Scrigroup - Documente si articole

Username / Parola inexistente      

Home Documente Upload Resurse Alte limbi doc  


BulgaraCeha slovacaCroataEnglezaEstonaFinlandezaFranceza
GermanaItalianaLetonaLituanianaMaghiaraOlandezaPoloneza
SarbaSlovenaSpaniolaSuedezaTurcaUcraineana

електроненизкуство култураикономикаисториякнигакомпютримедицинапсихология
различнисоциологиятехникауправлениефинансихимия

БАЛКАНСКИЯТ СЪЮЗ И БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

история

+ Font mai mare | - Font mai mic





DOCUMENTE SIMILARE

Trimite pe Messenger

TERMENI importanti pentru acest document




I

I I

II

X XII XVIII

Нека видим все пак как се развиват фактически събитията.

Фердинанд I се оказва твърде „мащабен' за размерите и възможностите на тогавашна България. Мечтата на Византия е била вече завладяла друга велика сила и няколко години по-късно, оказал се почти до осъществяването на стремежите си, българският цар ще почувства безапелационната политика на тази велика сила като злокобно предупреждение, което нямаше реални сили да преодолее. Фердинанд надвишава интелектуално и има приоритет в произхождението си над всички останали балкански владетели и над доста много от европейските крале. Това реално обосновано самочувствие му пречи да види конкретните слабости -свои и на политическото общество, в което се осъществяваше. Наистина в България има отделни политически личности с превъзходни качества, възприели нравствеността и етиката на един хилядолетен народ, но огромното мнозинство от българските политически дейци са истински чиновнически и политически лумпениат, който в определени моменти, за да си отмъсти на върховната власт, разпалва активно анархистичните уклони в един народ, прекарал петстотин години жестоко чуждо робство. Обратно - тогава, когато е на власт, същият този лумпениат се престарава в раболепие.

Фердинанд I познава тези „качества' на байганьовс-кия български политик много добре, но няма нито подхода, нито социалната среда, нито времето, за да го промени. Вроденият му аристократически сарказъм не го щади и с това печели не само страха му, но и скритата му ненавист.

Фердинанд I обича народа си (това не е у него куртоазна поза), богатия му духовен живот, фолклора му, творческия му гений, уважава големите си политици (макар да засвидетелства това едва след смъртта им), но ненавижда просташката политическа кохорта и е безпощаден в подигравките си към нея. Работата е там обаче, че именно тази кохорта се явява решителния двигател при сложни и съдбовни политически ситуации.

Надарен с остър и наблюдателен ум, Фердинанд опознава всички подробности от характера на българина и преди всичко на българския политически деец от следосвобожденската епоха. Ако се прегледа внимателно епистоларното наследство на Фердинанд I - бележниците и резолюциите му, всеки ще се убеди, че никой българин или чужденец -нито политик, нито психолог - не е давал толкова кратки, точни и изчерпателни характеристики на българските политически дейци от края на миналия век и началото на настоящия, както Фердинанд I.

Още княз, Фердинанд вижда недостатъците на домораслия наш политик и е поощрявал необходимостта от съприкосновението му с парламентарния европейски живот от края на XIX и началото на XX в. Не напразно в приятелски разговор дори със Стамболов (от когото именно самият княз се е научил на „балканските' похвати в политиката), след падането на диктатора, му дава следния съвет: „Вие сте още твърде млад, бъдещето е пред Вас. Идете на Запад, вижте как се управлява там - и това ще бъде от полза и за Вас, и за страната.'

В края на първия етап от царуването си, непосредствено преди войните, Фердинанд I е всепризнат владетел, за когото не само европейската политическа общественост, но и близките му роднини - кралица Виктория и кайзер Вил-хелм II (отнасяли се винаги снизходително-насмешливо към него) говорят с подчертан респект.

Фердинанд Сакскобургготски няма никакви основания да се оплаква от материални затруднения, за да търси трон като източник на средства. Напротив, неговата майка княгиня Клементина стана една от най-големите благодетелки на младата българска държава (внася дори четири милиона златни франка собствени пари за строежа на ж.п. линия Вакарел-Цариброд).

Изобщо Фердинанд I през цялото си царуване е допускал нарушаване на парламентарната процедура, но никога нарушение на конкретни конституционни текстове. Обстоятелството, че българската форма на държавно управление е повече от типа на централноевропейските монархии - Белгия, Холандия, Германия, Австро-Унгария - и не съвпада с парламентарните демокрации, установени вече в Англия и Франция, обяснява необходимостта, в определени моменти, държавният глава, използвайки балансиращата роля на царската институция в политическия живот, да се намесва в някои парламентарни процедури. Никой обаче от онези тенденциозни „историографи', които създадоха и хипербо-лизираха мита за „личния режим' на Фердинанд, не може да посочи нито едно конкретно и съществено нарушение на Търновската конституция от страна лично на „Кобурга'. Сравнен с останалите балкански владетели от своята епоха, Фердинанд I до започването на войните е най-толерантен към изискванията на законите, конституционносъобразяващ се и престижен монарх.

В името на конституцията и на демократичните права, завоювани още в Учредителното събрание, през управлението на Фердинанд I, с изключение на управлението на Стамболов и за известен период на народнолибералите, не е налагана цензура на печата и свободата на политическата мисъл и политическите събрания. Княз или цар, Фердинанд I търпи освирквания и протестни възгласи на левичарски народни представители (приема ги като израз на тази част от народа, чиито представители са те), но заедно с това намира подходящи форми, с които достойно защитава престижа на царската институция. Човек с богато въображение, решителен и разпоредителен, тщеславен, самолюбие, но дълбоко привързан към страната, в която идва като владетел, Фердинанд I напълно заслужава определението на един от най-опитните наши политици Драган Цанков: „Цар е и в ботушите си'.

Българският цар настоява за промяна на прословутия чл. 17 от Търновската конституция едва в 1911 г., когато въпросът за сключването на тайни военни договори за освобождението на Тракия и Македония е съзрял напълно. Тази промяна отговаря и на аналогичните законоположения в останалите европейски и особено балкански страни. Така че безсмислени, наивни и напълно тенденциозни са атаките към Фердинанд по този повод.

