Scrigroup - Documente si articole

Username / Parola inexistente      

Home Documente Upload Resurse Alte limbi doc  


BulgaraCeha slovacaCroataEnglezaEstonaFinlandezaFranceza
GermanaItalianaLetonaLituanianaMaghiaraOlandezaPoloneza
SarbaSlovenaSpaniolaSuedezaTurcaUcraineana

електроненизкуство култураикономикаисториякнигакомпютримедицинапсихология
различнисоциологиятехникауправлениефинансихимия

УТВЪРЖДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ДИКТАТУРА

история

+ Font mai mare | - Font mai mic





DOCUMENTE SIMILARE

Trimite pe Messenger

TERMENI importanti pentru acest document




XXVI

XXVI

Изготвянето на мирния договор с България е възложено на външните министри на САЩ, СССР и Великобритания. Изрично е декларирано, че мирните договори ще бъдат подписани само с признати демократични правителства на държавите - бивши съюзници на Германия. На Лондонската сесия на СМВнР в началото на октомври 1945 г. се излиза с категорично изявление, че няма да се обсъждат проектите за мирни договори с България и Румъния, докато в тези страни не бъдат създадени демократични и представителни правителства.

Тъкмо заради това комунистическата партия в България (съветвана директно от Москва) решава, че периодът до пълно и окончателно налагане на просъветска система на управление ще бъде малко по-дълъг. По препоръка на Московското съвещание на СМВнР (16-25 декември 1945 г.) започват сондажи за включване на поне двама представители на опозицията, с оглед признаването на правителството от САЩ и Великобритания. Кимон Георгиев подава оставка на кабинета, но преговорите с опозицията не довеждат до нищо съществено и на 31 март 1946 г. е обявен съставът на второто правителство на ОФ пак начело с Кимон Георгиев. Сега „съотношението на силите' е вече променено - 5 комунисти, 4 земеделци, 4 звенари, 2 социалдемократи, 1 радикал и 1 „независим'. Създадени са и нови длъжности - подпредседатели на Министерския съвет - съответно Трайчо Костов (първи секретар на ЦК на БРП (к)) и Александър Оббов (политически секретар на БЗНС).

През лятото на 1946 г., въпреки че не получават признание и на своето второ ОФ правителство, комунистическите управници решават да започне масирана пропаганда срещу основните опозиционни лидери ГМ. Димитров, Кр. Пас-тухов, Н. Петков, К. Лулчев. Обвинявайки опозицията като „антисъветска', „профашистка', „антиславянска', те се опитват да я дискредитират пред българската общественост и по този начин да я обезличат пред западните демокрации. Д-р ГМ. Димитров своевременно се „измъква' от страната (с помощта на американската легация), но срещу Кр. Пастухов, Цвети Иванов (гл. редактор на в. „Свободен народ') и Трифон Кунев (член на Постоянното присъствие на БЗНС) са заведени политически процеси. Системно се спират опозиционните вестници (преди всичко органа на Демократическата партия в. „Знаме'), а така също „Народно земеделско знаме' и „Свободен народ'. Става съвсем ясно, че комунистите и просъветските елементи, овладели положението в т.нар. „Отечествен фронт', са решили не само да ограничат до минимум дейността на опозицията, но и да елиминират от политическата сцена нейните лидери, с оглед без излишни „усложнения' да се достигне до „заветната цел' - подписване на мирен договор с България, което фактически ще бъде признаване на ОФ правителство.

Тази антипозиционна акция се развява преднамерено и планомерно (а както сега стана известно с монтирани от съветските тайни служби „конспирации' и „процеси'), за да се придаде антидемократичен, заговорнически характер на българската опозиция.

По същото време подготовката на мирните договори в Париж е в пълен ход. Във връзка с това Гърция предявява искане за някои териториални корекции на северната си граница с България. Едва сега на комунистическите и про-комунистически управници в София и на техните „съветници' в Москва идва на ум да поставят въпроса за признатото от Ньойския договор право на България за икономически излаз на Бяло море. Правят се четири последователни „меморандума' по този въпрос до СМВнР в Париж, но ефектът е - напълно разбираемо - никакъв.

Парижката мирна конференция се провежда от 29 юли до 15 октомври 1946 г. Официалната българска делегация е водена от Кимон Георгиев и членове Васил Коларов, Георги Кулишев, министъра на финансите Иван Стефанов и др. Декларацията на българската страна е прочетена на 14 август и поставя като основен проблем признаването на България за „съвоюваща' страна (след хиляди жертви само за няколко месеца и то на стотици километри далеч от България, след милиарди разходи, далеч надвишаващи целия национален доход на страната, дадени на съветската и югославска страна и разходване във военните действия на българските войски). Делегацията (колкото и наивно да изглежда това, след като знаем поведението на великите сили и на самия Съветски съюз досега) се е надявала, че в този решителен за съдбата на страната момент Москва ще се застъпи България да бъде призната за „съвоюваща' страна. При гласуването обаче по въпроса Съветският съюз гласува с твърдо „не' за признаване България за „съвоюваща' страна. Всичко вложено в тази наричана доскоро „отечествена война' на България - хилядите човешки жертви, огромните материални ресурси, изпитанията на народа се оказват „на всуе' и са били само прах за очите на народа.

Разбира се, комунистическата партия и прокомунисти-ческите им помощници подминават тихомълком резултатите от гласуването и поведението на гласувалите. Дори и по този кардинален въпрос за българската съдба е важало комунистическото пропагандно правило: „до народа трябва да се допуща само точно определена информация'.

Безпочвени са по-късно и твърденията на управляващата вече комунистическа партия, че участието в „отечествената война' ни запазило границите с Югославия и Гърция (оказали се в лагера на победителите) такива, каквито са били преди войната. Това са съвсем неверни и неоснователни твърдения, защото Унгария, която не само не участва в „отечествената война', но дори и със собствените си войски оказа твърда и решителна съпротива на съветските войски при Будапеща (близо три месеца през зимата на 1944/ 1945 г.) запази също така непокътнати границите си от преди войната с Югославия и Чехословакия (оказали се също така в лагера на победителите).

