Scrigroup - Documente si articole

Username / Parola inexistente      

Home Documente Upload Resurse Alte limbi doc  


BulgaraCeha slovacaCroataEnglezaEstonaFinlandezaFranceza
GermanaItalianaLetonaLituanianaMaghiaraOlandezaPoloneza
SarbaSlovenaSpaniolaSuedezaTurcaUcraineana

електроненизкуство култураикономикаисториякнигакомпютримедицинапсихология
различнисоциологиятехникауправлениефинансихимия

ПОСТТОТАЛИТАРНА БЪЛГАРИЯ

история

+ Font mai mare | - Font mai mic





DOCUMENTE SIMILARE

Trimite pe Messenger

TERMENI importanti pentru acest document

X




XI

XII

XII

XII Ескалацията на народното негодувание респектира комунистическото правителство, още повече, че тъкмо по това време започнаха драматичните събития в Румъния. В този ден имаше известна възможност по мирен начин да се осигури значителен напредък в осъществяване на демократичните процеси. Желю Желев и Петко Симеонов обаче призовават народа да се разотиде, без да поставят никакви други искания освен елиминиране на чл. 1 от конституцията. От този митинг е и телевизионният репортаж, в който Петър Младенов произнася думите „По-добре да дойдат танковете'. Десетсекунден клип, който по-късно ще свали Младенов от президентския пост.

На 26. XII. 1989 г. новосъздадената под председателството на д-р К. Тренчев свободна синдикална организация „Подкрепа' поставя въпроса за временно правителство и избори. На 29. XII ЦК на БКП, стъписан от кървавите събития в Румъния, приема искането на демонстриращи пред Народното събрание български турци и българи мохамедани за връщане на турско-арабските им имена. От 3 до 10 януари 1990 г. в сковаващ мраз, подкрепяни тихомълком от партийни и профсъюзни централи в провинцията, демонстранти под националистически лозунги изпълват улиците на столицата като остър протест срещу двуличната игра на комунистическото ръководство. Познатите вече ръководители на демократичните сили не успяват да овладеят тази разнообразна, но внушителна маса за притискане на комунистическото ръководство и получаване поне на част от това, което бяха получили вече народите на Чехословакия, Полша и Унгария. Вместо това, „демократичните лидери' дори конфронтират демонстрацията като дават възможност за „антинационален облик' на демократичните процеси и „националистически камуфлаж' на комунистическото ръководство, продължил и понякога умело използван в следващите години. Независимо от това, през тези януарски дни хиляди и хиляди българи, без разлика на партиен цвят, демонстрираха за пръв път след много години на мълчание и покорство национална позиция. Друг е въпросът, че партийните центрове я използваха, кой както успя.

През януари 1990 г. се постига споразумение за започване дискусия на „кръглата маса' (по подобие на Полша). В края на януари заседава XIV конгрес на БКП. През февруари е създадено първото правителство на Луканов. През април „кръглата маса' приключва със споразумение за нова конституция и избори за Велико народно събрание. БКП се преименува на Българска социалистическа партия.

При изборите през юни БСП печели 53% от местата. Последва второ правителство на Луканов.

На 13. VI. 1990 г. започва студентска стачка и масови протестни акции във връзка с разкритията чрез телевизионна камера за готовността на президента Младенов да изпрати танкове срещу мирна демонстрация. На 4 юли в центъра на столицата, на площад „Княз Александър I' и около Партийния дом изниква от палатки и платнища „Градът на истината' с искане за оставка на президента Младенов. На 6 юли Младенов подава оставка.

На 1 август с.г., след проведена дискусия за нов президент на страната и предварително сключено тайно споразумение, социалистическото мнозинство във ВНС подкрепя за президент Желю Желев и за вицепрезидент генерал Семерджиев, дотогава комунистически министър на вътрешните работи. За председател на КС на СДС е избран

Петър Берон.