До голяма степен поведението на монарха е зависело от авторитета и обществената стабилност на съответното правителство. Няма прецедент, при който владетелят да е налагал безцеремонно и безпрекословно волята си по принципни въпроси. Така правителството от демократи и прогресивнолиберали от 1901 г. не се съобразява с правилото князът да посочва военния министър и налага свой кандидат на този пост. Фердинанд I приема това, без да създава конфронтация по въпроса. Пак демократите не приемат учредения с царски указ най-висок български орден „Св.св. Кирил и Методий' и налагат легализирането му през Народното събрание. Въпреки неудоволствието на монарха, правителството на Малинов прокарва през Народното събрание и Закона за съдене от Държавния съд на министрите от предхождащите кабинети на стамболовисти и народнолиберали. Тоест налага категорично становището, че министрите са отговорни не само пред владетеля, но и пред парламентарните комисии на Народното събрание. Забележително е, че тези решения са вземани също без съществени конфрон-тации между владетеля и правителството. Всеки политически грамотен български гражданин знаеше, че съгласно Търновската конституция българския цар имаше по съвкупност по-малко лични права отколкото например президента на Съединените Североамерикански щати. Не само в държавните дела, но и в личните се прерогативи. Какъв „личен режим' има монарх, който не може да учреди дори един орден - право, осигурено за всички царстващи дворове в Европа.

Разбира се, всичко това не оправдава личните недостатъци на Фердинанд I - увеличаващата се с годините на управление болезнена мнителност (получена още по време на школовката при Стамболов), саркастичната, безпардонна и понякога направо непочтителна форма на отношение на вече стабилизиралия се на трона Фердинанд I към определени политически дейци и партийни лидери. Ако прегледаме обаче добросъвестно конкретните причини за това, ще се убедим, че в повечето от случаите причината е преди всичко личното поведение, сервилност и безпринципност на тези „политици'.

Ето такъв български владетел, представен все пак в общи черти, започва осъществяване на третата и най-важна стъпка от националните идеали - освобождението и обединението на поробените български земи.

Мисълта за военно разрешаване на националния въпрос и освобождението на Македония и Тракия чрез въоръжена интервенция зрее в мечтите не само на Фердинанд I и неговото правителство, но и на българската общественост. Въпросът е бил - с кого и как? Защото повече от ясно е, че акцията ще бъде обречена на неуспех при положение, че не е формиран съюз с поне една от великите сили (а те вече са групирани в Съглашение и Троен Съюз) и с поне две от балканските държави. Геополитическото положение на страната ни е такова, че България винаги може да бъде ударена в гръб при критична ситуация. За всеки, който познава балканските нрави (а те са станали в Европа вече нарицателно понятие) е ясно, че опитът страната ни да се опълчи сама срещу поробителя на Македония и Тракия, ще завърши с катастрофа, ако предварително не бъдат осъществени казаните по-горе комбинации.

Всъщност Фердинанд I и неговите правителства активно насочват вниманието си към Сърбия още в началото на века (определена роля за това играе и обстоятелството, че от 80-те години на XIX в. Сърбия, след като е осъществила значителна асимилация на българското население в Тимошко и Поморавието, проявява все по-настоятелни интереси към Вардарска Македония). Това е принцип не само за династията на Обренович, но и за заместилата я династия на Карагьоргевич. Не трябва да се изпуша предвид фактът, че Сърбия, Гърция и Черна гора още непосредствено след освобождението на България се оформят като естествени и потенциални съюзници на България при евентуален конфликт с Турция.

Впрочем в първото десетилетие на XX век на Балканите се разкрива (от гледище на международните интереси на България) твърде сложна ситуация. Русия, преживяла разочарованието от България (въпреки твърдото намерение на Фердинанд I да поддържа отлични отношения с Петербург) е пренесла реалната си подкрепа върху Сърбия. Причините са поне две основни: България ще се явява не мост (както са мислили в Петербург през освободителната война), а пречка на руските стремежи към Проливите и Цариград. Активирайки вниманието си към Сърбия и насърчавайки нейните попълзновения в Македония, руснаците ще се опитат да отвлекат интересите на България от Цариград към изконните български интереси по долината на Вардар, явно застрашени вече с инвазия от север. Втората причина е стремежът да се откъсне Сърбия от опеката на Австро-Унгария и да се превърне в бариера против стремежите на Виена към Албания и Солун. През 1908 г. след анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария това наистина става и по този начин се отваря още по-широко вратата за влиянието на Русия спрямо Сърбия.

Всичко това очертава един безспорен факт от политическата ситуация на Балканите. България е драматичен център на пресичащите се интереси на две велики империи във втората половина на XIX и началото на XX в. - Русия и Австро-Унгария. Деликатно и много често критично кръстовище, активирано съответно от поведението на Турция и останалите велики сили, особено Англия и Франция. Десетилетия наред Фердинанд I балансира външната ни политика чрез понякога виртуозно лавиране между Виена и Петербург единствено заради интересите на България. Понякога той достига парадоксални ситуации в това лавиране (води антируска политика чрез русофилски кабинети и про-руска с русофобски). Тази дипломатическа виртуозност му спечелва прозвище в европейските имперски дворове и е достойно зачетена от забележителни летописци на епохата.

За съжаление голяма част от дирижираната историография на България, особено през последните десетилетия, мълчи по този въпрос, и за да отклони вниманието си от него предава опростенчески, примитивно и едностранчиво външнополитическата дейност на българския цар до войните. С Франция и Англия Фердинанд I кокетира само тогава, когато това е в интерес на България (разбира се, не винаги постигайки положителни резултати). Всеки обективен историограф не може да отрече, че в отношенията си и с Австро-Унгария и Русия той е изхождал изключително именно от тази константа. Затова своеобразно фалшифициране и преиначаване на външнополитическата дейност на Фердинанд I до войните от дирижираната и партократска историография у нас е едно от най-големите бели петна в съвременната ни история.

Така, в началото на 1910 г. България е изправена пред вземане на важни решения за осъществяване на националните идеали - освобождаването на останалото под чуждо робство българско население и обединението му към отечеството.

При тези обстоятелства отново и отново се поставя въпросът: с кого и как да започнат преговорите за съюз. Вярно е, че правителството на прогресивнолибералите е сключило военна конвенция с Русия още през 1902 г., но в него се визира евентуално общо действие само срещу Румъния и се изключват общи действия срещу Турция. С една дума - къс хартия, който не само не ползва интересите на България, но показва, че Петербург ревниво пази аспирациите си за Цариград и Проливите и вижда в България реална заплаха за тях. Военна конвенция, подписана в края на XIX в., съществува и с Австро-Унгария. Но нещата през 1910 г. са се променили. Фердинанд е обтегнал значително отношенията си с Виена. Австро-Унгария е престанала да бъде покровителка на Сърбия и това място е заето от Русия. Хабсбургите са разширили интересите си на Балканите и лишени от възможност за разширяване на империята си на север и изток, погледът им трайно се е насочил към адриатическото крайбрежие на Албания, долината на Вардар, а чрез нея към Солун. Казано накъсо, отношенията й с България, готвеща се да освободи Македония, се сблъскват неминуемо.