Такава убедителна и логична съпоставка обаче комунистическата историография не можеше да направи, защото с такава истина не можеше да оправдае нито жертвите, нито огромните средства разходвани от България.

Докато се развиват тези събития, утвърдилото се вече просъветско управление в страната решава да си разчисти предварително пътя за пълно тоталитарно управление след подписване на мирните договори. Основна пречка за това в България е същата, която не позволи създаване на фашизма в страната в класическия смисъл на това понятие през време на хитлеристкото господство в Европа - традиционната царска институция, просъществувала в цялото историческо житие на свободната българска държава. Тази именно формална (но безспорна) пречка за осъществяване на тоталитарна система трябваше да бъде ликвидирана още преди подписване на мирния договор.

През лятото на 1946 г., по указание на завърналия се вече в България Георги Димитров (от 5 ноември 1945 г.), се насрочи „допитване до народа' за премахване на монархията и провъзгласяване на „народна република' и избори за Велико Народно събрание.

Провеждането на „референдума' обаче се сблъска с непредвидени трудности. В декларацията на ОФ правителство от 17. IX. 1944 г. тържествено се заявява, че се възстановява и ще се спазва най-строго Търновската конституция (макар че само няколко дни преди тази декларация тя е грубо нарушена именно от авторите на ОФ преврата). При това положение обявяването на референдум за промяна формата на управление в страната (определена с чл. 4 на Търновската конституция) е противоконституционно, тъй като в текста на Търновската конституция не е предвидено никъде промяна на формата на управление чрез референдум. С други думи това може да направи само Великото народно събрание чрез промяна в текста на самата конституция. В чл. 141 на Търновската конституция изрично е поставено обаче, че Велико Народно събрание, което да обсъжда изменения в конституцията, се свиква само от царя. За съжаление на управляващите царят в 1946 г. е малолетен (на 9 години) и не може да свика Велико народно събрание за обсъждане на този въпрос. Тогава „славната дружина на ОФ' решава да „кара през просото'. Да не зачита изискванията на „обявената за свято спазвана от нея' Търновска конституция, да се проведе „както тя си знае' референдума и да се премахне царската институция като върховен балансиращ орган, за да се открие пътят за установяване и утвърждаване на „комунистическа диктатура', която ще остане в историческата ни терминология под по-благовидното название „тоталитарна власт'.

Така, по същество, на 8 септември 1946 г. се извършва противоконституционен „референдум' (и то при наличие на чужда окупационна войска в страната ни), на който с познатите „похвати на изборни победи' ОФ правителство осигурява 91,63% гласували, от които гласували за „народна република' 95,63%.

На 15 септември Регентството престава да съществува и върховната власт се поема от удобното „Председателство на републиката' (председателя на ОНС Васил Коларов и двамата подпредседатели - Г. Трайков (БЗНС) и Петър Попзлатев („Звено'). Условията за преминаване към все по-пълно установяване на тоталитарна власт са вече налице. На 16. IX. 1946 г. невръстният цар със семейството си напуска страната за изгнание в Египет.

Всичко това обаче не изменя противоконституционния характер на акта и след няколко десетилетия (след слизане на тоталитарната система от политическата сцена) този факт отново ще възбуди българския народ и политическия ни живот.

Сега обаче целта на ОФ правителство е спечелване на изборите за Велико Народно събрание насрочени за 27. X. 1946 г. Въпреки всички усилия и познати трикове (присъстват обаче застъпници на опозицията във всички избирателни бюра), избистрящия се вече комунистически ОФ не успява да разгроми опозицията. Тя получава близо 30% от гласовете (28,35%).

За комунистическите и просъветски емисари в страната е вече ясно, че единственият, окончателен удар за унищожаване на опозицията и утвърждаване и пълна диктатура е унищожаването й.

На 22 ноември 1946 г. председателят на ЦК на БРП (к) Георги Димитров представя на Председателството на републиката състава на третото правителство на ОФ. Комунистите в него са вече 10 (и владеят най-важните министерства, председателството и вишегласието в кабинета). Останалите места са разпределени за поддръжниците им, както следва: 5 земеделци, 2 звенари, 2 социалдемократи и 1 „независим'.

Политическата и административна власт в страната все повече попада изцяло в ръцете на комунистическата партия. Спътниците им от „деветосептемврийската победа' са все по-малко, но послушни, примирени с всичко и съвсем скоро един по един ще бъдат елиминирани, богато възнаградени с народна пара. Останалата част от комунистическите „съкооператори', минали в опозиция, ще имат само една съдба - унищожение.

На 10 февруари 1947 г. в Париж е подписан мирния договор с България. Българската делегация се води от Кимон Георгиев, въпреки че Георги Димитров е министър-пред-седател. Нито той, нито Васил Коларов ще се помръднат от София. Първо - светът не трябва да вижда нещата откъм реалната им страна, и второ - предстои им съвсем друга работа в България - окончателно ликвидиране на опозицията и обсебването и на икономическата власт. Тоталитарната система вече е установена - изпълнителната власт и партийното ръководство са в едни и същи ръце. Предстои постепенно и пълно обезличаване на останалите власти -съдебната и законодателната.

В Париж Кимон Георгиев връчва формален „протестен меморандум' на френския министър на външните работи (!?) Жорж Бидо, не за друго, а затова, че България не е приета за „съвоюваща' страна. Интересно защо не го връчват на Молотов, тъй като СССР е гласувал против приемането на България за „съвоюваща' страна (за да може Москва да държи в „шах' дори собствените си емисари в България и да подчини страната докрай икономически).

В София правителството свиква огромен митинг по случай подписването на мирния договор. Комунистическите историографи ще го наричат по-късно „протестен'. Но всъщност той е ликуване на просъветските управници и техните адепти, че най-после всички външнополитически пречки към диктатурата са премахнати.

Мирният договор с България ще бъде ратифициран от Великобритания през април, от САЩ през юни, и от СССР през август 1947 г. С това официалната част е приключена и започва потулената в мрак и пълно мълчание „домашна работа'.