На 26 август е подпален Партийният дом в София при неизяснени и досега условия, цели и последствия - вероятно с оглед унищожаване и укриване на партийни документи. С изключение на д-р Тренчев, лидерите на СДС, събрани на площада, характеризират акта като провокация.

Под нарастващия обществен протест и стачки на 29. XI. 1990 г. Луканов подава оставка. Желев, който отсега нататък в продължение на години с пазените при него секретни досиета ще манипулира определени личности, обявява компрометиращи данни за Петър Берон. На 4. XII неотлъчният „сателит' на президента Петко Симеонов предлага НКС на СДС да гласува оставката на П. Берон в негово отсъствие (Берон е в чужбина и двойката Желев-Симеонов използват умело тази възможност). Скандалът смъква чувствително престижа на СДС и затвърдява позициите на БСП. Сякаш точно избран момент - преди назначаването на служебно правителство. На 19. XII. ВНС одобрява служебното правителство на Димитър Попов, което трябва след приключване работата на ВНС и гласуване на новата конституция да проведе до септември 1991 г. избори за 36-о ОНС. По същество кабинетът е под контрол на социалистите. Вицепремиер и „контролиращ силовите министерства' е другият неизменен „сателит' на Желев Димитър Луджев (все още от квотата на СДС).

Икономическата криза в страната достига пределна дълбочина. Магазините са празни, спекулата расте неудържимо, гражданите са принудени да се редят от среднощ пред магазините за кофичка кисело мляко. На 1. II. 1991 г. правителството обявява либерализация на цените. Новата „стабилизация', наричана „монетарна реформа', въведена от кабинета Попов, засилва все повече инфлацията и обира първия и основен транш от спестяванията на населението. Създава се не без основание впечатлението, че чрез удължаване работата на ВНС, БСП вече преразпределя държавното имущество, създавайки нови, прикрити финансови структури. Вътрешният дълг надвишава 10 милиарда лева. В средите на СДС започват (вероятно предварително програмирани) фракционерски процеси от П. Дертлиев и БЗНС „Никола Петков'. На 14 май 1991 г. 39 депутати от СДС напускат залата на ВНС с решителен апел за предсрочно прекратяване дейността на ВНС и срещу приемане конституцията със съществуващото мнозинство. В НКС на СДС поставят на гласуване въпроса за несъвместимост на членството с гласуване на конституцията. Петър Дертлиев, Петко Симеонов и Александър Каракачанов са принудени да напуснат НКС. Започва процесът на „отлюспването'.

Въпреки гладната стачка на 39-те народни представители мнозинството и лоялните към него останки от СДС на 12 юли 1991 г. в присъствие на президента и при обградена с железни бариери и кордони от полиция сграда на Народното събрание подписват набързо приготвената конституция По булевардите около парламента полицейски отряди бият и малтретират студенти и граждани от протестни демонстрации. В същото време в пленарната зала гърмят бутилки шампанско в чест на новата конституция. Така, „първата демократична конституция' след петдесет години про-съветска власт е вече факт. Няма и помен обаче от свободата и демократичното единодушие, с което е приета TТърновската конституция. Не само времената, обществото е вече дълбоко променено.

На 13 октомври 1991 г. в изборите за 36-то НС СДС спечелва с 1% спрямо БСП. Лозунгът „с малко, но завинаги се оказва илюзия. Точно в това време Желев търси всички възможности да бъде предложен за кандидат за президент от СДС Подкрепа' лансира Стефан Савов, но за повече от ръководителите на СДС Желев все още не е разкрил истинския си лик. Новото правителство е съставено от Филип Димитров. За председател на Народното събрание е избран Стефан

В. На 31 декември 1991 г. престава да съществува СССР. Августовският пуч, опитан преди няколко месеца в Москва от твърдолинейните партийци, се оказва решителен за окончателното разпадане на съветската империя.

На 13 и 20 януари 1992 г. Желю Желев е избран за президент, а Блага Димитрова - за вицепрезидент.