В началото на 1910 г. цар Фердинанд прави заедно с министър-председателя посещение в Петербург, за да проучи изгледите за основния вариант - съюз с Русия. В руската столица обаче дават ясно да се разбере, че няма да сключат съюз срещу Турция (желанието им за доминиране върху Цариград и Проливите са непроменени). В замяна на това насърчават българския цар и правителство да потърсят съюз със Сърбия, към който ще бъдат изключително благосклонни.

Ходът е ясен за Фердинанд. Оста Белград-София ще

бъде балансирана от Русия и всеки опит на българите да овладеят контрола върху Цариград и Проливите ще бъде възпиран по един или друг начин в гърба им от Белград, по указание на Петербург.

През септември 1911 г. започва итало-турската война за завладяване на Триполитания от превърналата се вече в европейска сила, но останала без колонии, Италия. Опитите за търсене на взаимодействие обаче срещат негативно отношение на Рим. Явно италианците, след завладяване на 1риполитания, ще обърнат поглед към владените вече няколко века острови в източно Средиземно море и към Албания (отдавнашна италианска мечта).

Псевдоисториците на българската народна съдба правят всичко възможно (премълчавайки и преиначавайки историческите факти) да обявят, че в цялата си политика Фердинанд I е „привързал' България за „колесницата' на Австро-Унгария и Германия. Тъкмо фактите обаче опровергават тази тенденциозно внушавана неистина. Встъпвайки в периода на подготовката на военно освобождаване на поробените български земи (или по-точно по време на управлението на кабинета на Малинов), Фердинанд I не се улавя веднага за една от възможностите за намиране най-ефикасна формула за съюзничество в предстоящата и все по-налагаща се решителна операция за обединяването на българския народ. Търсени са дори най-различни варианти Ако внимателно се прегледат нашите и чужди дипломатически материали, ще се установи дори, че България, съобразявайки се с агресивните попълзновения на Сърбия (подтиквана и от определени кръгове в Русия) към Македония, е осъждала възможността за временен съюз с Румъния и Турция, като контрабаланс на сръбските апетити. Те. за едно връщане към принципите на Стамболов за освобождението на поробените български земи и осъществяване на националното обединение поетапно.

Познавайки добре двуличността на руската политика спрямо България след Съединението и дори след осъщественото, именно от него, рязко подобряване на отношенията с Петербург в края на миналия век, Фердинанд опитва да си осигури подкрепата и на друга велика сила от Съглашението - Франция. В 1910 г. той извършва официално посещение във Франция, триумфално посрещнат с церемонии за император. След официалната част той остава инкогнито във Франция и води интензивни разговори с френски политици. Въпреки че осигурява превъоръжаването на българската армия от френския концерн „Шнайдер-Крьозо' българският цар остава дълбоко в душата си с убеждението, че Франция, отдалечена на хиляди километра от Балканите, няма да си позволи да влияе върху ходовете на руската политика в тази зона. Не намира и никаква възможност за използване австроунгарски ангажименти в това отношение при също така неофициалното си посещение във Виена (Дунавската империя определено е насочила погледа си към Солун и Бяло море).

При това положение най-реалната възможност си остава перспективата предложена от Русия, която комбинативният ум на цар Фердинанд се надява, че може, при определени условия, да обърне в полза на българските интереси или още по-точно казано в осъществяване на собствените си мечти за поставяне основите на нова могъща държава на Балканите.

За да бъде по-убедителен при започващите преговори се налага демократите (които всъщност започват първите контакти по въпроса със сърбите), да отстъпят място на коалиционно правителство на народняците и прогресивно-либералите, водени съответно от Иван Ев. Гешов и д-р Ст. Данев. Изборът едва ли е най-подходящия. За разлика от предшествениците си и от твърдо провежданата в продължение на десетилетия българска позиция (и тази на българите под робство в Македония) за автономия на Македония (в смисъла на чл. 23 и 67 от решенията на Берлинския конгрес), сега коалиционното правителство, а с него безспорно и цар Фердинанд, „пришпорвани' от събитията и ловко създаваната от сърбите атмосфера на напрегнатост, се отказват твърде скоро от изключително важния принцип за обявяване автономия на единна Македония (единствената реална възможност за тази изконна българска земя да се съедини, при определени условия, с майката-родина). Преговорите достигат до още по-неблагоприятен компромис -приемат се сръбските предложения за разделяне на Македония, за „спорна' и „безспорна' зона. „Спорната' зона представлява неголяма територия включваща Скопие, Тетово, Гостивар, Дебър с размер отначало на 6000 кв. км, а по-късно 8000 кв. км. Сърбия настоява за тази територия не поради претенции за наличие на сръбско население в нея (такова няма там и Белград официално признава това). Претенциите изхождат от факта, че след анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, това е единствения път, по който Сърбия може да получи морски излаз на Адриатика. В замяна на това Сърбия признава правото на България върху Константинопол, излаз на Бяло море и останалата част на Македония. На пръв поглед приемлива основа за преговори, но приета без задълбочен анализ (принципите са приети от министър-председателите на България и Сърбия - съответно Ив. Ев. Гешов и Милованович „във влака' на път от Белград към София).

В хода на преговорите нещата се усложняват още повече и показват, че сърбите ще се опитат да завоюват нови позиции в клаузите на договора. Руското правителство явно ги поощрява, за да усложни нещата по-късно и си осигури простор на действие в зоната на Цариград и Проливите. С договора, подписан на 29 февруари 1912 г., се приема разделянето на Македония на „спорна' и „безспорна' зона, като разделителната линия е прокарана между Крива паланка (северно от града) и брега на Охридското езеро (северно от гр. Охрид). „Безспорната зона', която е на югоизток от разделителната линия и е по-голямата част на Македония, съгласно договора, ще бъде категорично българска, независимо от това кои войски са я освободили. „Спорната зона' ще бъде обект на разискване след приключване на войната и окончателното решение по нея ще бъде взето, ако е необходимо, при арбитър - руският император Николай II.