Западните демокрации разбират добре подготовката за такава „работа' и решават, че е по-разумно да се оформят нормални дипломатически отношения между тях и България, при което да не се допусне разправа с политическите лидери на опозицията. За тази цел още на другия ден след подписване на мирния договор с България, Великобритания изявява готовност да възстанови нормални дипломатически отношения със страната ни. На 20. X. 1947 г. в САЩ подновяват със същата цел дипломатическите си отношения с България, но очакванията за спасяване по този начин на лидерите на опозицията в България се оказват наивни. Веднъж подписан мирния договор и още повече възстановени дипломатическите отношения с великите сили, комунистическата партия в България започва акция за пълно овладяване на политическата, икономическа и съдебна власт в страната.

Възстановявайки дипломатическите си отношения с редица европейски страни, управлението в София подготвя и договори за приятелство, взаимопомощ и сътрудничество със страните с т.нар. „народна демокрация'.

Особено внимание се отделя на започналите още непосредствено след 9. IX. 1944 г. отношения с титова Югославия. Основен момент в отношенията между България и Югославия си остава „македонският въпрос'. Още през 30-те години, осъществявайки политиката на Коминтерна в България, българската комунистическа партия възприе антинационалната и предателска политика за разрушаване единството на българската народност чрез прокламирането на самостоятелни „добруджанска', „тракийска' и „македонска' нация. На тази основа, и по инструкции от Москва, българската комунистическа партия преди войната и по време на войната прави всичко възможно, за да подпомогне влиянието на титовата партия за денационализация на македонските българи във Вардарска Македония и превръщането им в център на открит македонизъм и антибългарска политика.

Както Коминтерна, така и комунистическата партия на Югославия се възползват от антинаучните внушения на сръбския дипломат в Цариград Стоян Новакович и сръбския етнограф от миналото столетие Цвиич, които, за да улеснят инвазионните тенденции на сръбския държавник Илия Гарашанин към Македония, развиват теорията, че македонците не са българи - „ни българи, ни сърби, ни гърци', че са самостоятелна нация. Това дава началото на „македо-низма' като „работна теза' на коминтернските и сръбски асимилаторски елементи в политиката на Балканите. Прави се опит през 30-те години в СССР по изкуствен път да се създаде „македонски език' (защото такъв никога дотогава не е съществувал). Опитът обаче излиза неуспешен и е блокиран от започването на Втората световна война.

През август 1944 г. по нареждане на титовия ЦК на ЮКП в нелегалност се прокламира Македонска държава. През септември с.г. (след 9. IX.) делегация на ЦК на Македонската комунистическа партия пристига в София, за да предаде ултимативни искания на титовото ръководство за незабавно „обезвреждане' на всички дейци на македонските българи, които се намират на старата територия на България. Най-изтъкнатите са физически ликвидирани още в кървавите септемврийски нощи на 1944 г., определена част, интересуващи специално сръбските асимилатори, са изпратени в Белград, където след инквизиции и разпити следите им се губят. Заедно с това във Вардарска Македония, предадена отново на Югославия с кръвта на хиляди български синове, паднали в „отечествената война', по разпореждане от Белград започва зловеща акция за денационализация на българското население по долината на Вардар. Още в самото начало, след пристигането от Белград на ти-товите емисари, са арестувани и избити стотици български патриоти, прекарали десетилетия под сръбско кралско робство между 1918 и 1941 г„ без да загубят българско съзнание и достойнство. На 6 януари 1945 г. т.нар. „кървава Коледа' в различни градове на Вардарска Македония се извършват масови разстрели на българската родолюбива интелигенция, с цел духовното обезглавяване на българската народност и налагане сковаващ страх сред българското население. Политическите пратеници на Белград и ръководителите на т.нар. „Македонска комунистическа партия' ще продължават не само през всичките 45 години на комунистическо управление, но и по-късно, след провала на просъ-ветския лагер, разпадането на Югославия и обявяване на независима Македония, непрестанния и жесток денационализаторски натиск спрямо българското население.

След посещението на „македонската комунистическа делегация' през есента на 1944 г., ръководни дейци на българските комунисти правят посещение през ноември и декември 1944 г. в Белград и Скопие и възприемат напълно антибългарската стратегия за изкуствено създаване на „македонска нация', „македонски език' (в СССР вече е направена поръчка за създаването му и в нея се включват комунисти - български ренегати от Вардарска Македония и София).

По нареждане на правителствена комисия в Скопие, оглавена от просръбски емисар, от българската азбука, с която чете и пише македонското население, се изваждат четири букви: я, ю, ъ, ь и прибавят пет букви от сръбската „Букова азбука'. Дава се и „задание' с помощта на съветския филолог Бернщайн за включване в изкуствения език на определен процент „сърбизми', „турцизми' и „чуждици' на съвременни технически термини - с единствена цел да бъде обезличен типичният характер на западния български говор и неговите диалекти, на които векове наред говори българското население в Македония. Този изкуствен език, одобрен от сръбския комунистически идеолог Милован Джи-лас, влиза „в употреба' с решение на Скопското правителство, публикувано на 5 май 1945 г.

Сервилността на БРП (к) към титова Югославия е толкова голяма, че дори пристигащите от Беломорска Македония български бежанци се прехвърлят от българските комунистически власти в ръцете на титовата администрация в Югославия (като жива стока).

Още първите месеци след 9. IX. 1944 г. по указание на Белград, Скопие поставя въпроса за присъединяването на Пиринска Македония към „Македонската държава' - т.е. към Югославия.

По този въпрос просъветската власт в България показва пълно раболепие и национално предателство. В Пиринския край се формира „македонска войскова единица' - бригада „Яне Сандански', на която се гледа като част от състава на „народоосвободителните войски' и протитовите партизански отряди в Македония. Разрешава се и се подпомага с всички средства широка пропагандна дейност за присъединяване на Пиринска Македония към Югославия. Всякакви опити на населението да се противопостави на това национално предателство са жестоко потъпкани. Националният въпрос е заличен в дневния ред на прокомунистичес-ките управници за сметка на „класовия въпрос' и „социалистическата революция', а всъщност за точното изпълнение на указанията давани от Москва и Белград.