Междувременно на 16.1. 1992 г. България първа признава Република Македония и другите републики, обявили независимост при разпадане на бивша Югославия. Безрезервно зад тази позиция застава министър-председателят, докато Стефан Савов, президентът и особено министърът на външните работи Стоян Ганев проявяват подчертана резервираност и дори негативизъм. Още при встъпването си в правителството, министърът на външните работи с „оня списък' и други прояви започва да конкурира по интригантско изкуство президента, докато накрая се превръща в поредния му „сателит' в „голямата игра'.

На 23 март започват първите сериозни удари за дестабилизиране на правителството на СДС - миньорската стачка на „Подкрепа'. Димитър Луджев минава на страната на Тренчев. Доган и Мичковски застават срещу правителството. Два месеца по-късно Ф. Димитров освобождава Луджев и Пушкаров от постовете им, но не успява да прокара предложенията си за министър на индустрията да бъде избран Муравей Радев, а за министър на отбраната Хр. Бисеров или П. Стоянов. Министър на индустрията става Румен Биков, а министър на отбраната, по ултимативното настояване на ДПС, става Ал. Сталински.

При пътуването си в Южна Америка Желев присъединява трайно към „сателитите' си Михаил Неделчев и Стоян Ганев, но авторитетът му сред демократичната общественост в България все по-осезаемо спада.

От 15 до 20 юли 1992 г. „Подкрепа' организира всеобща транспортна стачка с цел да предизвика оставка на правителството на СДС, така както сполучи в това при правителството Луканов. Софиянци обаче показват пълна подкрепа на правителството и стачката завършва с фиаско. „Подкрепа' рязко загуби първоначалния си авторитет.

Желев решава да атакува фронтално, използвайки притиснатите (от намиращи се в негово разположение досиета) лидери на ДПС. В сянка е формирано взаимодействие между БСП и ДПС. Първият нарочен за събаряне е Стефан Савов. Началните опити обаче в това отношение не успяват.

На 27 август е уволнен Здравко Попов, съветник на президента, след разкриване на негово посещение в Ливан за преговори с таен доставчик на оръжие за ембаргови държави.

В двубоя предстои Желев да нанесе основния си удар. Той го прави на 30 август 1992 г. Назначава пресконференция на „Боянските ливади' (всъщност поляната пред резиденция „Бояна'), в която обвинява правителството в забавяне на реформата, водене война с всички и иска кардинални промени в кабинета. Битката срещу СДС е вече напълно открита.

Три дни по-късно „Подкрепа' услужливо съобщава за подготвяне от правителството на „военен преврат'. Веднага след това началникът на Генералния щаб ген. Любен Петров („деполитизиран' социалист) излиза на екрана, за да „опровергае', а всъщност да популяризира твърденията на Тренчев. През целия септември ескалира дирижирана кампания в медиите срещу правителството с обвинения в подготовка за „преврат', тайни подслушвания, създаване на тайни полицейски отряди.

На 23 септември Ахмед Доган, поставил се напълно в услуга на Желев, се среща с Нора Ананиева и Чавдар Кюранов от БСП за координиране на съвместни действия. На политическия тепих свой номер изпълнява и скандалната главна следователка Ани Крулева. На 24. IX. Савов е принуден най-сетне да подаде оставка като председател на НС. Филип Димитров прави опит на 7 октомври в ресторант „Крим' да подобри отношенията си с Доган, но явно не познава достатъчно добре „източните похвати' на съперниците си. Същия ден в хотел „Москва' пристига и остава до края на октомври познатият бивш съветски посланик в София и офицер от КГБ Виктор Шарапов. Явно съзаклятието за сриване на първото правителство на демократичните сили в България трябва да бъде консултирано на по-школувано ниво. Вдигнати са на крак и военнопромишлените заводи, които на 14 октомври идват в София, за да демонстрират пред Министерския съвет. На 24 октомври, след среща с Желев, Доган заявява по Националната телевизия, че е необходим „ляв завой' и обещава „депесарски шут' (като реплика срещу повтаряната непрекъснато заплаха от депутата Георги Марков за „седесарски шут'. Впрочем този палав парламентарист по-късно, по споменатия вече „подход' на Желев, бе превърнат също така в „мълчалив строевак' от групата на президентските „сателити').

