този момент тя не е била любовница на никой Вечен. А това пък значеше, че отношенията й с Финдж са били само служебни - отношения на секретарка и работодател. В противен случай за какво би й притрябвал Харлан?

И все пак Финдж сигурно се бе опитвал сигурно бе правил опити (Харлан дори не посмя да довърши мисълта си.) Финдж би могъл лично да докаже съществуването на този предразсъдък. Беше почти невероятно при ежедневния му контакт с Нойс да не му е минавала през ума тази мисъл. В такъв случай Нойс вероятно му бе отказала.

Наложило се беше да използва Харлан и Харлан БЕ УСПЯЛ. Ето защо в завистта си Финдж се беше помъчил да си отмъсти на Техника, като го убеди, че девойката е действувала от чисто материални подбуди и че той никога не би могъл да я притежава.

Но Нойс бе отхвърлила Финдж въпреки мечтите си за безсмъртие и бе избрала Харлан. Така че очевидно не само сметка бе ръководила избора й. Известна роля бе играло и чувството.

Мислите на Харлан бяха неспокойни и объркани и всеки момент възбуждението му нарастваше.

Те трябваше да бъдат заедно, и то още сега. Преди да бъде извършена каквато и да е Промяна в Реалността. Той си припомни какво бе казал насмешливо Финдж: 'НЕ МОЖЕШ ДА ЗАДЪРЖИШ МИГА ДОРИ ВЪВ ВЕЧНОСТТА.'

Но така ли бе в действителност? А може би все пак беше възможно?

Харлан вече знаеше какво точно трябваше да направи. Гневните подигравки на Финдж го бяха довели до такова състояние, че той бе готов да извърши престъпление, а последният сарказъм на Финдж бе подсказал на Харлан какъв характер трябваше да има престъплението му. След това той не изгуби нито миг. Напусна стаята си едва ли не бегом, с вълнение и дори с радост, за да извърши углавно престъпление срещу Вечността.

8. Престъпление

Никой не го бе запитал къде отива. Никой не го беше спрял.

Това поне бе преимуществото в социалната изолация на Техника. Като мина през Каналите за капсулите, Харлан се насочи към вратата на Времето, седна в машината и я запали. Разбира се, имаше вероятност някому да се наложи да се възползва от същия изход със законно основание и той несъмнено щеше да се учуди, че вратата е отворена. Харлан се поколеба за миг, но запечата изхода с личния си печат. Никой нямаше да обърне внимание на една запечатана врата. Но незапечатана врата с работещи устройства можеше да предизвика сензация.

А нищо чудно и самият Финдж да се озове на това място. Трябваше да рискува.

Нойс все още стоеше, където я бе оставил. След напускането на 482-ия Харлан бе прекарал няколко мъчителни самотни часа (биочаса) във Вечността, но за Нойс той се появи едва ли не секунди след изчезването си. Дори косъмче не бе трепнало върху главата й.

- Забрави ли нещо, Ендрю? - запита тя стреснато.

Харлан жадно я изгледа, но не се реши да я докосне, за да не събуди отвращението й към себе си. Той помнеше думите на Финдж.

- Трябва да правиш каквото ти наредя, Нойс - каза той с хриплив глас.

- Но случило ли се е нещо неприятно? Та ти току-що изчезна. Просто преди миг.

- Не се безпокой - каза Харлан.

Той едва обузда желанието си да хване ръката й, да се опита ласкаво да я успокои. Вместо това й заговори със суров глас. Като че някакъв демон го тласкаше непрекъснато по грешен път. Защо се бе върнал в първия възможен момент? Така само я бе изплашил с внезапното си появяване миг след изчезването си.

Всъщност дълбоко в себе си той съзнаваше защо бе постъпил така. Пространствено-хронологичната инструкция даваше два запасни дни. Колкото по-малко използваше това време, толкова по-големи бяха шансовете за успех и толкова по-малка бе вероятността да бъде разкрит. Той бе свикнал да насочва капсулата към възможно най-отдалеченото минало. Смешно глупав риск Харлан много лесно би могъл да сбърка в изчисленията и да влезе във Времето преди момента, в който се бе разделил с Нойс. Какво щеше да стане тогава? Едно от първите правила, които бе научил като Наблюдател, гласеше: човек, който влиза два пъти в един и същ отрязък от Времето на една и съща Реалност, рискува да срещне там самия себе си.

А това някак си не беше желателно. Защо? Харлан не би могъл да отговори на този въпрос, но знаеше със сигурност, че не искаше да се среща очи в очи с друг предишен (или бъдещ) Харлан. Освен това то би било парадокс. Техникът си припомни фразата, която Туисъл обичаше да повтаря: 'Във Времето няма парадокси само защото самото Време всячески ги избягва.'

Докато в главата на Харлан с шеметна бързина се носеха тези мисли, Нойс го гледаше с големи, блестящи очи.

След това тя се приближи до него и като постави прохладните си ръце върху горящите му бузи, тихо каза:

- Имаш неприятности, нали?

Стори му се, че погледът й е нежен, любящ. Но беше ли възможно това? Тя вече бе постигнала целта си. Какво искаше повече? Той сграбчи китките на ръцете й и каза с дрезгав глас:

- Ще дойдеш ли с мен? Сега, веднага. Без да задаваш въпроси? Ще направиш ли всичко, което ти кажа?

- Необходимо ли е? - запита тя.

- Необходимо е, Нойс. Много е важно.

- Тогава идвам - каза тя просто, като че всеки ден се бяха обръщали към нея с подобни молби и тя винаги се бе съгласявала.

Пред входа на капсулата Нойс се поколеба за миг и влезе.

- Отиваме нагоре, Нойс - каза Харлан.

- Значи в бъдещето, нали?

Когато девойката стъпи в капсулата, там вече се раздаваше тихо бръмчене от включена апаратура. Харлан незабележимо натисна с лакът стартовия контакт.

В началото, при това неописуемо чувство на 'движение' през Времето, изобщо не й се зави свят, както се беше опасявал Харлан.

Тя седеше тихо, бе така красива и спокойна, че на Харлан му прималяваше, като я гледаше, и той не даваше пет пари, че като вкарва човек от Времето във Вечността, нарушава законите.

- Този циферблат отчита номера на годините, нали, Ендрю? - запита тя.

- Не, на Вековете.

- Искаш да кажеш, че ние сме отскочили хиляди години в бъдещето? Вече?

- Именно.

- Просто не усетих нищо.

- Знам.

- Но как се движим?

Тя се огледа наоколо.

- Не зная, Нойс.