В края на 1944 г. и началото на 1945 г. „македонският въпрос' започва да се разглежда в рамките на „Южнославянска федерация', каквато предлага комунистическото ръководство в Белград. При това Белград държи на два основни принципа: първо - Пиринска Македония да се присъедини към Югославия преди формирането и прокламирането на федерацията, и второ - България да влезе като седма федеративна република в Югославия (след Сърбия, Черна Гора, Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина и Македония). При това цялата държавна администрация ще има общо ръководство, а външната политика и военните сили ще бъдат единни и под командата на Иосип Броз Тито.

Тези напълно отговарящи на раболепието, с което се посрещат дотогава, югославски предложения, за пръв път стресват Георги Димитров. Съгласно предложенията на Белград, „лайпцигският герой' се оказва „васал' под сюзеренството на шумно проявилия се през Втората световна война Тито. Съветското становище в общи черти подкрепя становището на Югославия.

Предложението на българската комунистическа партия е за създаване на „Федерация на южните славяни' в съотношение 1:1, като до приключването на войната се запазва суверенитета на двете федерирали се страни по отношение на външната и вътрешна политика. По този начин българските комунистически лидери предлагат присъединяването на Пиринска Македония към Вардарска Македония да стане във формиралата се вече федеративна държава. Мълчаливо е прието средище на новата държава да бъде Белград.

Колебаейки се между двете възможности, българските комунистически управници и техните съдружници във властта, подтиквани от Белград, вървят към обявяване на федерацията, планирано дори да стане на големия Всеславянски конгрес, който предстои да се състои в началото на март

1945 г. в София.

Тъкмо в хода на тези събития обаче се намесва друг фактор. За подготвяната набързо федерация се узнава в Лондон и Вашингтон. Западните съюзници виждат ясно, че СССР готви с такава формация могъщо свое присъствие на Балканския полуостров, елиминиране на Гърция и Турция като активни партньори в политиката на европейския югоизток. Протестът им в Москва е повече от категоричен. Преди това обаче, през декември 1944 г. в София пристига делегация, водена от видния титовски функционер Ед-вард Кардел, която има за цел да подготви и ускори горните събития. За да наложат своя модел, белградските пратеници са изтъкнали, че „западните сили ще се противопоставят на федерация от типа 1:1, но ако България се присъедини като поредна република в Югославия, това би се приело безболезнено'. По всичко изглежда, че това е било ход на Белград, защото Западът реагира остро и на двата варианта.

Почувствал заплаха за авторитета си, Георги Димитров при среща с югославската делегация в Москва (по това време за него още не е ясно къде и какъв ще бъде) в самото начало на 1945 г. застъпва принципа за двустранна федеративна държава.

С една дума, подетото от начало и от двете партии, в Белград и София, „безметежно и твърдо' решение към федерация се натъква неочаквано на трудности. На 21 януари 1945 г. съветското правителство (съобразило се вече с големия шум, вдигнат с „федерацията' и достигнал до ушите на Лондон) използва присъствието в Москва на югославска делегация начело с Моша Пияде и повиква за обсъждане на въпроса българска делегация в състав Кимон Георгиев, Антон Югов и малко по-късно Трайчо Костов. В разговорите вземат участие и Йосиф Сталин и Георги Димитров. В публикуваните напоследък спомени на очевидци от срещата се вижда ясно пренебрежителното отношение на Сталин към вече достатъчно използвания за целите на Москва Георги Димитров.

Виждайки безперспективността от непосредствено обявяване на федерация (а и очаквайки как ще се развие по-нататък поведението на Тито; твърде много „английска помощ' е получил по време на съпротивителната си борба) Сталин дава указание „за сега' да се отмени обявяването на федерацията.

Въпросът се разисква тихомълком между Димитров и Тито при посещението на последния в Москва - април 1945 г., но без конкретен резултат. Отлага се за след приключване на войната и подписването на съюзен договор между двете страни (дотогава има изготвени осем проекта за такъв договор - три югославски, три български, един съветски и един смесен - югославо-български).

Опасността от асимилиране на България в титовската държава за момента е пресечена от намесата на „трети фактор' - Западните сили. В периода обаче между завършването на Втората световна война и подписването на мирните договори Отечественофронтовското правителство, респективно българската комунистическа върхушка, продължават антинационалната дейност по въпроса за българското население в географската област Македония и фактически са най-ревностния проводник на убийствена за идентичността на българското население в този район политика.

На X пленум на ЦК на БРП (к), състоял се на 8 и 10 август 1946 г., се стига до пълна капитулация пред югославския натиск и апогей на предателството на комунистическите емисари в България към българския народ. С решенията на пленума се стига до непознато никъде в света „денационализиране на една народност от собствената й държава'. Дава се простор на интензивна и повсеместна антибългарска дейност не само в Пиринска Македония, но и в Югославия. Изложението по македонския въпрос на пленума е направено от Георги Димитров, „подкрепено е напълно' от секретаря (смее ли да не подкрепи!) на областния комитет на БРП (к) в Горна Джумая - Евтим Георгиев, посрещнато е с ръкопляскания от целия пленум. С ръкопляскания е приета и декларацията (в същия дух и смисъл) на пленума, прочетена от Вълко Червенков. Антинационалната позиция на Георги Димитров става политическа линия на цялото партийно ръководство.



Комунистическата партия в България (и абсолютно подчиненото й вече ОФ правителство), застава на становище, че обединението на „македонския народ' е наложително да се извърши под егидата на Македонската народна република - т.е. в границите на Югославия.

Указанията за това са дадени на Георги Димитров от Сталин на едно посещение на Димитров при съветския управник в Кремъл на 7 юни 1946 г. В разговора им диктаторът от Кремъл (и идеолог по „националните въпроси', представете си!) заявява съвсем цинично: „Че няма развито македонско съзнание в населението, това още нищо не значи'

В Пиринска Македония започва истинска инквизиция върху хиляди и хиляди българи, които трябва да изживеят „имплантацията' на „македонизма' в собствената с плът и душа, така както тази изкуствена операция е провеждана (безмилостно и със всички възможни средства) вече трета година върху българското население във Вардарска Македония.

В Горноджумайска област започва масирана пропаганда, разпространяват се широко вестници и материали, литература на току-що „излюпения' в чужбина изкуствен македонски „литературен' език, неразбираем и чужд за населението. Десетки младежи се подбират за обучение на тази „нова наука' в Югославия.