С помощта на Джеймс Баучър, кореспондент на в. „Таймс' на Балканите, и под прякото внушение на Русия, през пролетта на 1912 г. се провеждат преговори и с гръцкото правителство. Сключеният на 1 май 1912 г. българо-гръцки договор е с още по-неопределени клаузи по отношение разпределението на освободената територия. И сърбите, и гърците се надяват, че тъй като България поема главната тежест на предстоящата война с удар по направление на турската столица, Гърция и Сърбия ще могат да реализират своите намерения в Македония съвсем спокойно.

Още по-интересни пропуски от гледище на националните интереси са допуснати във военната конвенция със Сърбия, подписана в края на май 1912 г. България, която успява да мобилизира над шестстотинхилядна армия (включително доброволци и внушително Македонско опълчение) не настоява да поеме общото командване. Войските на Сърбия и Гърция след мобилизацията не могат да достигнат събрани заедно българската армия по численост.

По понятни съображения България поема да нанесе основния удар върху турската армия в Източна и Западна Тракия (четири турски армейски корпуса) и по направление на Цариград. Нашите дипломатически и военни представители в преговорите не използват възможността да включат сръбски военни части на Цариградския фронт, в замяна на много по-голямо българско присъствие в освободителните бойни действия в Македония. Нашата страна не използва дори включването на стохилядна българска армия в освободителните операции в Македония, което право има по договор, и поема върху себе си цялата тежест за разбиване на турската армия в Тракия, уповавайки се на вече подписаните договорни съглашения. През септември 1912 г., непосредствено преди започване на военните действия, се извършва дори „корекция' на военната конвенция и България приема да участва в македонското направление с една, вместо с три дивизии. Грешка, която ще трябва да заплати скъпо и която ще доведе в края на войната до нови грешки.

При тези условия на 17 септември България, а след това и съюзниците, мобилизират. На 29 септември те настояват с нота до Цариград да се пристъпи незабавно към изпълнение изискванията на чл. 23 и 67 от Берлинския договор и да се осигурят коренни реформи, административна автономия и изборни областни събрания в Тракия и Македония.

Турция, убеждавана от покровителите си, че ще излезе победител във войната, отхвърля категорично предложенията. Черна гора обявява първа война на Турция. На 5 октомври цар Фердинанд прочита в катедралния храм в Стара Загора, където е настанена Главната квартира на действащата армия, манифеста за обявяване на войната за освобождаване на поробените братя.

Българските въоръжени сили, сформирани в три армии - Първа под командването на ген. Васил Кутинчев, заема левия фланг на фронта, Втора, под командването на ген. Никола Иванов, спущаща се по течението на река Марица, и Трета, под командването на ген. Радко Димитриев с изходен пункт околностите на Ямбол - започват настъплението. Още в първите дни след тежки боеве при Селиолу, Ескиполос и Петра е преодоляна първата отбранителна линия на врага. Това дава възможност на Трета армия да излезе от прикритието си и да превземе Лозенградската крепост. Втора армия се заема с обсадата на изключително силната Одринска крепост, превърната през последните петнадесет години от германски специалисти по фортифика-ция в почти непревземаема.

В тези дни българското командване дава кратък отдих на бойците от Трета армия, вместо да продължи преследването на хаотично отстъпващия противник. Това дава възможност на неприятеля да заеме позициите на втората отбранителна линия по направление на Цариград-Бунархисар-Люле-бургаз. В четиридневни кървави сражения българската армия разгромява и втората отбранителна линия на Отоманската империя, принуждавайки армията й да се спасява в ново хаотично бягство. За съжаление българското командване отново прави пропуск, като не продължава преследването на многохилядните турски войски и им дава възможност да се окопаят на третата и последна отбранителна линия - Чатал-джанската, отстояща само на 40 км от Цариград.

Европа е удивена от ураганните победи на българските войски. Предположенията на европейските военни и политически експерти за лесна победа на Турция се оказват фантастика, твърде далеч от това, което се разиграва по разорания от снаряди път към Цариград. Светът е изненадан (за втори път след Сръбско-българската война) от ударната мощ на младата българска армия, от саможертвата не само на редовната българска войска, но и на хиляди и хиляди доброволци, от непреодолимата жажда на българския народ за обединение.



Докато се развива този ураганен щурм в Източна Тракия, бойните действия, макар и в по-спокоен темп, продължават на фронтовете по долината на Вардар и в Северен Епир. Подпомагани от десетки български чети на ВМОРО, сръбските войски успяват да проникнат по долината на Вардар, като установяват навсякъде своя администрация. Още в тези първи дни на войната личи намерението на сърбите да заседнат трайно в окупираните територии. Четата на Еф-рем Чучков освобождава Щип и установява българска администрация в града. Но това е само временен статут. Липсва българска редовна войска - единственият гарант за сигурното освобождение на българската народност по долината на Вардар. На юг по долината на Струма победоносно се придвижва само Седма рилска дивизия. Гръцката армия напредва на север без да срещне съществена съпротива от турските формирования (вече откъснати от българската войска от основните турски сили в Източна Тракия). Четите на Тодор Александров и Георги Манчев провеждат няколко освободителни акции в околностите на Солун. Пълното разчистване на турските войски в този район е осъществено от части на Седма рилска дивизия. Но тъкмо в тези часове, идващите от юг гръцки части сключват споразумение за капитулация на турския гарнизон в Солун и влизат в града на 27 октомври, няколко часа преди българските войски.

Почти едновременно с военните действия в Източна Тракия, Родопският отряд, сформиран преди всичко от Втора тракийска дивизия, преодолява победоносно съпротивата на турските войски, освобождава Родопите и достига бреговете на Бяло море, като пленява многочисления корпус на Явер паша.

В бойните действия българската армия участва успешно с военноморски сили и за пръв път във военната история като бойно средство влиза в действие българската военна авиация.

Въпреки предварителните сведения за няколкогодиш-ната усилена подготовка на българската армия, шеметният поход на българските полкове към Цариград е истинска изненада. Пред непосредствената атака на последната отбранителна линия пред Цариград се намесва и европейската дипломация. Правителствените учреждения и султанската администрация се изтеглят от столицата. Настъпва критичен момент за дипломацията на великите сили. Германският император Вилхелм II, който никога не е проявявал симпатии към Фердинанд I, но който разполага с най-точни сведения за състоянието на турската армия (повече- то от нейните главни инструктори са висши офицери от германската армия), не скрива очакванията си, че „в няколко седмици може би в Европа ще се появи нова, „седма велика сила', и че, убедил се в ударната мощ на българската войска и познавайки амбициите на Фердинанд I, намира, че няма да се изненада, „ако твърде скоро българският цар стане владетел на една нова Византия'.