Филип Димитров не отстъпва пред широкото и ярко негативно обществено мнение към някои от неговите съветници и след добре осъществен тактически ход и защита в пленарната зала, успява да провали (макар и на ръба на косъма) вот на недоверие към правителството. Именно сега, желаейки да покаже стила на парламентарната практика в някои западноевропейски парламенти (забравяйки, че се намира във все още източен парламент) той поставя искане за „вот на доверие' и довежда до падането на правителството на 28. X. 1992 г.

Следва вече предварително режисираната игра на „възлагане мандат' от президента, при което пропадат опитите на Филип Димитров и комичната авантюра с предложения от БСП Петър Бояджиев. Третата парламентарна сила ДПС продължава „консултациите по възложения мандат' по-дълго, поканва дори СДС да представи свои кандидати за премиер (Св. Лучников и Йор. Соколов), отхвърля ги и в края на краищата (с пълно съгласие между БСП и ДСП) предлага съветника на Желев - проф. Любен Беров за премиер. Президентът е „изненадан'. Дори твърди, че изобщо не е знаел за тази кандидатура до официалното й съобщаване. На 20. XII. 1992 г. Беров е избран с 124 гласа и съставя правителство.



Настъпва дълъг период, в който демократичните промени изпадат в застой, икономиката - все по-дълбоко в криза, а обществото - в депресия. Редица поредни опити за гласуване „вот на недоверие' на правителството на Беров пропадат (при винаги неизменната подкрепа на ДПС и ренегати от СДС). Желев се превръща окончателно в „персона нон грата' за огромната част от демократичната българска общественост. Освиркван и подлаган на публично унижение, той се уединява в резиденцията си, президентството и ескортираната бронирана кола, в „очакване на подобри дни'. Когато разрухата в страната достига пределна степен и при продължителна обработка на обществеността за провала, причинен от „демократизацията' (при положение, че СДС правителство беше съществувало по-малко от година) и при умело използвана от социалистите допусната деструкция в селското стопанство от „ликвидационните комисии', при тайна дезинформация от „социологически проучвания' за общественото мнение (подвели някои депутати от СДС) и при наложило се общо съгласие за предварителни избори, президентът видя светлина, която очакваше в тунела си. За пръв път през есента на 1994 г. той публично сне доверие от правителството на своя съветник и след вот на Народното събрание назначи служебен кабинет с премиер Ренета Инджова за провеждане предсрочни избори за 37-о Народно събрание.

Обезпокоителни бяха както нереалистичните представи на демократичните сили за подкрепа от страна на електората, така и назряващо разцепление в СДС. Въпреки активните опити за разбирателство между двама спорещи лидери в СДС (с оглед запазване единството на коалицията и недопущане на абсолютно мнозинство на социалистите в парламента), резултати не бяха постигнати. От скромния принос като независим общественик, опитал се да даде подкрепа за това разбирателство в името на демокрацията и просперитета на народа ни, останах с изключително тягостно впечатление, че не толкова принципи и идейни различия, но преди всичко лични мотиви са в основата на разединението. Непосредствено преди изборите Ст. Савов сключи споразумение с Анастасия Мозер и бе образуван „Народен съюз', участвал самостоятелно в изборите.

На 18 декември 1994 г. БСП и коалиция получи 43.5%, СДС - 24.2%, Народен съюз - 6.5%, ДПС - 5.4%, Български бизнес блок - 4.7%. Дертлиев, Ал. Томов, Патриотичният съюз на Гиньо Ганев, въпреки всички напъни, останаха извън парламента.