За да се парализира всякаква съпротива на българското население срещу насилствено започналата асимилация, през лятото на 1946 г. е проведен съдебен процес срещу останалите неизбити непосредствено след 9. IX. 1944 г. дейци и членове на ВМРО. В цялата област се настаняват специално обучени в титовите школи „преподаватели' на македонски език, които изпълняват ролята на съветници и помощници на партийните комитети по денационализация на българското население.

Върховното изпитание за българската народност в Пиринския край настъпва при „преброяването' от 25 до 31. XII. 1946 г., когато насилствено 70% от населението е принудено да се регистрира като „македонци'.

Преброителите обикалят домовете с милиционерска охрана и партийни функционери и всяка съпротива срещу налаганата денационализация на българската народност е наказвана със затвор, концентрационен лагер или изселване.

На 1 август 1947 г. в Блед (Югославия) Тито и Е Димитров подписват споразумение за образуване на федерация на южните славяни, в която Пиринският край попада в македонската съставна част на федерацията, а Западните покрайнини в българската съставна част.

Федерация обаче не можа да се осъществи и след Бледското споразумение. Югославия показва тенденция на откъсване от съветската орбита, но това не намалява денационализацията на българското население в Пиринския край и през първата половина на 1948 г. Просто „няма пленум и решение на партията' и затова всичко си върви „както е наредено'. Дори дни преди официалното оповестяване от Москва на разрива между ЮКП и Коминформбюро (т.е. ВКП (б)), Георги Димитров е толкова неинформиран, че на 2 юни 1948 г. дава интервю на „Юнайтед прес', в което заявява: „С всяка стъпка по пътя на братското сътрудничество, българският и югославският народи подготвят федерацията на двете народни републики'

Само броени дни по-късно, след оповестяване на разрива между ЮКП и Москва, се свиква XV пленум на БРП (к), проведен на 12 и 13 юли 1948 г., който обръща отношенията с Югославия на 180°, което още веднъж подчертава безпринципността и антинародния характер на политиката на БРП (к).

Както и досега, така и в бъдеще, комунистическата партия в България ще се ръководи сервилно и безпрекословно от решенията на Москва. Или, както народът фигуративно се изразяваше: „Когато в Москва кихнат, у нас има вече бронхопневмония'.

Едновременно с тези събития през лятото на 1947 г. започва кампания за пълно ликвидиране - първо на лидерите, а след това на самата опозиция в страната. Осигурило си мирния договор и „де юре' признаване от западните сили, комунистическото правителство по указание на Москва започва жестока разправа с всички членове и съмишленици на опозицията. В началото на 1947 г. се инсценират процеси срещу нелегалните военни организации „Неутрален офицер', „Военен съюз'. Особено значение има процесът срещу народния представител Петър Коев, член на ПП на БЗНС „Никола Петков'. С него започва цялата манипулация за ликвидиране на самия Петков. Преса, радио, поръчани митинги обработват общественото мнение. Депутатският имунитет на Никола Петков е отнет и той е арестуван. Заведено е „дело', по което на 16 август Никола Петков е осъден на смърт. Надеждата, че западните демокрации ще го спасят от тази „предопределена' смърт не се осъществяват. На 23. IX. 1947 г. присъдата е приведена в изпълнение. Всичко по този процес се осъществява в кабинетите на ЦК на БРП (к) и по преки указания и пряко участие на Москва.

На 26 август 1947 г. е приет закон за разтурянето на партията на Никола Петков. Започва практическо осъществяване по унищожаване на цялата опозиция. През септември 1947 г. на XIII пленум на ЦК на БРП (к) са взети решения „за засилване революционните преобразувания' и „ускоряване прехода към социализъм'.

На 4. XII. 1947 г. Великото Народно събрание приема конституцията на НРБ, чрез която се установява тоталитарната съветска система на единство на трите власти и сливане на държавната власт с партийното ръководство. Единствен останал от старите помагачи за преврата на 9 септември е Кимон Георгиев, сега обаче напълно изолиран от ръководната политическа дейност. Именно сега обаче Кимон Георгиев показва истинските си качества на интелект и образцово организиран човек. Той оглавява Министерството на електрификацията и мелиорациите, завършва на 60 г. възраст инженерство и е един от най-компетентните стопански ръководители на комунистическото управление. Не това оценяват обаче комунистите; те са му благодарни за това, че малко преди 9. IX., на тази дата и известен период след нея, той подведе и поведе към унищожение част от българската интелигенция и по този начин разкри пътя за диктатурата.

На 23 декември 1947 г. се извършва национализация на банките и промишлеността. След няколко дни постепенно ще бъде национализирана и външната и вътрешната търговия.

През 1946 г. е извършена „поземлена реформа', която е прелюдия към постепенно одържавяване в ТКЗС, а после в ДЗС и АПК. Чрез насилия и изселвания ще бъде наложена колективизация и етатизация на цялата земя (свързано с едно от най-зловещите явления, непознато във вековния български мироглед - отчуждението от земята).

Започва постепенното изземване на собствеността изобщо. Процес, който минава през няколко фази в следващите години и който се превръща в „тройна тегоба' за притежателите на собственост. Най-напред се въвежда „еднократен данък за собствеността', който възлиза приблизително на една трета от реалната стойност на недвижимата собственост и за плащането на който собствениците трябва да продават лични вещи (ако имат, разбира се), за да „запазят' собствеността си. Във втората фаза е изземването на собствеността със Закона за едрата градска собственост. (Понятието „едра градска собственост' за всеки отделен случай се решаваше от местните партийни комитети и комисии към тях.) Третата фаза я „носеха като букаи на краката си' потомците на бившите „собственици', които бяха длъжни във всяка автобиография или справка да отбелязват в съответната графа, че „са засегнати от законите на народната власт', което в повечето случаи затваря почти всички пътища за развитие в живота им.

В края на 1947 г. комунистическата партия има вече в ръцете си цялата изпълнителна, законодателна и съдебна власт.