- НЕ ЗНАЕШ?

- Във Вечността има много трудноразбираеми неща.

Числата върху циферблата нарастваха все по-бързо и по-бързо, докато на края се сляха в мъгливо петно. С лакътя си Харлан бе превключил капсулата на максималната скорост. Повишеният разход на енергия би могъл да бъде забелязан в енергийните подстанции, но Харлан вярваше, че това няма да събуди подозрения. Наистина, никой не го чакаше на входа на Вечността, когато се завърна там с Нойс, и с това девет десети от битката бе спечелена. Сега му оставаше само да я скрие на някакво безопасно място. Харлан отново я погледна.

- Вечните не знаят всичко - каза той.

- А аз дори не съм и Вечна - промърмори тя. - Зная толкова малко.

Пулсът на Харлан се ускори. ВСЕ ОЩЕ не е Вечна? Но Финдж бе казал

'Остави сега тази работа - увещаваше той сам себе си. - Тя идва с теб. Тя се усмихва на теб. Какво искаш повече?'

И все пак той запита:

- Ти смяташ, че Вечните са безсмъртни, нали?

- Просто те се наричат Вечни и затова всички смятат, че наистина са такива - усмихна му се ведро тя. - Но в същност не е така, нали?

- Значи ти не мислиш като тях?

- След като поживях във Вечността, престанах да вярвам в безсмъртието на обитателите й. Хората съвсем не разговаряха така, сякаш щяха да живеят вечно, а освен това имаше и старци.

- И все пак онази нощ ти ми каза, че ще бъда безсмъртен.

Все така усмихната, тя се премести по-близо до него.

- Просто си помислих: кой знае?

Въпреки старанието си Харлан не успя напълно да прикрие напрежението в гласа си, когато запита:

- А как постъпват Временните, за да станат Вечни?

Усмивката й мигновено изчезна. Дали само му се стори, или тя действително леко се изчерви?

- Защо питаш?

- Интересно ми е.

- Глупаво е - отвърна тя. - Предпочитам да не говоря за това.

Нойс се зае да разглежда ноктите на изящните си пръсти, които блещукаха матово в слабо осветената капсула. Харлан разсеяно мислеше и без всякаква връзка му хрумна, че на някоя вечеринка, където осветлението на стените има мек ултравиолетов нюанс, тези нокти щяха да проблясват с нежно ябълковозелен или замислено-пурпурен оттенък в зависимост от ъгъла, под който тя държеше ръцете си. Някое умно момиче, такова като Нойс, би могло да получи от тях шест различни отсенки и да използва цветовете за разнообразните настроения, които иска да покаже пред хората. Синьо - за невинност, яркожълто - за смях, виолетово - за тъга и яркочервено - за страст.

- Защо ми се отдаде? - запита той внезапно.

Тя отметна дългите си коси назад, пребледня и го погледна съвсем сериозно.

- Щом това е от такова значение за теб, добре; една от причините бе разпространеното у нас схващане, че по този начин обикновените момичета от Времето могат да станат Вечни. Не ми се ще да умирам.

- Но не каза ли преди малко, че не вярваш в безсмъртието на Вечните?

- Не вярвам, но на никое момиче не коства нищо да опита. Особено щом

Той бе вперил строго очи в нея и от висотата на нравствеността в родното си място търсеше убежище от болката и разочарованието в ледения неодобрителен поглед, който бе спрял върху Нойс.

- Слушам те ?

- Особено щом самата аз и без това го желаех.

- Желаеше да ми се отдадеш?

- Да.

- Но защо точно на мен?

- Защото ми се хареса. Защото ми се стори такъв смешен.

- СМЕШЕН!

- Добре, странен, ако това ти се нрави повече. Ти винаги с всички сили се стараеше да не ме погледнеш и все пак в края на краищата винаги ме поглеждаше. Опитваше се да ме мразиш, а аз чувствувах, че ме желаеш. Мисля, че ми беше малко жал за тебе.

- За какво ти беше жал?

Харлан почувствува бузите си да горят.

- За това, че ти превръщаше увлечението си по мен едва ли не в трагедия. А всичко е толкова просто. Трябва само да попиташ момичето. Толкова е лесно да бъдеш приветлив, да се сприятелиш. Защо е нужно тук страдание?

Харлан кимна. Нямаше какво да се чуди, такъв бе моралът на 482-ия Век.

- Само да попиташ момичето - промърмори той. - Толкова просто. Нищо друго не е нужно.

- Разбира се, трябва и да се харесаш на момичето. Това е нещо съвсем лесно, освен ако сърцето й не е свободно. И защо не? Толкова е просто.

Сега бе ред на Харлан да сведе поглед. Разбира се, всичко беше просто. И в него нямаше нищо пошло. Поне в 482-ия. А кой Вечен би могъл да знае това по-добре от него самия? Той би бил глупак, кръгъл и неописуем глупак, да започне да я разпитва за предишните й увлечения. Би било равносилно да запита някое момиче от родното си Столетие дали някога се бе хранило в присъствието на мъж и как бе дръзнало да го направи.

Вместо това той каза смирено:

- А какво мислиш за мен сега?

- Че си много мил - отговори тя нежно - и че ако някога би могъл да се отпуснеш Няма ли да се усмихнеш, а?

- Просто няма причина, Нойс.

- МОЛЯ ТЕ. Искам да видя дали бузите ти могат да се прегъват.

Тя постави палците си в ъглите на устните му и леко ги натисна назад. Той конвулсивно отдръпна глава в почуда и не можа да се въздържи да не се усмихне.

- Видя ли! Бузите ти дори не изпукаха. Та ти си почти красив. Ако упорито репетираш пред огледалото усмивката и блясъка в очите си - мога да се басирам, че ти би станал съвсем красив.

Но усмивката, и без това едва забележима, внезапно изчезна.

- Грози ни някаква беда, нали? - запита Нойс.

- Да, Нойс. Голяма беда.

- Заради това, което се случи между нас двамата? Онази вечер?

- Не съвсем.

- Но нали знаеш, че аз съм виновна за всичко. Ако искаш, ще им го кажа и на тях.

- Никога - отвърна енергично Харлан. - Да не си посмяла да поемеш вината върху себе си. Ти си СЪВСЕМ невинна. Но не в това е работата.

Нойс неспокойно погледна циферблата.

- Къде сме? Дори не мога да видя числата.

- КОГА сме? - машинално я поправи Харлан.

Той намали скоростта дотолкова, че да стане възможно отчитането броя на Столетията.

Красивите й очи се разшириха и клепките й изпъкнаха на фона на бледостта й.