След отчитане незадоволителните резултати от изборите начело на ръководството на СДС бе избран Иван Костов -икономист с подчертана прагматична насоченост, бивш министър от кабинета на Дим. Попов и Филип Димитров.

В първите месеци на своето управление социалистическото правителство на Жан Виденов бързо изразходва по-пулистките си обещания, закъсня почти година със стопираната без друго от правителството Беров „структурна реформа' и още в началото беше фактически обсебено от финансови групировки и „приятелски кръгове'. Едва когато се убеди, че се намира в „средата на блатото' и бе притиснато от международните условия и изискванията на Международния валутен фонд, направи опит за начални стъпки в „структурната реформа' и предизвика най-тежката финансово-икономическа криза и собственото си сгромолясване.

Още в началото на 1996 г. тези тенденции бяха вече очевидни, станаха съвсем реални през пролетта и лятото, за да достигнат драматичния си финал през есенно-зимния период на същата година.

От своя страна СДС се освобождаваше бавно от тясно партийно-политически рамки и търсеше нови формули за общонационална изява на идеите си. Търсеха се нови, неиз-хабени и некомпрометирани среди, свързани с различни слоеве от народа. Положението им на опозиция и поуките от близкото минало ги бяха освободили от доста негативни комплекси на властта. Личностите и техните възможности, събитията и техните последствия добиха истинското си значение. Това беше всъщност логично, но и мъчително съзряване на едно общество, минало през емоции, надежди, изпитания и разочарования.

И все пак, някои още вярваха в митологеми, наложили се през изминалите драматични години, в които случайното се представяше като закономерност и ефимерното си присвояваше историческа гаранция. Една от тези митологеми беше президентът Желев - изкуствено насищан както с плюсове, така и с минуси.

Ще направя кратко отклонение, за да илюстрирам това. В края на 1995 г. група интелектуалци и общественици се яви при мен с предложение да бъда издигнат от тях като кандидат за президент срещу „престъпната политика' на Желев (изявил вече желание да се кандидатира и за следващия мандат). Отговорих, че нямам никакви основания да наричам политиката на Желев „престъпна' - нито по същество, нито спрямо нацията. Нещо повече. Ако президентът имаше някакво безспорно качество - то беше материл-ната му честност. Достойнство, за съжаление, съвсем оскъдно в българската политическа действителност. Отделен въпрос е, че през време на своето управление Желев беше предизвикал криза в демократичното развитие на България. Това се дължеше на субективни и обективни фактори, за които той носеше отговорност и които никога нямаше да му позволят да изплува отново на повърхността. Отговорих им също, че демокрацията, спасението от кризата и бъдещето ни налагат една-единствена кандидатура от страна на демократичните среди - и това е на СДС (бяха споменали вече имената на Йордан Соколов, Иван Григоров и др.). Всяка друга кандидатура, която би отвлякла гласове от СДС е против демокрацията, спасението и бъдещето ни. С това случаят беше приключен.

На 7 януари 1996 г. при мен се яви тогавашният зам.-председател на СДС Петър Стоянов и ми предаде покана на Иван Костов за незабавна среща с висши представители от ръководството на Съюза. На състоялата се няколко часа по-късно извън София среща, председателят на СДС в присъствието на зам.-председатели ми съобщи решението им да предложат кандидатурата ми за независим президент, подкрепена изцяло от СДС, без каквито и да било предварителни условия. Бях до известна степен изненадан. Това беше случай без прецедент в съвременната българска история - когато една партийно-политическа формация предоставяше пост номер едно на външен и независим представител. Нещо повече. Това беше доказателство, че СДС минаваше от обикновена партийно-политическа формация в общонационална обединяваща сила.