Дори по това време френската разузнавателна служба улавя шифровано германско донесение, в което се казва, че „кайзерът е готов да поздрави Фердинанд I като император на Византия'. В тези дни, това е всеобщо становище в Европа. Крал Джордж V в разговор с австрийския посланик Менсдорф заявява, че е уверен, че Фердинанд I ще влезе в Цариград и ще отслужи тържествена литургия в църквата „Света София'. На това мнение са не само държавните глави, но и средствата за масова информация. Лондонският вестник „Таймс', който винаги е бил дотогава уверен в турското превъзходство, е принуден да заяви още след битката при Люлебургаз: „В Източна Европа се явява нова и непозната досега военна сила, която дори великите сили не ще могат да удържат.'

Австро-Унгария, макар че запазва мълчание, в известна степен е също доволна ако България насочи основното си внимание към Цариград и Проливите, защото отслабва фланга по долината на Вардар, така важен за желанието на Виена да постигне излаз на Бяло море при Солун.

В тези дни, може би, единствено рутинираната английска дипломация е сигурна, че Русия няма да позволи да се помрачат с българско присъствие на Босфора вековните й мечти за Константинопол.

В това отношение Англия излиза права. Още в подножието на Чаталджанските позиции цар Фердинанд получава в спешна телеграма волята на императора всерусийски, изразена от външния министър Сазанов, че „Русия счита влизането на българската армия в Константинопол за нежелателно!' На дипломатически език това предупреждение е и ултиматум едновременно.

То обаче показва, че и Русия е приемала като напълно възможно, реално и предстоящо влизането на българската армия в Константинопол.

Интересно какви възможности е виждал българският цар в тези напрегнати и съдбоносни дни и часове. Имайки определена представа за характера на Фердинанд I можем да бъдем сигурни, че емоциите са превалирали над хладния разум.

Онова, в което царят е виждал опасност, не е била толкова Англия (приемаща в края на краищата една по-малко, но по-потенциална бариера срещу руските имперски домог-вания към Средиземноморието и Суец). България вече е била доказала жилавата си съпротива срещу северния колос, а към южните простори, жизнено важни за Англия, тя не е могла да има никога претенции по-далеч от Проливите. Докато претенциите на Руската империя, спуснала се веднъж на юг, остават непредсказуеми и безгранични.

Така че за Фердинанд (а и в действителност) основната опасност при влизане на българските войски в Цариград, за бърза реакция и удар в гърба, си е оставала Русия и партньорите от Балканския съюз.

Неутрализатор на тези действия биха могли да бъдат обаче Германия и Австро-Унгария, евентуално целият Съюз на Централните сили. Но договор с тях (с изключение на една хилава и съвсем непълноценна спогодба от края на предходния век) България няма. Освен това, такава верижна реакция би означавала съвсем ясно започването на Общоевропейска война (щели да се сбъднат прогнозите на някои политици, че Балканската война ще прерасне в Европейска).

Така или иначе, Цариград е само на хвърлей „разстояние' от предните позиции на българските полкове. Едва ли някой, а камо ли амбициозният български владетел, би устоял на такава съблазън.

Тревожни предзнаменования бележат навечерието на атаката. Валят проливни дъждове. Поддържащата артилерия не може да премине пътищата до Чаталджа. От пленените турци е пренесена холера всред българските бойни части. Така или иначе, на 30 октомври 1912 г. българската армия се разгръща за настъпление срещу последната преграда към Цариград - Чаталджанската укрепена позиция.

Самата атака се провежда при изключително напрегната външнополитическа обстановка за страната и армията. Заплахата на Русия, че флотът й ще се появи в Босфора и Дарданелите щом като българите достигнат предградията на Цариград (уж като отговор на „търсената' от Фердинанд военна помощ). Двусмислени изявления биват правени и от Англия в този дух. Несъгласуваност има и в българското командване. Главнокомандващият (формално зам,-главнокомандващият) ген. Савов влиза в конфликт с началника на Генералния щаб ген. Фичев и в навечерието на атаката заминава за Главната квартира в Стара Загора. Както при случая при Люлебургаз (където ген. Фичев не иска да продължи настъплението без царят да поеме отговорността), така и сега отново н-ка на Генералния щаб проявява каприз на „подопечно лице' и изчаква отговорността да бъде поета изцяло от цар Фердинанд.

Призори на 4 ноември четири български дивизии настъпват на фронт от 25 км под убийствения огън на неприятелската артилерия и стотици картечни гнезда. Турската империя е стоварила цялата си огнева мощ и подкрепления от Азия. Преодолявайки силно пресечения терен, отбранителни заграждения, блата (самата Карасу всъщност се оказва от дъждовете едно голямо разляло се блато) и реки, водейки кървави сражения, българските дружини и полкове овладяват до вечерта значителни и важни участъци от предния край на строената в продължение на десетилетия отбранителна линия „Чаталджа'.

От 5 ч. сутринта на 5 ноември, атаката се подновява по целия фронт. Ямболският пехотен полк с вихрена атака превзема важната и централно разположена Илери табия. Осемнадесети етърски полк унищожава вече в дълбочина противниковата отбрана. Тридесет и пети врачански полк нахлува с щурм в укреплението Ескидже. Само 200-300 м остават, за да се пробие основната отбранителна верига. В този критичен момент значителен военен резерв остава неизползван. Генерал Кутинчев предлага нощна атака (същият уникален маньовър, който по-късно ще донесе победата при Одрин). Обаче командващият съединените войски при Чаталджа, ген. Радко Димитриев, след като „отчита липсата на тежка артилерия и неспирното разпространение на холерата' дава заповед за прекратяване на атаката.

По времето, когато се провежда Чаталджанската атака и завладяването на Цариград се превръща отново от реална възможност в безплътна химера, съюзниците са се настанили здраво във Вардарска и Беломорска Македония. Въпреки протестите на подавляващото българско население и наличните съюзни договори, те започват безцеремон-но да утвърждават там своя администрация (привидно военна) и да обезоръжават десетки местни български въоръжени чети от ВМОРО, които всъщност са им помагали най-много при военните действия срещу турските войски.