- Нима това е възможно?

Харлан равнодушно погледна индикатора. Той показваше 72000.

- Не се съмнявам.

- Но докъде ще отидем?

- ДОКОГА ще отидем - отново я поправи той мрачно. - Далече, далече в бъдещето. Там, където никога няма да те намерят.

И те мълчаливо загледаха как цифрите нарастваха. В тишината Харлан мислено отново и отново си повтаряше, че Финдж преднамерено бе оклеветил момичето. Тя откровено бе признала, че в обвинението на Харлан имаше доза истина, но също така искрено му беше казала, че той съвсем не й е бил безразличен.

Харлан вдигна поглед, когато усети, че Нойс се размърда. Тя се беше приближила до него и с решително движение спря капсулата с възможно най-рязкото темпорално намаление на скоростта.

Харлан с мъка преглътна и притвори очи, докато му мине световъртежът.

- Какво има? - попита той.

Цветът на лицето й бе пепеляв и няколко секунди тя не можа да отвърне нищо.

- Не искам да отивам по-далече. Числата са толкова големи.

Индикаторът показваше 111394.

- Достатъчно е - каза той.- Ела, Нойс - той й подаде ръка с мрачна тържественост. - Тук ще бъде твоят дом за известно време.

Хванати за ръка като деца, те бродеха из пустите, слабо осветени коридори. Трябваше само да прекрачиш прага и тъмните стаи се озаряваха от ярка светлина. Макар да не се усещаше определено въздушно течение, въздухът бе свеж и раздвижен, което свидетелствуваше за добра вентилация.

- Никой ли няма тук? - пошепна Нойс.

- Никой - отвърна Харлан.

С високия си и решителен отговор той се опита да разсее страха си пред Скритите Столетия, но в края на краищата се получи само шепот.

Те бяха толкова далече в бъдещето, че той дори не знаеше как да нарича това Време. Да казва 'сто и единайсет хиляди триста деветдесет и четвъртия' бе просто смешно. За този период би трябвало да се говори лаконично и неопределено - 'Стохилядните Векове'.

Беше глупаво, че именно сега го занимаваше този проблем, но след като възбудата от полета през Времето бе утихнала, Харлан изведнъж осъзна, че е сам в една област на Вечността, където никога не е стъпвал човешки крак, и това го разтревожи. Той се срамуваше и срамът му бе двойно по-голям, защото Нойс бе станала свидетелка на факта, че студените тръпки, които го побиха отвътре, не бяха нищо друго освен уплаха.

- Толкова е чисто. Няма никакъв прах - каза Нойс.

- Почистването е автоматично - отвърна Харлан с тих глас, но с такова усилие, че му се стори, че едва ли не ще разкъса гласните си струни от крясък. - Но тук няма жива душа на хиляди и хиляди Столетия в бъдещето и в миналото.

Това обаче явно не тревожеше Нойс особено.

- Нима навсякъде всичко е така уредено като тук? - запита тя. - Обърна ли внимание - минахме покрай складове, заредени с продоволствия, а библиотеката бе пълна с филмокниги?

- Естествено. Оборудването е пълно. Тук, както и във всеки друг Сектор.

- Но защо, щом никой никога не идва тук?

- Проста логика - отвърна Харлан.

Като говореше по този въпрос, сякаш се стопяваше част от тайнствеността, която го плашеше. Гласното изразяване на това, което вълнува мислите ни, уточнява проблема за самите нас и той започва да изглежда обикновен и прост.

- Още в първите години след възникването на Вечността - каза Харлан - в някои от Вековете на 300-те бил изобретен дубликатор за големи количества. Знаеш ли какво означава това? С помощта на резонантно поле енергията може да се превърне във вещество, чиито атоми ще заемат същите положения - като се вземе под внимание и принципът на неопределеност, - каквито са имали в изходния модел. В резултат на това се получава идеално точно копие.

Вечността е приспособила дубликатора за собствените си нужди. По онова време са били построени само шест или седемстотин Сектора. Разбира се, пред Вечността са стояли големи задачи за разширение. 'По десет нови Сектора всяка биогодина' - гласял един от популярните лозунги тогава. Дубликаторът направил всички тези усилия ненужни. Вечните построили още един нов Сектор, оборудвали го пълно с хранителни продукти, енергия, вода и всички най-съвършени автоматични устройства; включили дубликатора и във всяко Столетие на Вечността изникнал Сектор. Дори не зная точно докъде в бъдещето са се разпрострели - навярно милиони Столетия.

- И всички са като този?

- Съвсем същите. С разширяване на Вечността ние просто запълваме поредния Сектор и го преобразуваме по модата на съответното Столетие. Затруднения възникват само в енергетичните Векове. Ние ние още не сме достигнали до този Сектор. (Нямаше смисъл да й казва, че Вечните не можеха да проникнат тук, в 'Скритите Столетия'.)

Той забеляза, че нещо не й беше ясно, и бързо добави:

- Не мисли, че учредяването на Секторите е неразумно разхищение. Необходима е само енергия, нищо повече, а нея ние си набавяме от новооткритите звезди

- Не - прекъсна го тя. - Просто не си спомням.

- Не си спомняш - какво?

- Ти каза, че Дубликаторът е бил изобретен някъде във Вековете около 300-те. А ние в 482-ия нямаме такова нещо. Не си спомням и да се е споменавало за него в историческите филмокниги, които съм чела.

Харлан се замисли. Въпреки че тя бе само два инча по-ниска от него, той изведнъж се почувствува гигант в сравнение с нея. Та тя бе дете, пеленаче, а той - полубог на Вечността, който трябваше да й отвори очите, да я научи на безброй неща и внимателно да я насочи към истината.

- Нойс, мила моя - обърна се Харлан нежно към нея, - да седнем някъде; искам да ти обясня някои неща.

Представата за променлива Реалност, Реалност, която не е нещо установено, вечно и нерушимо, не беше от лесно смилаемите за човека от Времето.

В мъртвата тишина на безсънните си нощи Харлан и досега си припомняше понякога първите си Ученически дни и мъчителните си опити да се изтръгне от влиянието на Времето и да скъса връзката си с родното Столетие.

За около шест месеца Учениците научаваха цялата истина, разбираха, че никога (в буквалния смисъл на думата) нямаше да могат да се върнат у дома. И пречката не бяха само суровите закони на Вечността, които изрично забраняваха това, а и неумолимият факт, че онзи дом, който те са познавали, можеше вече и да не съществува, че в известен смисъл той изобщо не е съществувал.