Твърде рано е да споделям пред една аудитория разговорите и развоя на събитията. Поводът, по който споменавам този случай, е именно устойчивото съхранение на митологемите в нашия политически живот. В навечерието на първичните избори на 1 юни 1996 г., председателят на СДС ме покани да направя лично изявление по националната телевизия в подкрепа на кандидата на СДС. Останах учуден, че тези, които бяха решили това, изобщо допущат някаква възможност за Желев. Отговорих на шега, че считам словото си не „лека кавалерия', а „тежка артилерия'. По мое мнение необходимост от такова изявление можеше да настъпи в навечерието на втория тур на истинските избори, в края на октомври, когато при определена ситуация социалистите биха прибавили простия сбор на своя електорат към „феновете' на една комична (но понякога носеща изненади) кандидатура и по този начин да провалят (макар и с няколко процента) кандидата на СДС. В такъв случай изявата ми щеше да бъде по чест, идея и граждански дълг напълно уместна и наложителна. Но в навечерието на предварителните избори, убеден в категоричната победа на кандидата на СДС, никога нямаше да си позволя да участвам в сцена от типа „ритане на умрял кон' пред четири-милионна телевизионна публика.

През октомври обаче се оказа, че нито социалистите ще имат смелост да апелират към своя електорат да даде гласа си „на ползу роду', нито партията представляваше вече такъв „железен строй', който „като един' да се включи в либретото на комичен „водевил' в политическия живот на България.

Впрочем „митът Желев' остана жив за някои политици, дори и през драматичните месеци до изборите на 19 април 1997 г., когато той приключи с унизително ниския брой гласове, които „митът' едва успя да събере.

Непосредствено преди предварителните избори (но необвързано с тях) цар Симеон II посети за пръв път родината си след полувековно изгнание. През годините на тоталитарния режим бяха пресечени всякакви възможности за каквато и да било информация за царя-изгнаник. Но един тих неделен следобед, само няколко месеца след 10 ноември 1989 г., той прекрачи прага на родината чрез телевизионния екран на „Всяка неделя' и влезе непринудено и човешки във всеки български дом. Първото, с което завладя народа си Симеон II от екрана на телевизията, беше чистото родолюбие - сдържано и мъдро, съчетано с хуманизъм и търпимост. Две напълно дефицитни черти от мирогледа на партийната върхушка, който господстваше над страната десетилетия наред.

Становището му по международната политика на България, икономическите проблеми и националното единство не бяха сервилни рецепти или пълното отрицание, на които ни учеха демагозите и екстремистите, а изстрадани прозрения от драматичната и изпълнена с много превратности и изпитания наша история след Освобождението. Една формула за съвременния критичен момент, която никой не беше представял така логично, разбираемо и ясно.

Нито по телевизията, нито по радиото или в журналистическите интервюта Симеон II не загуби достойнството на цар, етиката на гражданин и дълбоко стаеното си вълнение на българин, кръвно заинтересован от съдбата на отечеството си.

На този българин и цар, народът ни устрои през двадесетте пролетни дни на 1996 г. посрещане в села, градове, в манастири и църкви, каквото България не познаваше. Неговият такт, непосредственост и откровено изразена позиция накараха стотици хиляди млади българи, които не го познаваха досега, да го приемат като символ на българската хилядолетна вечност, насъщна подкрепа за настоящето и надежда за бъдещето.

Всичко изложено дотук от историята на посттоталитарна България е необходимо, за да се илюстрира специфичния ход на промяната към демокрация и пазарна икономика у нас.