След неуспеха на Чаталджанската атака става ясно, че трябва да се приемат предложенията за примирие от турска страна (предложения, които обладан от решимостта си да влезе в Цариград, Фердинанд I е забавял да донесе до съюзниците непосредствено преди атаката на Чаталджа -защото му е било ясно, че не примирието, а падането на Цариград е единственият сигурен ключ за края на войната за осъществяване на пълна победа и окончателно решаване на българските национални идеали).

Примирието е подписано на 20 ноември 1912 г. в гр. Чаталджа и на 3 януари 1913 г. в Лондон започват преговорите за мир под „надзора' на посланиците на „европейския концерт'.

Съюзниците поискват територията до линията Мидия-Родосто. Турците (вероятно подтикнати от определени велики сили) са съгласни само за автономия на Македония и нищо от Одринска Тракия. Великите сили уверяват, че с такива условия разговори не може да има и затова посъветват Цариград да отстъпи Одрин. Българският цар обаче има твърдото намерение да владее контрола върху Проливите и затова не приема линията Енос-Мидия, а иска линията Родосто-Мидия. В такъв случай Дарданелите, а и Мраморно море ще бъдат под контрола на България. Обладан от тази мисъл Фердинанд I изтъква настойчивото си желание Родосто (Текирдаг) да се включи в българските граници, обяснявайки дори това пред посланиците на великите сили с някакъв свой далечен прадед, рицар-кръстоно-сец, паднал за правата християнска вяра при Родосто. От същия романтично-сантиментален характер е и настояването му за включване на остров Самотраки в територията на България, поради желанието си след тази победоносна за християнския свят война да изгради в древен стил дворец на върха на острова. За всеки политик обаче са ясни истинските намерения на българския цар - Родосто и о. Самотраки са ключовите позиции за контрол на Проливите.

На 10 януари 1913 г. младотурският комитет извършва в Цариград военен преврат и отхвърля всички приети от предходното правителство на Кямил паша договорености. На 21 януари военните действия започват отново. Опитът на турската Галиполска армия да се яви в тила на българските войски при Чаталджа, да деблокира обсадата на Одрин, както и опитът за турски десант при Шаркьой, след кървави сражения при Булаир, са провалени.

При така стеклата се обстановка, победоносното приключване на войната зависи само от превземането на Одринската крепост, а след това евентуално от втора атака на Чаталджа.

На 12 март 1913 г. от 3 ч. сутринта започва гигантската операция за щурмуване на една от най-добре осигурените европейски крепости. Използвайки цялата мощ на пехотата и артилерията, преодолявайки огромни телени заграждения, минни ями и отбранителни съоръжения, настъпващите войски в грохота на непрекъснат бой продължил цели 24 часа, успяват при разсъмване на 13 март да завладеят ключовия форт Айвазбаба, след което е сломена и съпротивата на останалата отбрана. Одрин е превзет. Шукри паша предава сабята си и заедно с това в плен са взети 14 паши, 2000 офицери, 60 000 подофицери и войници, 16 бойни знамена и 600 оръдия.

Приключила доблестно задачата си, Втора българска армия се насочва към Чаталджанските позиции, които, атакувани с нови сили и тежка артилерия, вероятно няма да могат да издържат. Имайки предвид реалната възможност на българската армия, великите сили сега не се оставят да бъдат неми свидетели на това, което може да настъпи. Те налагат незабавно спиране на огъня на 1 април и подновяване преговорите за мир в Лондон. Съюзниците на България, имайки намерения да се утвърдят в заетите български земи, необосновано протакат преговорите в английската столица. На 30 май с енергичната намеса на британския министър на външните работи сър Едуард Грей, договорът най-сетне е подписан.

Тъкмо по това време, подготвеният още от средата на февруари (когато българските войски проливат кръвта си за сломяване на Одринската крепост) таен договор между Гърция и Сърбия за подялба на българските земи в Македония, е бил също така парафиран. С това фактически подло се унищожава Балканският съюз. Провинение, в което именно България по-късно ще бъде обвинена пред света.

Лондонският договор утвърждава, че Турция се лишава от земите западно от линията Енос-Мидия. Великите сили поемат задължението по определяне границата на Албания и разпределението на беломорските острови, но не поемат никакво задължение по разпределение на освободените територии между балканските съюзници.

Съвсем ясно е, че Гърция и Сърбия, зад гърба на понасящата основната тежест на войната България, разкъсват още по-жестоко българската народност в Македония и присвояват вековни български земи.

Веднага след подписването на Лондонския договор става ясно, че официално е подписан противобългарски договор между Сърбия и Гърция. Започват провокационни престрелки между сръбски и гръцки войски от една страна, и български от друга, на мястото на тяхното съприкосновение. При гр. Нигрита и река Злетовска се стига до истински сражения, предизвикани умишлено от сръбски и гръцки части. Сондажите в Петербург показват, че императорът все-русийски Николай II има намерение да предложи някои отстъпки от страна на България от „безспорната зона'. Става известно, че и сръбската и гръцката армия са в пълна бойна готовност.

Каквито и спекулации да се правят от определени среди с „16 юни', от достъпните досега документи е ясно -при сложилите се обстоятелства и неискреното поведение на Петербург (а и на другите велики сили) по поетите задължения на руския цар като арбитър, войната между съюзниците е била неминуема. Въпросът е бил да се изчака тяхното нападение, което щеше да ни осигури определени морални преимущества. Военните ни специалисти обаче са били на мнение, че такова изчакване ще се окаже пагубно. Изпреварването в неминуемата схватка е давало според тях реални преимущества. Нямало е също така никакви гаранции, че след започването на войната от страна на съюзниците срещу България, Румъния и Турция щяха да запазят коректна сдържаност. Напротив, държанието и на двете страни по време на Лондонските преговори говорят недвусмислено, че дори и при благоприятно за България развитие на нещата те ще търсят териториални компенсации. По-важното е друго. Пропусната е все пак възможност за по-настойчив опит за преговори и евентуално сключване на съюзен договор с Румъния и Турция веднага след подписване на Лондонския договор и постъпилите сведения на разузнаването, че Гърция и Сърбия са сключили антибългарски съюз (иначе идеята лансирана от Вилхелм II за съюзен договор само с Турция не е задоволителна за България, тъй като няма къде конкретно да се реализира турската военна помощ, освен да премине през България).