Учениците възприемаха всичко това по различен начин. Харлан си спомняше как пребледня и посивя лицето на неговия съвипускник Бонки Латурет в деня, когато Инструкторът Яроу разсея и последните им съмнения по този въпрос.

Онази вечер никой от Учениците не сложи и залък в устата си. Те се сгушиха един до друг, сякаш в близостта на телата си търсеха някаква духовна топлина. Там бяха всички с изключение на Латурет, който бе изчезнал. Имаше много смях и шеги, но смехът бе фалшив, шегите - жалко несполучливи.

Някой каза с треперлив и несигурен глас:

- Излиза, че никога не съм имал майка. Ако се върна в 95-ия, навярно ще ми кажат :'Кой си ти? Не те познаваме. Нямаме никакви документи, че си наш син. Изобщо не съществуваш.'

Те се усмихваха нерешително и кимаха с глава - самотни момчета, на които не им бе останало нищо освен Вечността.

А когато дойде време за лягане, откриха Латурет в леглото. Той спеше дълбоко и дишаше учестено. Мястото в свивката на левия му лакът бе леко зачервено от забиването на инжекция и за щастие това също се забелязваше.

Извикаха Яроу и за известно време изглеждаше, че класът щеше да загуби един от Учениците, но на края всичко се размина. След една седмица Латурет отново седеше на чина си. Харлан обаче знаеше, че раната от онази страшна вечер така и не зарасна никога в душата му.

А сега пред Харлан стоеше задачата да обясни на Нойс Ламбънт, момиче не много по-голямо от онези Ученици, как в същност стои въпросът с Реалността, и то да го обясни така, че тя да го разбере веднъж завинаги. Бе длъжен да го направи. Друг избор нямаше. Тя трябваше да узнае точно какво ги заплашваше и точно какво трябваше да прави тя.

И той й каза всичко. Седяха в залата за конференции пред маса, предназначена за дванайсет човека, ядяха консерви и замразени плодове и пиеха студено мляко, а той разказваше.

Стремеше се да бъде възможно най-внимателен, но това едва ли бе нужно. Тя веднага схващаше всяко ново понятие и още преди да стигне до средата, за свое голямо удивление Харлан откри, че реакцията й съвсем не бе лоша. Тя не се уплаши. Не показа никакви признаци на отчаяние. Изглеждаше само ядосана.

Лицето й леко порозовя от гнева и от това тъмните й очи сякаш станаха някак по-тъмни.

- Но това е престъпно! - възкликна Нойс. - Кои са Вечните, че си позволяват такова нещо?

- Всичко се прави за благото на човечеството - търпеливо обясни Харлан.

Разбира се, тя не можеше да разбере това. Стана му дори малко жал за ограниченото мислене на Временните.

- За благото на човечеството, така ли? Навярно затова сте унищожили и дубликатора - възмутено каза Нойс.

- Не се тревожи за това. Имаме други, съвсем същите. Запазили сме си.

- Запазили сте си за вас! Но какво ще кажеш за нас, за 482-ия? Би могло да има дубликатори и у нас, нали?

Тя развълнувано размахваше двете си свити юмручета.

- Нямаше да ви донесе нищо добро. Мила моя, не се вълнувай и ме изслушай докрай.

С почти конвулсивно движение (за в бъдеще трябваше да се научи как да я докосва естествено, без да изпитва глупавия страх, че ще прочете отвращение на лицето й) той взе ръцете й в своите и ги стисна здраво.

Няколко секунди тя се опитваше да се освободи, след това се отпусна. Дори се позасмя.

- Хайде, глупчо, продължавай и не гледай толкова мрачно. Та аз не обвинявам теб!

- Не бива да обвиняваш никого. Няма виновни. Правим това, което трябва. Случаят с дубликатора е един от класическите примери. Учил съм за него още в училище. Като удвояваш предмети, можеш също така да удвояваш и хора. Във връзка с това възникват много сложни проблеми.

- Но нима самото общество не е в състояние да реши собствените си проблеми?

- По принцип да, но ние изучихме подробно цялата епоха и се убедихме, че обществото не е намерило задоволително решение на този въпрос. Не забравяй, че техният неуспех засяга не само самите тях, но и всичките им потомци. Всъщност проблемът за дубликатора изобщо не може да има задоволително решение. Той е просто едно от онези престъпни явления като атомните войни и халюцинациите, породени от наркотици, които не бива да бъдат допускани. Всички изследвания в тази насока дават незадоволителни резултати.

- А откъде сте толкова сигурни в правотата си?

- Но ние разполагаме със съвършени изчислителни машини, Нойс; Кибермозък, който превъзхожда всичко, създадено от човешка ръка в тази област. Той калкулира всички възможни Реалности и градира вариантите на всяка от тях според това доколко са желателни, като взима под внимание хилядите и хиляди променливи величини.

- Машини! - презрително каза Нойс.

Харлан се намръщи, но бързо омекна.

- Хайде, мила, не говори така. Естествено, неприятно ти е да узнаеш, че животът съвсем не е така солиден, както винаги си смятала. Само преди година ти и целият твой свят може да сте били една сянка на вероятност, но какво значение има това сега? Ти имаш свои спомени; спомняш си детството, родителите си, нали?

- Разбира се.

- В такъв случай ти просто като че действително си изживяла всичко това, нали? Разбираш ли ме, Нойс? Искам да кажа, че е все едно дали в същност е било така или не.

- Не зная. Ще трябва да помисля по тези неща. Ами ако утрешният ден е просто един сън или сянка, или каквото там го наричате?

- В такъв случай ще има нова Реалност и ти ще бъдеш нова, с нови спомени. Всичко ще изглежда така, като че нищо не се е случило, с единствената разлика, че общата сума на човешкото щастие ще се е увеличила отново.

- Това някак си не ме удовлетворява.

- Освен това - бързо добави Харлан - сега нищо не те заплашва. Нова Реалност ЩЕ има, но ти се намираш във Вечността и Промяната няма да те засегне.

- Но нали каза, че просто няма значение? - запита Нойс мрачно. - Тогава защо ти бяха всички тези неприятности?

- Защото си ми нужна такава, каквато си - с неочакван плам отвърна Харлан. - Точно такава. Не искам да се промениш с нищичко.

Той бе на косъм да изтърве истината; че лишена от предразсъдъка за Вечните и тяхното безсмъртие, тя никога нямаше изобщо да го забележи.

- Значи ли това, че ще трябва да остана тук завинаги? - запита тя, като се огледа наоколо и се понамръщи. - Би било самотно.