IX

XI

След изборите на 14. XII. 1994 г. на власт с „пълна сила' се върна час от политическата олигархия, която сега беше станала роднинско-политическа със здрави външни и вътрешни финансови връзки. Самонадеяна, нагла и високомерна, тя продължи с много по-брутален подход процесите, които се развиваха дотогава и в броени месеци чрез срутване на банковата система, „пирамидите', приятелските кръгове, безпрецедентната зърнена криза, доведе в края на ноември и началото на декември 1996 г. страната до пълен банкрут. През цялата 1996 г. вътре в ръководството на БСП се развиваха вътрешнопартийни борби, които водеха управлението и икономиката още по-упорито към крах. На 20-22 декември 1996 г. се състоя извънреден партиен конгрес, в навечерието на който Виденов подаде оставка и отказа да заеме ръководен пост в новия Висш партиен съвет. По стар навик в конгреса надделяха „твърдолинейните' и решенията им бяха безапелационни: „власт до края на мандата'. Целият „висш форум' приличаше на „Веселата разходка на слепците', рисувана от Брьогел 300 години назад. Нямаше кой да им даде и смислен съвет. И „стратезите', и „теоретиците' бяха потънали вдън земя.

След конгреса започна главоломното срутване на лева. Обезценяването му се развиваше с бързина от часове и ограбваше последните левове на обеднелия народ. Вътрешният дълг беше достигнал 600 милиарда лева и трябваше да се изплати чрез пребъркване прокъсаните джобове на „обикновените хора'. Всички бяха вече съгласни, че трябва да се въведе Валутен съвет - но как щеше да стане това, когато правителството беше в оставка, никой не можеше да каже. Рано сутринта на 10. I. 1997 г. народът в столицата излезе на улиците и заедно със студентите блокира сградата на Народното събрание с искане за предсрочни избори. В пленарната зала опозицията имаше скромното намерение да внесе в дневния ред гласуване на своя оздравителна комплексна програма. Мнозинството прояви „железния си инат' и с това осигури началото на края.

Не политическите сили вече, а народът очертаваше талвега на това развитие през целия ден на 10. I, през драматичната нощ на 10 срещу 11 януари и през всички 26 дни до окончателното сгромолясване на социалистическото управление. Сгромолясване за втори път без никакви насилствени действия срещу властта и при жалки сцени на страх, обърканост, некомпетентност и безпомощност от страна на „властимеющите'.

Ръководството на партията на комунистите, а по-късно на социалистите, никога не намери мъжество да поиска обикновено човешко извинение за последствията от своето управление. Извинение дори тогава, когато нейни лидери имаха вече банки и авоари от милиони долари в чужбина, когато въвеждаха за своя облага най-дивата форма на капитализма - началното натрупване на капитала. Човешко извинение преди всичко към онези, които вярвали в светлите идеи на една утопия, бяха дали живота си, за да могат тези, които сега бяха „представители на идеологията им' да заемат върха на новата капиталистическа класа - хищни, ненаситни и безогледни. Извинение към българския народ, който бе лъган, експлоатиран и унижаван в името на някакво „светло бъдеще', което се оказа реалност само за шепа избраници. Народът, който фактически изгради с напуканите си ръце цялата материална база на „социализма'.

Това от историческа и морална гледна точка беше най-важното, което ръководителите на социалистическата партия не можаха да направят в последните дни, часове и минути на своето управление. Просто, липсваше им етиката, гражданското чувство и човешкото поведение за това.

През февруари и март, при служебното правителство на Стефан Софиянски, демократичните сили се готвеха за избори и за нов мандат на управление в тежките условия на валутен борд и на икономическа разруха. Нова кавалкада от „съидейници' се вливаха в редовете им, защото предстоеше най-важното - „разпределението на постовете'. Но какво всъщност носеха те? Какво щеше да бъде новото демократично управление и до какво щеше да доведе? Сега, в ранната пролет на 1997 г., не знаеше никой. Най-малко - ненаписаните още страници на българската история.






Politica de confidentialitate



DISTRIBUIE DOCUMENTUL

Comentarii


Vizualizari: 440
Importanta: rank

Comenteaza documentul:

Te rugam sa te autentifici sau sa iti faci cont pentru a putea comenta

Creaza cont nou

Termeni si conditii de utilizare | Contact
© SCRIGROUP 2022 . All rights reserved

Distribuie URL

Adauga cod HTML in site