Най-после няма никаква гаранция, че някоя от великите сили в непосредствена близост с Балканите - Русия, Австро-Унгария или Италия - би се намесила в защита на справедливата българска кауза. Преди всичко поради реалната опасност при намеса на която и да е от великите сили в конфликта да избухне Европейска война, за която Тройният съюз, а още по-малко Съглашението, не са били готови.

Фаталната дата „16 юни' обаче (както и всяко по-неблагоприятно събитие в съвременната ни история) се приписва от тенденциозни историографи единствено и само на цар Фердинанд, лансирайки го дори като становище на широката общественост.

Погледнато обективно, вината за първата национална катастрофа е колективна и преди всичко на отговорните от първа величина ръководители от българската дипломация и от генералщабната сфера (включително и на цар Фердинанд). Всеки опит обаче за натрапване на еднолична отговорност е исторически неверен и обслужва само политиканстващи спекулации.

Ето хронологически поведението на Фердинанд I и хода на нещата от подписването на Лондонския мирен договор в края на май 1913 г. до започване на военните действия между съюзниците на 16 юни с.г. Основавайки се на все по-често пристигащи сведения за въоръжени стълкновения и провокации по линията на съприкосновение с гръцките и сръбски войски, а така също и на сведения на разузнаването, че между Гърция и Сърбия тайно е подготвен и вече подписан договор за съвместни действия срещу България, цар Фердинанд поканва всички шефове на политически партии в двореца и им задава основния въпрос: „Как трябва да постъпи България с неверните съюзници?' Отговорът на всеки един от присъстващите е бил категоричен: „Да се употреби сила за налагане изпълнението на съюзните задължения по отношение на „безспорната зона' и ако се наложи да се води война до пълна победа.'

В края на май и първата половина на юни 1913 г. общественото настроение в България срещу бруталната несправедливост от страна на бившите съюзници Сърбия и Гърция достига невероятно висок, почти неудържим предел. Достатъчно е да се прегледа пресата от тези драстични седмици, описанията на митинги, събрания, демонстрации, резолюции, за да се убедим за критичното състояние, до което е стигнало общественото настроение като цяло. Обвинението в национално предателство е грозяло всяко управление или личност, които биха застанали на противно становище.

Иван Ев. Гешов (направил вече доста отстъпки на сърбите под влиянието на Русия) подава оставка в същия ден, когато е подписан Лондонският договор, „по здравословни причини' (боляло го ухо), което всъщност прикрива решението му да не залага авторитета си в настъпващите тежки дни. Типичният страх на български политически лидер от поемане отговорност при свръхкритична ситуация (единствените, които правят в това отношение достойно изключение, са Стамболов и Малинов).

Чувствайки, че е изправен пред съдбовни събития, Фердинанд I внушава необходимостта от създаването на по-широко коалиционно правителство. Това обаче не се осъществява. Новият министър-председател д-р Стоян Данев (проявяващ в началото невероятно самочувствие и бързо променяща се смешна самоинициативност) успява да състави правителство пак от старата коалиция - народняци и прогресивнолиберали.

На призивите към руския император да се намеси като арбитър в предотвратяване на готвещия се балкански катаклизъм, Петербург запазва мълчание. Това е още по-тревожно при наличието на достоверни данни, че Русия ще подкрепи корекции на „безспорната зона' по искане на Сърбия. Най-после на 7 юни от руската столица пристига покана до министър-председателите на съюзните държави за общо съвещание в Петербург. На 9 юли, неделя, Министерският съвет се събира на извънредно заседание. Д-р Данев докладва за поканата на Петербург и заявява, че ще я приеме, но счита, че ако за изпълнение на договора по „безспорната зона' трябва да се воюва, това трябва да стане още сега, преди да е демобилизирана армията. (Впрочем това е становището-ултиматум на генерал Савов.) Всички министри на това най-русофилско правителство се съгласяват с позицията на своя министър-председател.

Премиерът Стоян Данев допуска още една, не твърде достойна за министър-председател на суверенна държава, постъпка. За да бъде сигурен, че царят ще одобри заминаването на министър-председателя за Петербург, той се отправя в Двореца за докладване на поканата, придружен не само от Теодор Теодоров (заместил Ив. Ев. Гешов на поста лидер на Народната партия), но и от руския пълномощен министър Нехлюдов (изглежда Фердинанд наистина е имал право да нарича понякога някои от министрите си „каналии'). Независимо от това царят се съгласява безрезервно министър-председателят да замине за Петербург.

Данев обаче научава, че един от основните проблеми, които ще се разискват в Петербург, се отнася до претенцията на Румъния за териториални компенсации от България, заради неутралитета си по време на войната. Претенции, които явно се подкрепят от Русия, стремейки се да създаде своя „контрапост' в Румъния, отклоняваща я постепенно от тенденцията за присъединяването й към Тройния съюз и, заедгю с това, като противодействие на показващата вече десетилетия самостоятелна инициативност България.

Министър-председателят влиза във връзка с Белград, за да получи уверения, че Сърбия ще зачита решенията на арбитъра в Петербург (което по всичко личи няма да бъде неблагоприятно за Белград). Пашич обаче дори не дава и уверения за това, Междувременно Сърбия мобилизира активно последните си резерви. Изготвен е и манифест на крал Петър за започване на войната срещу България. Оставено е място само за датата.

Като слухове или като съобщения на пресата, тези данни достигат до българската общественост и нажежават обстановката до крайност. Опозицията прави грандиозни митинги, на които издига лозунга: „Или всичко, или нищо'. Българският народ дал огромни жертви във войната се счита измамен от съюзниците. Наелектризирана е и войската, която въпреки умората от тежките сражения е готова да защити свободата на своите сънародници. Единични неподчинения в някои полкове обаче показват, че това настроение няма да продължи дълго и има вероятност да премине в апатия. Кипи трескава допълнителна мобилизация и в Гърция.

От 10 до 14 юни правителството на Данев съчинява меморандум по въпросите разделящи България от съюзниците и ненамерили удовлетворение в подписания Лондонски договор.