- О, не. Не се безпокой - почти извика той като обезумял и улови ръцете й с такава сила, че тя потрепера от болка. - Аз ще разбера каква трябва да бъдеш в новата Реалност на 482-ия и ти ще се върнеш там, така да се каже, предрешена. Аз ще се погрижа за теб. Ще поискам разрешение да сключим официален съюз и ще внимавам да не те засегнат и следващите Промени. Аз съм Техник и при това - от добрите, така че разбирам от Промени. А също и от някои други неща - добави той мрачно и рязко се прекъсна сам.

- Всичко това разрешено ли е? - запита Нойс. - Искам да кажа, имате ли право да въвеждате хора във Вечността и да ги предпазвате от влиянието на Промените? Според това, което току-що ми разказа, излиза, че някак си не е редно.

В огромната пустота на хилядите Столетия, които го заобикаляха отвсякъде - в бъдещето и миналото, - Харлан за миг се почувствува смален и усети студ. За миг сякаш го откъснаха дори от Вечността, която бе единственият му дом и единствената му вяра, и на Харлан му се стори, че той вече не принадлежи нито на Времето, нито на Вечността; че до него бе останала само жената, за която бе пожертвувал всичко.

- Не, това е престъпление - каза той с дълбоко убеждение, че наистина е така. - Това е много голямо престъпление и аз се срамувам до болка от него. Но ако би се наложило, бих го извършил отново и отново.

- Заради мен ли, Ендрю? Заради мен?

Харлан бе свел поглед.

- Не, Нойс. Заради себе си. Не мога да си представя да те загубя.

- А ако ни хванат ? - запита тя предпазливо.

Харлан отдавна знаеше отговора на този въпрос. Знаеше го още в онзи миг на просветление, в паметната нощ на 482-ия, когато Нойс спокойно спеше до него в леглото. Но дори и тогава той не се осмели да признае голата истина пред себе си.

- Не се боя от никого - каза той. - Знам как да се защитя. Те дори не подозират колко много неща са ми известни.

9. Интермедия

По-късно Харлан си припомняше последвалия период като истинска идилия. Стотици събития се случиха през тези биоседмици и те така се смесиха в съзнанието му, че след време, когато се опитваше да си ги припомни, те като че просто надхвърляха рамките на дните, в които бяха станали. Разбира се, единственото идилично нещо бяха часовете, прекарани с Нойс, и те хвърляха блясък върху всичките му спомени.

Епизод първи: Завърнал се в 482-ия, той спокойно опаковаше личните си вещи: дрехите, филмите и преди всичко томовете на праисторическите списания, които Харлан разгръщаше винаги с любов и особено внимание. Той с нетърпение очакваше да ги види отново в постоянното си седалище в 575-ия.

Хамалите едва пренесоха и последния том в товарната капсула и се появи Финдж.

- Както виждам, напускате ни - каза той, като избираше възможно най-баналните думи.

Усмивката му бе широка, но той старателно държеше устата си затворена, така че от зъбите му не се виждаше почти нищо. Ръцете му бяха кръстосани зад гърба и той пристъпяше, полюшвайки пълното си тяло върху краката си, които приличаха на две топки.

Харлан и не погледна началника си.

- Да, сър - измърмори монотонно той.

- В своя доклад до Старши Компютър Туисъл ще отбележа, че сте изпълнили Наблюдателските си задачи в 482-ия особено съвестно.

Харлан не можеше да се насили да отрони дори и една сърдита дума на благодарност. Той мълчеше. Финдж продължи, внезапно снишавайки глас:

- Засега няма да донеса за опита ви за насилие върху мен.

И въпреки че усмивката не изчезна от лицето му, а погледът му остана мек, цялото му държане издаваше някакво злорадо задоволство.

Харлан рязко вдигна очи към него и отсечено отвърна:

- Както искате, Компютър.

Епизод втори: Той отново се установи в 575-ия. Почти веднага след пристигането си срещна Туисъл. Почувствува се щастлив, когато отново видя дребното тяло и набръчканото му лице на гном. Дори удобно закрепеният между двата пожълтели от тютюна пръста бял димящ цилиндър, който Туисъл бързо поднасяше към устните си, бе приятен за Харлан.

- Компютър! - обади му се Техникът.

В този момент Туисъл излизаше от кабинета си. Няколко секунди той гледа към Харлан с празен поглед, без да го познае. Умората му бе изписана по измършавялото лице, а очите му просто се притваряха от безсъние.

- А, Техник Харлан! - каза той. - Приключихте задачите си в 482-ия, а?

- Да, сър.

Поведението на Туисъл се стори странно на Харлан. Компютърът погледна часовника си, който, както всички часовници във Вечността, показваше биовремето и датата, и каза:

- Работите се развиват чудесно, момчето ми. Чудесно. Сега вече е близко, съвсем близко.

Харлан почувствува как сърцето му подскочи. Само при миналата си среща с Туисъл той не би разбрал скритото значение на тази забележка. Сега обаче смяташе, че го разбира. Туисъл бе явно уморен, иначе едва ли би направил толкова прозрачен намек. А може би Компютърът смяташе, че думите му са толкова неразгадаеми, че се чувствуваше съвсем спокоен зад тях.

- Как е моят Ученик? - запита Харлан, като се стараеше да придаде на гласа си възможно най-непринуден тон, за да не се забележи, че въпросът му има някаква връзка с коментара на Туисъл.

- Отлично, отлично - отвърна последният почти механично, а мислите му очевидно не бяха вече там.

Той припряно всмукна от догарящата цигара, леко кимна за сбогом и забърза по пътя си.

Епизод трети: Ученикът.

Той изглеждаше възмъжал. Начинът, по който подаде ръката си, дори думите му издаваха зрелост.

- Радвам се, че се върнахте, Харлан.

А може би просто Харлан бе свикнал да вижда в лицето на Купър само своя Ученик, а сега вече го гледаше с други очи и му се струваше, че неговият възпитаник е и гигантски инструмент в ръцете на Вечните. И естествено, това не можеше да не го издигне в очите на Харлан.

Но в никой случай не биваше да се издава. Те седяха в стаята на Техника, където заобикалящите го млечно-бели порцеланови повърхности сгряваха душата му и той се чувствуваше щастлив далеч от натруфената пищност на 482-ия. Колкото и да се опитваше да свърже в съзнанието си необуздания бароков стил със спомените си за Нойс, паметта му го асоциираше само с Финдж. А Нойс той свързваше с атлазен розов сумрак и колкото и странно да е - с аскетичната строгост на Скритите Векове.