През декември 1948 г. V конгрес на партията ще я нарече официално отново Българска комунистическа партия. Почти напълно ликвидирани са всички независими обществени организации в страната. „Отечественият фронт' и изградения в края на 1947 г. „Съюз на народната младеж' ще бъдат „казионните апарати' за контрол, управление и манипулиране на населението и младежта.

В началото на 1949 г. прекратяват съществуването си и последните „покорни слуги' на комунистическата партия -политическият кръг „Звено' и Българската радикална партия. Социалдемократите се погълнати от комунистическата партия. За параван ще остане БЗНС - ръководен, манипулиран и използван за износ на комунистически идеи в капиталистическите страни с аграрен характер.

На V конгрес на партията Трайчо Костов е все още в деловия президиум до Георги Димитров. Една година по-късно обаче, точно по същото време ще увисне на бесилото като първа жертва на започналата от приемника на Димитров и Коларов нов главен партиен емисар на Москва в България - зетят на Димитров, Вълко Червенков - борба срещу „врага с партиен билет'.

Отсега нататък безпрекословен господар в България и за партийци, и за безпартийни ще бъде страхът. Вождовете в Москва ще умират един след друг, конгреси и пленуми ще ги развенчават, но страхът ще бъде всевластния господар както в обществения, така и в личния живот на хората.

След Априлския пленум през 1956 г. дискредитираният пред Хрушчов Вълко Червенков ще бъде заменен с Тодор Живков, който постепенно ще елиминира (без да ги екзекутира като Червенков) всички застрашаващи го конкуренти. Новият ръководител на страната ще се заобиколи с огромна камарила от „съветници' ще създаде свой семеен клан в цялото върховно управление на страната. На последователните партийни конгреси и пленуми ще бъдат прокарвани идеи и „концепции' за „интензификация', „мултиплика-ция', „нова икономическа политика', икономически „преломи', ще се потърси спасение и в „изкуствения интелект', както и в редица други мистификации, с които комунистическата власт и олигархията на Тодор Живков ще се опитват да въведат „пазарна система при социалистическа икономика и тоталитарна администрация' - един „миш-маш', от който няма да излезе нищо и който ще има за цел единствено да запази привилегированото положение на управляващата върхушка и олигархичния клан на Живков.

Развитието на техническата революция, задържането в България на една от най-ниските работни заплати в производството в Европа, сравнително благоприятните през определени условия външнотърговски отношения и не на последно място непосилния и самоотвержен труд на определени сфери от производителното население, ще дадат възможност за изграждане на крупна материално-техническа база и производствени мощности, които обаче създавани под диктовката на СИВ (контролирания от Москва Съвет за икономическа взаимопомощ) ще бъдат още при създаването си морално остарели, ще имат предимно подчинена обвързаност със съответни производствени формации от Съветския съюз или други сателити на Москва и по този начин ще използват остарели и неефективни (в сравнение със световните образци) производства, които след опита за реално преминаване към пазарна икономика на стопанския живот у нас (1990 г.) ще се окажат неконкурентноспособни (в голямата си част) и ще бъдат основата (между другите фактори) за остра безработица и катастрофален спад на производството в нашата страна.

За изграждането на тази огромна материална база в продължение на близо четири десетилетия ще работят самоотвержено стотици хиляди български работници (безпартийни и редови комунисти), на които ще бъде осигурена „задоволителна жизнена уравниловка', но никакви възможности за просперитет и свободно изявяване на отделната творческа личност, на инвенциите й за използване всички възможности на световните постижения (по закон у нас ще се допуща само 5% влагане на съвременни западни технологии в производството).

Значителна част от „принадената стойност' на тази благоприятно формирана за управляващата клика себестойност на продукцията ще отива преди всичко за поддържане на един невероятно тежък и неефективен административен апарат, за поддържане на несъответно големи за вътрешното и международното положение войска и милиция, на огромен и скъпо платен апарат охраняващ спокойствието, сигурността и неприкосновеността на управляващата каста и държавната партийна система.

През това време „Народното събрание' и другите „изборни' формации ще бъдат комплектувани по списък от партийните комитет - респективно Отечествения фронт - и ще бъдат „утвърждавани' от „избори' система „надбягване с един кон', при които винаги има 99,99% участващи и 99,99% подкрепящи с гласа си политиката на „партията ръководителка'. Цели четиридесет и две години в „Народното събрание' няма да се водят никакви дебати. То ще бъде свиквано на два до три пъти през годината, за ден, два, за да „гласува единодушно' всичко предложено му от партийно-държавния апарат. Едва в последните часове на тоталитарната власт ще се случи невероятното - един-единствен глас „въздържал се' в почти десет безмълвно протекли послушни „народни събрания'.

Липсата на какъвто и да е обективен парламентарен контрол (при наличие на тотален партийно-държавен контрол) ще създаде възможност партията и членовете на управляващата олигархия да станат господари на значителни материални средства вътре и вън от страната, които в процеса на преминаване към пазарна икономика (1990 г.) ще бъдат използвани за спекулативни машинации и ще се превърнат в могъщия фонд от „мръсни пари', чието „пране' ще продължи десетилетия, създавайки новата капиталистическа (от олигархично-комунистически произход) класа. Те ще бъдат основния фактор в „първоначалното натрупване на капитала' и ще рефлектират в социалното обедняване на стотици хиляди обикновени български труженици, давали в продължение на живота на три поколения, добросъвестно и неуморно, от тъмно до тъмно, труда си за облагодетелстване на тогавашните политически и сегашните си нови социални господари.

Безотговорните права на управляващата олигархия ще й позволят свободи и волности, каквито никое капиталистическо управление не може да си позволи. За партийните лидери и управляващата клика ще бъдат изградени десетки резиденции и неприкосновени ловни стопанства с уютни „убежища', в някои от които членовете на управляващите фамилии, също като в приказките, са успели да преспят само една нощ.

Със започване на пропукването на „могъщия блок на социализма', определени личности от толерираната от олигархията интелигенция - дори партийци, активни борци или синове на активни борци (изобщо хора, които имат някакъв „гръб') ще се съобразят своевременно, че „корабът потъва' и също така своевременно (по различен повод) със слово и „позиция' ще проявят „инакомислие', осигурявайки си по този начин присъствието си в бъдещата опозиция и алтернативното управление от страна на формиращите се в Съюз на демократическите сили дисиденти. Един познат от историята похват, който обаче ще обрича демократичните ядра на дълго, конфликтно и мъчително „отлюспване'.