По всичко личи обаче, че време за губене повече няма. На 14 юни се свиква пореден Коронен съвет, на който българските военноначалници отговарят на въпроса на цар Фердинанд, че българската армия е в състояние да разгроми както сръбската, така и гръцката армии. Не се обсъжда обаче подробно и задълбочено евентуалното поведение на Турция (разчита се на току-що подписания категоричен Лондонски мирен договор). Не се обсъжда подробно и евентуалното поведение на Румъния (разчита се сега на непосредствен натиск от страна на Австро-Унгария върху северната ни съседка). На Коронния съвет се взема решение да се действа съобразно развитието на събитията в следващите часове и дни, като евентуално се предприеме една „респектираща' Сърбия и Гърция ограничена военна акция.

Два дни по-късно Турция нарушава сключения мирен договор и нахлува в Източна Тракия, извършвайки истински геноцид на българското население в селищата, през които преминава. Правителството дава нареждане да не се оказва съпротива на румънските нашественици, които успяват като на разходка да стигнат до околностите на София.

България се озовава в огнен обръч от армиите на пет държави. Всеки опит да се потърси намесата на „арбитъра', всерусийския император, както и преди започването на военните действия, остават безрезултатни. Опасявайки се от превръщането на Балканската война в Европейска, никоя велика сила не смее да се заангажира със становище по конфликта. Погледнато днес в дипломатическите им документи, личи, че всяка една от великите сили в този момент е имала и собствен интерес от конфликта. Единствено, на което е могла да се надява България, е била непобеде-ната й и окървавена армия. От 4 до 10 юли, цели две седмици след нахлуването на румънските и турски войски зад гърба й, Четвърта българска армия успява да спре сръбските и черногорски войски в кръвопролитни сражения на Калиманското плато. Трета армия преодолява сръбската съпротива и се устремява отново към долината на Българска Морава, за да прекъсне връзката на сръбската армия в Македония с Белград и Шумадия. Гръцката войска навлязла в Кресненското дефиле, въпреки численото си превъзходство в района, се оказва на 14 юли пред обкръжение и унищожение от настъплението на Втора и Четвърта армии. Дори в цялата трагична обстановка, в която се намира България, войската й остава непобедима.

Опитвайки спасение в бягство, гръцката армия предлага преговори за примирие (преди още българската делегация, заминала за тези преговори в Букурещ да знае за предстоящото обкръжаване и евентуално унищожаване на гръцките войски!)

С това приключва Междусъюзническата война. Нямаме никакво основание да наричаме тази война „престъпно безумие', понятие, което се използва демагогски от политически спекуланти вече десетилетия. Отбелязахме дипломатическите, политически и военни грешки при тази война, а така също и факторите, които доведоха до нейното избухване. Неизпълнението на точно определени договорни задължения, коварните антибългарски съюзи, сключвани в тайна, въоръжените провокации и стълкновения от страна на „съюзниците', задкулисните игри на външната политика на Петербург и останалите велики сили, положението на повсеместно преследваното българско население в Македония, отправящо горещи молби за помощ и защита, митингите навсякъде в България, обвиняващи в слабост и предателство пред народа държавната власт, довеждат до краен предел на напрежение, при което не е могло да се пристъпи към разумно съобразени, добре планирани и непоколебими стъпки при започването на тази неминуема война.

Преговорите за мир в Букурещ се провеждат при наличие на румънски войски в Северна България. Румъния, която изиграва ключова роля в изхода на тази война, и на която България изобщо не обявява война, подпомага за ограбване плодовете на българските победи в Балканската война.

Уместно е да се отбележи, че споразумението за ограбване на България беше не само коварен акт от страна на нашите бивши съюзници, но и скрити перспективни намерения на великите сили да оставят България в такова състояние по отношение решаването на националните си идеали, че всяка една да я използва при стремежа й за реванш при подготвящия се вече европейски конфликт.

Подписаният на 28 юли Букурещки мирен договор оставя само една девета част от Македония на България. Опитите за протест и съпротива от страна на българското население в окупираните от гръцки и сръбски войски части на Македония, са потъпкани безпощадно. На повсеместен геноцид е подложено българското население и специално българската интелигенция. Закрити са хиляди български училища и църкви, пръскали в продължение на десетилетия българската просвета, духовна култура и народностна свяст сред сънародниците ни във Вардарска и Беломорска Македония.

Независимо от неблагоприятния за България край на войната, в територията на Царството е включена Пиринска Македония, целият Родопски масив и Беломорска Тракия с излаз на Бяло море между устията на Места и Марица, северната част на Странджанския масив и Черноморското крайбрежие на юг от Маслен нос до устието на река Резовска. Загубена е обаче Южна Добруджа, а под чужда власт остават цяла Вардарска и Беломорска Македония. Общо територията на страната нараства от 96 300 кв. км на 111 800 кв. км.

Хронологичното излагане на горните факти е наложително поради обстоятелството, че определени политически сили спекулират с реалната ситуация при подготовката и сключването на Балканския съюз, с определени етапи от воденето на Балканската война и особено с „фаталния 16 юни 1913 г.'.

Никой държавник не може и не трябва да бъде оневи-нен за извършвани грешки, но и никоя обективна историография не трябва да допуща извращения и спекулации с истината.

За да прикрие гузната съвест на своите правителства, присвоили огромна българска етническа територия, и за да отклони вниманието на Европа от този факт, пропагандата на Гърция и Сърбия започва непосредствено след подписване на Букурещкия договор широка дезинформация в европейските вестници и осведомителни агенции, обвинявайки българските войски във всевъзможни жестокости по време на Междусъюзническата война. Този шум кара известната американска фондация „Карнеги' (по указание на патрона й Ендрю Карнеги) да проведе чрез една комисия от най-безпристрастни западноевропейски политици, общественици и специалисти изключително задълбочена анкета за жестокостите, извършвани по време на войната както спрямо военнослужещи, така и спрямо мирното население. Обширното заключение на Карнегиевата анкета показва, че жестокости са извършвани предимно спрямо българското население и спрямо българските военнопленници. Карнегиевата анкета предоставя на Европа и точни данни за българското етническо присъствие в териториите, заграбени от бившите съюзници.

За съжаление започващата Първа световна война не можа да даде достатъчно време за популяризиране и общественополитически отзвук в европейските страни и Америка на данните от Карнегиевата анкета.






Politica de confidentialitate



DISTRIBUIE DOCUMENTUL

Comentarii


Vizualizari: 514
Importanta: rank

Comenteaza documentul:

Te rugam sa te autentifici sau sa iti faci cont pentru a putea comenta

Creaza cont nou

Termeni si conditii de utilizare | Contact
© SCRIGROUP 2022 . All rights reserved

Distribuie URL

Adauga cod HTML in site