Харлан заговори припряно, като че бързаше да скрие опасните си мисли дори от самия себе си:

- Е, Купър, с какво ти дадоха да се занимаваш в мое отсъствие?

Купър се засмя, поглади стеснително увисналите си мустаци с един пръст и каза:

- С повече математика. Само математика!

- Така ли? Но навярно вече висша математика?

- Да, най-висша.

- Как върви, а?

- Засега сносно. Знаете ли, просто ми се удава. Въобще математиката ми е приятна. Но те вече прекаляват и превръщат удоволствието едва ли не в бреме.

Харлан кимна и изпита известно задоволство.

- Матрици на Темпоралните Полета и тем подобни, нали?

Но Купър, като се изчерви леко, се обърна към томовете, натрупани върху рафтовете, и отклони въпроса.

- Хайде да се върнем към праисторическата епоха - каза той. - Имам няколко въпроса към вас.

- Слушам те.

- Градският живот в 23-ти Век. И особено - в Лос Анджелос.

- Защо именно там?

- Интересен град е. Не сте ли на това мнение?

- Защо не? Интересен е. Но в такъв случай трябва да се върнем в 21-ви Век, защото тогава е бил най-големият му разцвет.

- О, моля ви, нека бъде 23-ти Век. Да опитаме.

- Добре, защо не? - съгласи се Харлан.

Лицето му остана непроницаемо, но ако имаше начин да се олющи този слой непроницаемост, всеки веднага би забелязал, че то е станало зловещо. Грандиозната му интуитивна догадка вече не бе само догадка. Всичко я потвърждаваше.

Епизод четвърти: издирване. По-точно - двойно издирване.

Първо, това, което пряко го засягаше - Нойс и съдбата й. Всеки ден с жадни очи той изчиташе докладите, струпани върху бюрото на Туисъл. Те се отнасяха до различните предполагаеми или запланирани Промени на Реалностите. Копия от всички проекти автоматически минаваха през Туисъл като член на Съвета на Времето и Харлан бе сигурен, че от вниманието му няма да убегне нищо. Първо, той поиска да се запознае с предложенията за предстоящата Промяна в 482-ия. След това започна да търси проекти за други Промени, Промени от какъвто и да било характер, които да имат някакъв дефект, недостатък, минимално отклонение от съвършенството, неща, забележими само за неговото тренирано око на талантлив Техник.

Строго казано, той нямаше право да се рови из тези доклади, но през последните дни Туисъл рядко стъпваше в кабинета си, а никой друг не се осмеляваше да се меси в действията на личния Техник на Старши Компютъра.

Това бе една част от издирването. Другата се извърши в библиотечния филиал, разположен в 575-ия Век.

За първи път той се осмели да излезе извън рамките на тези отдели от библиотеката, които винаги досега всецяло бяха поглъщали вниманието му. В миналото той често бе наобикалял отдела, свързан с праисторията, който бе много беден, и затова Харлан си набавяше по-голяма част от източниците и справочниците от далечното минало на 3-тото хилядолетие, което, разбира се, бе съвсем естествено. Той беше претършувал още по-щателно полиците, предназначени за трудове върху Промените в Реалността; теория, техника и история; отлична колекция, която, благодарение на Туисъл, бе най-богатата във Вечността (разбира се, извън централната библиотека) и която Харлан бе изучил най-старателно.

Сега той с любопитство бродеше сред рафтовете, където бяха наредени друг вид филмокниги. За първи път той се зае с изучаването на произведенията, които описваха самия 575-ти Век; географията, която почти не се менеше от една до друга Реалност, историята, която се различаваше малко повече, и социологията, която претърпяваше най-големи промени. Това не бяха книги или доклади върху Столетието, писани от Вечните - Наблюдатели или Компютри (с тях той бе запознат), а трудове, създадени от самите обитатели на времето.

Сред тях бяха художествените произведения на 575-ия и те му напомниха бурните дискусии за влиянието на Промените върху произведенията на изкуството. Щеше ли да се промени даден шедьовър, или не? И ако се променеше, как точно? А какво влияние са оказвали предишните Промени върху художествените творби?

Апропо, възможно ли е изобщо несубективно виждане в изкуството? И може ли то да се сведе до количествени показатели, поддаващи се на обработка от изчислителните машини?

Главният опонент на Туисъл по тези въпроси бе Компютър Август Сеннър. Ожесточените нападки на Старши Компютъра по адрес на неговия колега и възгледите му бяха събудили любопитството на Харлан; той бе прочел някои от трудовете на Сеннър и бе останал поразен.

За голямо удивление на Техника Сеннър открито задаваше въпроса, дали не би могло в новата Реалност да се появи личност, аналогична на човека, взет от предишната Реалност във Вечността. След това той анализираше възможността Вечният да срещне своя Аналог във Времето, като се спираше поотделно на случаите, когато Вечният знае и когато не знае за това, и разсъждаваше върху резултатите във всеки отделен случай. (Тук той твърде много се доближаваше до онова, което за всеки Вечен бе предмет на най-големи страхове; Харлан потръпна неспокойно и прескочи няколко пасажа.) И, разбира се, той обстойно разглеждаше въпроса за съдбата на литературата и изкуството при различните класификации и видове Промени.

Но Туисъл не приемаше тези аргументи.

- Щом ценностите на изкуството не могат да се сведат до количествени показатели, за да се пресметнат от изчислителните машини - крещеше той на Харлан, - какъв е смисълът на цялата тази дискусия?

И Харлан знаеше, че възгледите на Туисъл се споделяха от болшинството членове на Съвета на Времето.

И все пак, сега той стоеше пред полиците, заети от романите на Ерик Линколлю, за когото обикновено се говореше като за най-изтъкнатия писател на 575-ия Век, и мислеше по този въпрос с известно смущение. Той преброи петнайсет тома 'Пълни събрани съчинения', без съмнение взети от различните Реалности. Харлан бе сигурен, че всеки от тях се различаваше с нещо от останалите. Единият например бе забележимо по-малък от другите. Той си помисли, че навярно най-малко сто Социолози са получили званията си, като са анализирали разликите в различните томове на 'Пълни събрани съчинения' от гледна точка на социологичната структура на всяка Реалност.

Харлан премина в другото крило на библиотеката, където бе уредена сбирка на приборите и инструментите от различните Реалности на 575-ия. Той знаеше, че много от тях бяха изхвърлени от употреба във Времето и че можеха да се видят само в музеите на Вечността, където се съхраняваха като образци на човешката находчивост. Вечните се чувствуваха призвани да предпазват човека от последиците на прекалено изобретателното му техническо въображение. Непрестанният възход на науката и техниката създаваше най-много грижи на Вечните. Не минаваше биогодина, без някъде във Времето ядрената технология да се доближи твърде много до критичната точка и да изисква незабавна намеса от страна на Вечността.