Най-невероятното и най-абсурдното обаче ще бъде фактът, че „властта на социализма' у нас след започване на верижното разпадане на диктаторската система, властта, която имаше за девиз: „власт се взема, власт не се дава' щеше да се свлече безпомощно на земята на 10 ноември 1989 г., без дори някой да е образувал заговор срещу нея или да е изстрелял дори един халосен патрон по институциите й. Тези, които владееха в ръцете си всички материални, административни, стопански и репресивни ресурси, ще трябва през 1990 г. да търсят кому да предадат властта.

И още нещо. След тържествено прогласения „реален социализъм' и гръмките обещания за „светло комунистическо бъдеще', след 50 загубени за естествено икономическо развитие на страната ни години, именно те ще се наложи със собствените си ръце, без никакво насилие от външна страна, да вкарат страната ни в най-примитивната и дива фаза на капитализма - първоначалното натрупване на капитала.

Всеки ще се запита през тези дни на 1989 и 1990 г. - за това ли бяха необходими толкова хиляди жертви на млади, измамени с едни от най-светлите идеи на човечеството хора, обезглавяването на най-елитната съставка на българската интелигенция, кървавите репресии срещу българското национално съзнание, инсценираните процеси, изселванията, концентрационните лагери, хилядите жертви, безсънните нощи на социалистическите съревнования? В това е може би и най-зловещият абсурд на тази система.

Но в този абсурд има и определена историческа логика, която тепърва ще се разкрива пред очите на съвременниците: всяка „революция' има за цел и последствие преразпределение на собствеността. Досега поне никоя „революция' не е могла да опровергае този факт.

Хронологически и фактологически този период може да бъде представен в най-едри щрихи.

Трудно е да се каже, че смъртта на Сталин (5. III. 1953 г.) сама за себе си оказа някакво влияние на „ледниковия период', в който се намираше съветският лагер. Него ден слушах зловещия рев на сирените, които изразяваха „скръбта на човечеството' от загубата на „гениалния вожд' като трудовак-лекар в забоите на пернишките рудници. И в мрака на подземията съзнавах много добре - аз самият, а предполагах и тези, които бяха около мен, че едва ли нещо щеше да се промени поне в обозримо бъдеще. Народът имаше вече „натрупан опит' и горчив урок, за да си позволи оптимизъм. Никъде по хоризонта не се виждаше дори и най-оскъдна светлина.

Пълната сталинизация в българския държавен и обществен живот, налагана у нас от приемника на Димитров и Коларов - Вълко Червенков - бе повлияна най-напред едва три години по-късно - от разтърсилия цяла Източна Европа изобличителен доклад за престъпленията на Сталин, изнесен от Никита Хрушчов на XX конгрес на КПСС през февруари 1956 г. Само два месеца по-късно с пряка съветска подкрепа, на т.нар. Априлски пленум на ЦК на БКП, Вълко Червенков е заменен на лидерското място на партията от Тодор Живков. Едва доловимото разведряване на тежката просъветска диктатура у нас бе съвсем мимолетно след Априлския пленум и изчезна със започване на националната антисъветска революция в Унгария през октомври 1956 г.

Новият довереник на КПСС в България - Живков, през 1962 г. става едновременно и министър-председател, елиминирайки Антон Югов (негов шеф в милицията след 9. IX, откъдето всъщност Живков започва кариерата си). Събрала в ръцете си партийната и държавна власт, заобиколен все по-плътно от сервилни съветници и сътрудници, Живков остана в продължение на повече от тридесет години най-верният „послушник' на Съветския съюз. На два пъти, единствен от ръководителите на социалистическите страни, той предлага на Москва България да стане 16-та съветска република.

Понастоящем той оправдава това държавно и национално предателство като „хитър ход'. Дали е било така, е много трудно да се каже, но безспорно е, че именно чрез „хитри ходове' (от сравнително примитивен тип) Живков успя през всичките десетилетия на управлението си да елиминира всяка лична конкуренция - и преди всичко онази с интелектуален потенциал. Напълно обяснимо при човек, за който един от първите му сътрудници Петър Младенов казва, „че не може да напише дори две изречения без да направи поне четири правописни грешки'.

Живковото управление въвлича България в окупацията на Чехословакия при отчаяните й опити да демократизира управлението си през 1968 г. Това се съпровожда с ново замразяване на ефимерното затопляне в духовния и обществен живот на страната ни.

През 1971 г. е приета нова конституция, в чл. 1 на която се формулира съвсем ясно, че „БКП е ръководна сила в обществото и държавата'. Създава се Държавен съвет, начело на който застава Т. Живков. Отсега нататък личната власт, концентрирана в ръцете му, ще расте все повече, и култът към неговата личност, осигуряван от раболепието към Москва, ще достигне този на Червенков и предхождащите го комунистически диктатори.

Вярна изпълнителка на съветската система, партията-държава у нас поставя цялата икономика на абсолютно централизирана основа посредством т.нар. „петгодишни планове' - „отчитани' и „залагани' на периодичните партийни конгреси. Непрекъснатото „актуализиране', „коригиране' и „стиковане' на цифрените показатели в тези планове ги правеха нереални и прикриваха истинското състояние на икономическите процеси у нас.

Поставено вече десетилетия при оскъдица на хранителни продукти, криза в селскостопанското производство и съпротива на средните селяни срещу насилствената колективизация (довела при Червенков дори до селски бунтове в Северозападна България), Живковото управление реши с много по-меки форми да продължи колективизацията и към 1958 г. вече почти 90% от обработваемата земя беше в рамките на ТКЗС.

Премахването на рентата от земята обаче, ниските изкупни цени на продукцията и паразитната администрация в кооперативите отчуждаваха селското население от земята и го насочваха масово към градовете. Неполучило съществени резултати от кооперативите, партийното управление започна през 60-те години окрупняване на ТКЗС, а през 70-те години създаване на агропромишлени комплекси (АПК) с все по-многобройна администрация и все по-изоставащо развитие на селскостопанските показатели.