Харлан се върна при книгите и сега се спря пред полиците, където бяха подредени учебници по математика и историята на развитието й. Пръстите му се плъзгаха по различните заглавия и след известен размисъл, той извади от рафтовете половин дузина книги и се разписа за тях.

Епизод пети: Нойс.

Това бе най-важната част от интермедията, единствената й идилична част.

В свободното си време, след като Купър си отидеше, когато му се разрешаваше да яде в самота, да чете в самота, да спи в самота, да очаква настъпването на следващия ден пак в самота - той се отправяше към капсулата.

Сега Харлан се радваше от цялото си сърце на преимуществото, което му осигуряваше общественото положение на Техник. Той беше така благодарен на всички, че го избягваха, както не беше и мечтал, че някога би могъл да бъде.

Никой не оспорваше правата му да влиза в капсулата по всяко време, нито пък се интересуваше дали Техникът я насочваше към бъдещето или към миналото. Не го сподиряха любопитни погледи, ничия доброжелателна ръка не предлагаше помощта си, не му досаждаха с празни приказки словоохотливи уста.

Той беше свободен да отиде навсякъде и по всяко време.

- Променил си се, Ендрю - каза Нойс. - О, Небеса, ако знаеш само колко си се променил!

Той я гледаше и се усмихваше.

- В какво отношение, Нойс?

- Та ти се усмихваш. Това например е една от промените. Но наистина ли никога не си виждал в огледалото усмивката си?

- Просто се боя. Непрекъснато си мисля:'Не е възможно такова щастие. Болен съм. Бълнувам. Затворен съм в някаква лудница, живея в един непрекъснат сън, без да го съзнавам.'

Нойс се наведе над него и го ощипа.

- Усети ли нещо? - запита тя игриво.

Той привлече главата й до себе си и като че потъна в меката й черна коса.

Когато на края се отделиха един от друг, тя каза задъхано:

- И в това отношение също си се променил. Научил си се.

- Имам добра учителка - започна Харлан и рязко спря, боейки се да не би Нойс да почувствува в думите му някакъв неприятен намек за многобройните му предшественици, които вероятно я бяха направили такава превъзходна учителка.

Но ведрият й смях съвсем не изглеждаше обезпокоен от подобна мисъл. Те току-що се бяха нахранили и облечена в копринените дрехи, които той й бе донесъл, тя излъчваше спокойствие и топла нежност.

Нойс проследи погледа му и с леко движение оправи полата на тънката си дреха, плътно и нежно обгърнала бедрото й.

- По-добре да не го беше правил, Ендрю - каза тя. - Наистина щеше да е по-добре.

- Няма опасност - безгрижно отвърна той.

- Опасност има. Не ставай дете. Вярно, аз мога да мина с това, което има тук, докато докато уредиш другото.

- Но защо да не носиш собствените си дрехи и украшения?

- Защото не си заслужава само за тях да отиваш до дома ми във Времето и да се оставиш да бъдеш заловен. А представи си, че извършат Промяната точно докато ти си там, какво ще стане тогава?

Той смутено избягна отговора.

- Няма да ме засегне - започна Харлан малко колебливо, но само след миг гласът му доби увереност. - Освен това ръчният ми генератор винаги ме държи в биовремето, така че, както сама виждаш, Промяната не би могла да ме докосне.

- Нищо не виждам - с въздишка отвърна Нойс - и ми се струва, че никога няма да разбера всичко това.

- Съвсем не е сложно.

И Харлан отново обясняваше разпалено, надълго и нашироко, а Нойс слушаше и очите й блестяха, но оставаше неясно дали от истински интерес, просто от забавление, или може би и от двете по малко.

Всичко това бе нещо ново в живота на Харлан. До себе си той имаше човек, на когото да говори, с когото да споделя делата, мислите и постъпките си. Тя сякаш бе станала неразделна част от самия него, но все пак беше запазила достатъчна самостоятелност, така че, за да контактува с нея, Харлан трябваше да използва жива реч, а не само мисъл. Това негово второ 'аз' имаше самостоятелен ход на мислите, неочаквани отговори и постъпки. 'Странно - мислеше си Харлан. - Как е възможно човек да наблюдава толкова пъти такова социално явление като брака, а винаги да му се изплъзва нещо така важно? Как би могъл да предвиди например, че по-късно той щеше да свързва идилията на този период най-малко със страстните интермедии?' Нойс се сгуши до него и запита с нежен глас:

- Как върви математиката?

- Искаш ли да надзърнеш в нея? - предложи веднага Харлан.

- Да не би винаги да я носиш със себе си?

- Пътуванията с капсулите отнемат доста време. Защо да не го използвам рационално?

Като освободи внимателно ръката си, Харлан извади от джоба си малък филмоскоп, постави филма в него и с влюбена усмивка погледна как тя поднасяше уреда към очите си.

- Никога не съм виждала толкова завъртулки - тръсна Нойс глава и му подаде филмоскопа. - Така бих искала да разбирам вашия Единен Междувременен Език.

- В същност - отвърна Харлан - повечето от тези 'завъртулки' не са букви в Междувременния, а просто математически уравнения.

- Но ти разбираш всичко, нали?

На Харлан му беше много неприятно да направи нещо, което би разпръснало искреното възхищение в очите й, но бе принуден да признае:

- За съжаление, не всичко, което бих желал. И все пак понаучих достатъчно математика, за да схвана това, което искам. Не е нужно да знаеш всичко, за да видиш една дупка в стената, през която можеш да провреш товарна капсула.

Той подхвърли филмоскопа във въздуха, хвана го с бързо движение на ръката си и го постави върху една малка масичка.

Нойс го проследи с жаден поглед и изведнъж една мисъл проблесна в съзнанието на Харлан.

- О, порази ме, Време! - възкликна той. - Та ти не можеш да четеш Междувременен!

- Не. Разбира се, че не мога.

- Значи, не можеш да ползваш и библиотеката на Сектора. Това изобщо не ми беше дошло наум. Необходими са ти собствените филми от 482-ия.

- Не, не ми са нужни - бързо отвърна Нойс. - Глупаво е да се рискува

- Ще ги имаш! - решително каза той.

Харлан за последен път стоеше на нематериалната граница, която отделяше Вечността от дома на Нойс в 482-ия. Той бе смятал миналото му идване тук да бъде последно. Сега Промяната всеки момент можеше да настъпи. Уважението, което Харлан би трябвало да изпитва към чувствата на всеки и най-вече към тези на своята любима, го бяха накарали да скрие от нея този факт.

И все пак той съвсем лесно се реши на това непредвидено пътуване. Отчасти постъпката му бе продиктувана от стремежа да блесне пред очите на Нойс, да й донесе филмокнигите от самата уста на лъва; отчасти - от горещото желание (каква беше фразата, която използваха в Първобитното общество?) 'да опърли брадата на испанския крал', ако, естествено, той би могъл да отнесе тази поговорка към гладко избръснатия Финдж.

Освен това той щеше да има възможността още веднъж да вкуси от тайнствено-притегателната атмосфера на един обречен дом.

Харлан вече бе изпитвал това усещане, когато внимателно бе влизал вътре през запасното време, предвиждано в пространствено-хронологичните указания. Беше го почувствувал, докато бе бродил из стаите, събирайки дрехи, малки Objets d`art* странни кутийки и инструментчета от тоалетната масичка на Нойс.

* Objets d`art (фр.) - предмети на изкуството.

Там цареше зловещата тишина на една обречена Реалност, която съвсем не се изразяваше само във физическо отсъствие на всякакви шумове. Харлан не можеше да предскаже какво щеше да се извърши с този дом в една нова Реалност. Би могъл да се превърне в къщичка извън града или в апартамент на някоя оживена улица в столицата. Можеше изобщо да изчезне, а прекрасният парк, който сега го опасваше, да се смени с буен шубрак. А нищо чудно и да си остане почти същият. И (неспокойна мисъл прекоси съзнанието на Харлан) в него би могла да живее нова Нойс. Аналогът на сегашната. Разбира се, мястото й можеше да бъде заето и от някой друг.

За Харлан този дом бе вече сянка, един преждевременно появил се призрак, който беше започнал скитанията си преди действителната си кончина. И понеже къщата, именно такава, каквато бе сега, беше особено скъпа за него, Харлан чувствуваше, че му е мъчно да се раздели с нея, и я оплакваше като жив човек. Пет пъти ходи той в този дом, но само веднъж някакъв звук наруши тишината по време на обиколката му. Тогава той беше в килера и се радваше, че благодарение на усъвършенствуваната техника в дадената Реалност и Столетие слугите не бяха на мода и че поради това имаше един проблем по-малко. По-късно той си спомняше, че това се случи тъкмо когато бе вече престанал да се рови из консервите и бе решил, че са достатъчно за един път и че Нойс щеше да бъде доволна да разнообрази обилната, но безвкусна храна в пустия Сектор със своите любими ястия. Той дори гласно се бе изсмял при мисълта, че доскоро бе смятал тези нейни блюда за декадентски.

И изведнъж, още докато се смееше, Харлан чу отчетлив, рязък шум. Вкамени се.

Звукът бе дошъл някъде откъм гърба му и докато стоеше попарен, като не се решаваше да помръдне, първо му мина през ума, че може да е крадец, но след това му хрумна, че имаше вероятност опасността да е много по-голяма - може би беше някой Вечен, изпратен на разследвания.

АБСУРДНО бе да е крадец. Целият период, определен от пространствено-хронологичното указание, включително и запасното време, което то предвиждаше, беше най-старателно проверен и избран всред други подобни интервали във Времето, точно защото при него липсваха всякакви усложняващи обстоятелства. От друга страна, той сам бе извършил една микропромяна (а може би даже и нещо повече), като бе отвлякъл Нойс.

Чувствувайки, че сърцето му ще изскочи от гърдите, той се насили да се обърне. Стори му се, че вратата току-що се е затворила зад гърба му и че той бе погледнал натам, когато й оставаше само един милиметър, за да се слее със стената.

Харлан подтисна импулса си да отвори тази врата и да претърси дома. Като събра деликатесите на Нойс, той моментално се завърна във Вечността и цели два дни изчаква евентуалните последствия, преди да се осмели отново да се отправи към далечното бъдеще. Не последва нищо и на края той съвсем забрави за инцидента.

Но сега, когато за последен път насочи капсулата във Времето, Харлан отново си припомни произшествието. А може би мисълта за предстоящата Промяна не му даваше покой. Когато по-късно си припомняше този момент, струваше му се, че едно от тези две обстоятелства е станало причина за грешката, която допусна при определяне точните координати в Пространството и Времето. Не можеше да намери друго обяснение.

Грешката не стана очевидна веднага. Според предвижданията си Харлан се озова право в библиотеката на Нойс.

Сега той самият бе проникнат от дух на упадък, така че съвсем не изпита отвращение от причудливата изработка на касетките, където стояха филмокнигите. Буквите на заглавията се сливаха в заплетени фигури, които привличаха окото, но затова пък много трудно можеха да бъдат разчетени. Триумф на естетиката над практичността и удобството.

Харлан взе напосоки няколко касетки от полиците и се учуди. Заглавието на една от тях бе 'СОЦИАЛНА И ИКОНОМИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА НАШИТЕ ВРЕМЕНА'.

Кой знае защо, Харлан никога не беше обръщал внимание на тази страна от същността на Нойс. Тя безспорно не беше глупава и все пак никога не би му хрумнало, че биха могли да я интересуват толкова сериозни проблеми. Той изпита спонтанното желание да хвърли поглед върху 'СОЦИАЛНА И ИКОНОМИЧЕСКА ИСТОРИЯ', но се въздържа. Винаги, когато пожелаеше, можеше да намери този труд в библиотеката на 482-ия Сектор. Несъмнено Финдж още преди месеци бе извадил всичко ценно от библиотеките на тази Реалност за летописите на Вечността.

Харлан постави филма настрана, прокара пръст по другите заглавия и избра няколко романчета и леки четива. Взе и два джобни филмоскопа и внимателно постави всичко в раницата си. Точно в този момент той още веднъж чу някакъв шум в къщата. Този път беше сигурен, че не се заблуждава. Това, което чу, не беше кратък звук с неопределен характер. Беше смях, човешки смях. В къщата имаше друг човек.

Харлан даже и не забеляза кога изпусна раницата. Първата му зашеметяваща мисъл бе, че е попаднал в капан!

DISTRIBUIE DOCUMENTUL

Comentarii


Vizualizari: 1498
Importanta: rank

Comenteaza documentul:

Te rugam sa te autentifici sau sa iti faci cont pentru a putea comenta

Creaza cont nou

Distribuie URL

Adauga cod HTML in site



Termeni si conditii de utilizare | Contact
© SCRIGROUP 2019. All rights reserved