На пръв поглед сравнително по-добри бяха постиженията в промишленото производство. Започнало със създаването или разширяването на съществуващите преди Втората световна война производствени, добивни и енергетични центрове, като Мадан, Рудозем, Димитровград, редица язовири, партийното и държавно ръководство даде бърз превес на промишленото над селскостопанското производство. Развитието на промишлеността обаче, въпреки „тези-си', „съображения' и „концепции', почиваше на екстензивни, а не на интензивни методи. Общо взето промишленото производство се обуславяше почти единствено от интересите на Съветския съюз и неговите сателити. И което е по-важно - беше обвързано със съветското производство и по този начин загубваше самостоятелност. Създаването на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) координира под съветско ръководство икономическото развитие на сателитните държави от съветския лагер.

При специализиране на производствата в отделните страни в края на 70-те години, СИВ наложи най-висша степен на специализация на производството в страните-членки. Като един от типичните примери за икономически манипулации и спекулации с така наложените от СИВ производства ще приведем само следния пример:

Това беше времето на „лесните печалби', „розови надежди' и безумно прахосване на средства, с което фактически започна натрупването на все по-нарастващ външен дълг на България. Свое място в този период имаше и мистериозната личност на още по-мистериозно приключилия живота си Робърт Максуел, който „прошепна' на държавно-партийната върхушка тайните на финансовите трансфери.

Въпреки „великолепната игра' с нефта в началото на 80-те години външният ни дълг надвишаваше четири милиарда долара. Мрачна перспектива при една разточително енергоемка промишленост, все по-ограничаван външен пазар, но и при почти най-ниска в Европа цена на работната сила. Тъкмо последното беше за управляващите най-утешителната надежда за спасение, макар че по същество това беше най-жестока експлоатация на народа ни от гледище на международното разпределение на труда.

Колективното селско стопанство затъваше все по-дълбоко в криза. Магазините все повече се опразваха от стоки, месни и млечни произведения. Понякога се чакаше с часове за килограм плодове. „Опашките' си оставаха еталон на социалистическия икономически живот. От пълен крах положението бе спасено благодарение решаване под ограничена форма на частното селскостопанско производство.

Изправени пред безизходица, партийно-държавното ръководство потърси спасение през 80-те години в създаване на „Нов икономически механизъм'. Той целеше да се повиши качеството на продукцията, да се премине на низово управленческо ниво от назначаване към изборен принцип (подход, изпитан преди това от титова Югославия без ефект) и да се преустанови дотирането на губещите предприятия. Всичко това остана обаче само на книга. Междувременно външният дълг трайно нарастваше, но и „тайните' на Максуел действаха. Въпреки разширяването на енергопроизводството, енергийната криза беше реален факт и българите прекарваха до 1989 г. няколко почти последователни „тъмни зими'.

Кратковременно пробуждане на националното самочувствие в страната, унищожавано и унижавано в продължение на почти половин век просъветски интернационализъм, настъпи за пръв път по повод честване на 1300 г. от създаването на българската държава на Балканите. Инициатор от ранг на Политбюро бе Людмила Живкова, дъщеря на Живков. Истински инспиратори на идеята обаче бяха група интелектуалци от нейното обкръжение. В периода около честването художници, скулптори, композитори, писатели успяват да преодолеят макар и краткосрочно партийния контрол и да създадат значими творби в национален дух и с национално съдържание. Едно голямо завършено начинание на този период беше Националният дворец на културата в София.

В течение на 80-те години освен задълбочаващата се икономическа криза настъпи и осезаемо забавяне на развитието на икономиката. Хранителните продукти отново започнаха да намаляват или изчезваха напълно от магазините. Енергийната криза се засили още повече. Страната навлизаше в безизходица. Външният дълг вече надвишаваше десет милиарда долара.

Пряко и трайно влияние върху пропукването на комунистическата диктатура оказа засилването на опозиционните демократични движения в Чехословакия, Унгария и преди всичко Полша. Създаването на независим полски профсъюз „Солидарност' и събитията в Полша през средата на 80-те години бяха отключващ момент за започващия срив на диктатурата.

Последователната смърт на Брежнев, Андропов и Черненко даде възможност за генерален секретар на КПСС да бъде издигнат Михаил Горбачов, който чрез политиката на „гласност' и „перестройка' подготви последния етап от разпада на комунистическата империя.

Тъкмо в този момент ЦК на БКП започна недопустимата за здравия разум мащабна акция за заменяне на арабските имена на местните мюсюлмани с български. Независимо какви са били истинските мотиви на партийните решения за това, по същество се касаеше за авантюра на Живков и тясното му обкръжение, която доведе до лавиноподобно нарастване на вътрешното напрежение, въоръжен сблъсък в определени райони на страната и накрая разрешаване за масово изселване на българските турци през лятото на 1989 г.

Към всичко това се прибави и общественият протест в защита на влошената екологична обстановка в България и специално в градовете, където бяха създадени неотговарящи на съвременните изисквания индустриални комплекси.

Бе създаден комитет за защита на град Русе, в който участваха не само изтъкнати интелектуалци, но и партийни членове, дори и съпругата на председателя на социалистическото Народно събрание Соня Бакиш. Това породи постепенно създаването на опозиционно настроени групи и независими синдикални движения, Дискусионния клуб за подкрепа на преустройството и гласността, „Екогласност', които изявиха свои демонстративни прояви.

Независимо от хората и целите (явни или прикрити), с които бяха създавани дисидентските формации - бутилката беше отворена и „духът' беше излязъл вече от нея. Дори ненаситно жадният за власт Тодор Живков беше разбрал безизходното положение и на 10 ноември 1989 г. „волю-не-волю' подаде оставка като генерален секретар на БКП.






Politica de confidentialitate



DISTRIBUIE DOCUMENTUL

Comentarii


Vizualizari: 482
Importanta: rank

Comenteaza documentul:

Te rugam sa te autentifici sau sa iti faci cont pentru a putea comenta

Creaza cont nou

Termeni si conditii de utilizare | Contact
© SCRIGROUP 2022 . All rights reserved

Distribuie URL

Adauga cod HTML in site